Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (65)

Луксор

— Седем и половина, най-късно осем. Веднага щом свърша тук. И аз те обичам. Повече от всичко на света.

Халифа докосна телефона с устни и лепна няколко звучни целувки, сякаш беше устата на жена му, а не някаква студена безлична пластмаса. Остана така малко, каза едно последно „обичам те“, затвори и се загледа със зачервени и подпухнали от умора очи в статуетката на Хор, която беше купил в Кайро.

Почти беше приключил, слава богу. Беше запознал Бен Рои с цялата информация. Сега му оставаше само да напише на машината доклад за началника Хасани и да задвижи някои бюрократични колела — да уреди артефактите в мазето на Янсен да бъдат пренесени в Луксор; да попълни молбата за посмъртна реабилитация на Мохамед Гемал, — след което можеше да си измие ръцете от този проклет случай и да се върне към някакво подобие на нормален живот.

Отпуска, това искаше. Малко време само със семейството си, далеч от мислите за смърт, убийства и омраза. Можеха да отидат до Асуан, да погостуват на приятеля му Шаабан, който работеше там в хотела „Старият Катаракт“ или да се разходят за няколко дни и до Хургада, нещо, за което мечтаеха от години, но така и не намираха време да осъществят. Да, точно така щеше да направи: да заведе семейството си на море. Не можеха да си го позволят, но майната му. Щеше да изнамери отнякъде малко пари. Усмихна се при мисълта за физиономиите на Али и Бата, като им каже за пътешествието; след това въздъхна, запали цигара и се наведе над бюрото си.

Защото преди да започне да мисли за отпуска, преди да затвори делото веднъж и завинаги и преди да го предаде в сумрачните дълбини на архива в участъка, оставаше една последна нишка, която трябваше да разплете: същността на загадъчното „оръжие“, което Пиет Янсен се беше опитал да предаде на палестинския терорист Ал Мулатам.

Нишката беше странична и без никакви угризения на съвестта можеше просто да се направи, че не я забелязва. В крайна сметка свърши това, с което се беше захванал: доказа, че Янсен е убил Хана Шлегел, доказа защо я е убил и защо Ал Хаким толкова ревностно го беше защитавал. Оръжието беше встрани от случая и може би засягаше само израелците, то нямаше никакво отношение към собственото му изкупление по това дело. Въпреки това и въпреки неприятното пулсиране в стомаха му, което го предупреждаваше, че ако продължава да рови, може само да си навлече нови неприятности, объркване и тъга, една част от него — придирчивата, инатливата, заядливата като изкуфяла дъртофелница част, както я описваше началникът Хасани — просто не искаше да остави нещата така.

Дръпна от цигарата и взе купчината бележки, които нахвърли след разпита на Инга Грац. В банков депозит. Така беше казала старицата, когато я беше попитал за оръжието. „Май спомена веднъж за някакъв банков трезор. Но друг път твърдеше, че го бил оставил при някакъв стар приятел, не знам.“

Колкото до банковите трезори, от работата, която беше свършил в началото на разследването, вече знаеше, че в нито една от големите египетски банки няма сейф на името на Пиет Янсен. Бързата проверка след разговора с Бен Рои установи, че такъв няма и на името на Дитер Хот. Можеше да направи запитвания и до по-малки банки, частни банки, международни банки, а след това и до банки в чужбина. Но дори да се обадеше на всяка банка в Египет, на всички банки в целия свят, предчувстваше, че няма да има никаква полза. Всичко, което знаеше за Пиет Янсен, всичко, което беше научил през последните две седмици, му говореше, че той е действал прекалено предпазливо, прекалено внимателно и потайно, когато е трябвало да си прикрива следите, особено за нещо толкова важно, колкото това. Ако имаше някъде сейф, той беше скрит добре. Със сигурност прекалено добре, за да успее да го издири, колкото и дълго, и щателно да го търсеше.

Подлежеше на проверка другата забележка на старицата — че го е оставил при някакъв стар приятел. Кой приятел?

Беше размишлявал върху това по целия път обратно от Кайро, превъртайки думите й в главата си отново и отново, осмисляйки и преосмисляйки и най-малката подробност от разследването, в опит да разбере кого може да е имал предвид Янсен, на кого би доверил без опасения такава информация. Една от възможностите беше Ал Хаким, но той беше мъртъв, както и всички останали членове от изгнаническия кръг, към който бе принадлежал Янсен. Може пък да беше някой, който досега не беше влизал в полезрението на разследването. Някой от дните на Янсен в СС или пък от работата му като археолог. А може би и от още по-далечното минало. Някой погребан дълбоко под пясъците на времето. Някой, който щеше да бъде издирен по-трудно и от сейфа на Янсен. Безнадеждна история, абсолютно безнадеждна.

Прегледа записките си още веднъж, втори път, трети, след което въздъхна уморено, стана от бюрото и отиде до прозореца.

— Да става каквото ще — измърмори на себе си. — Поне веднъж в живота си престани да бъдеш придирчива, инатлива, заядлива изкуфяла дъртофелница и да става каквото ще.

Допуши си цигарата, облегна лакти на перваза и се загледа в улицата долу: двама старци седяха на бордюра и играеха сига в прахоляка; момченце галеше мършаво куче вълча порода, животното размахваше крака и опашка и очевидно се наслаждаваше на вниманието. Последната сцена за миг му напомни нещо, сцена, която беше виждал и преди, само че изобщо не можа да се сети какво. Помисли малко, сви рамене, прибра се обратно в стаята и започна да разтребва бюрото си.

Под една от папките намери найлоновия плик с пистолета на Янсен, под друга — ключовете от къщата на мъртвеца и портфейла му. Взе портфейла, огледа го, после го остави и продължи да разчиства. След малко обаче спря, намръщи се и пак го взе. Повъртя го в ръце, отвори го, бръкна в едно от вътрешните отделения и извади измачканата черно-бяла снимка на Янсен като малко момче, клекнал до куче вълча порода. В този момент в главата му отекнаха думите на Карла Шоу от нощта, когато я бяха разпитвали в „Мена-Ра“.

„Арминий. Домашен любимец от детството му. Пиет непрекъснато говореше за него. Казваше, че бил единственият му истински приятел в живота. Единственият, на когото някога имал доверие. Говореше за него, като че ли беше човек.“

Сейф в банка, стар приятел.

— По дяволите — прошепна и на лицето му се изписа заинтригувано и объркано изражение, отчасти въодушевление, отчасти неохота.

Поколеба се. Но след това се наведе и вдигна телефона.

Разбра на второто обаждане. Александрийската банка. Клонът в Луксор, сейф на името на господин Арминий.

— Мамка му.