Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (22)

Египет, Синайският полуостров, близо до границата с Израел

Мистерия. Само за това се сещаше старецът. Като много други неща в пустинята. Светлини, където не трябваше да ги има, неясни силуети, които идваха и си отиваха в мрака, спретнато обзаведена стая в средата на пустошта. От седемдесет години насам за пръв път виждаше нещо подобно. Много голяма мистерия.

Всичко беше започнало преди година, когато той дойде да потърси една изгубена коза в плитките криволичещи долини близо до границата с Израел. Нощта беше паднала и тъкмо се канеше да се откаже, когато изкачи билото на един скалист склон и забеляза под себе си някаква мъждукаща светлина в изоставената сграда на един военен пост. В тази част на пустинята от десетилетия нямаше никакви войници и изобщо никакви хора, освен някой и друг бедуин като него самия, а и той само минаваше оттук, защото мястото беше пусто и безлюдно, негостоприемно дори за свикналите със суровия пустинен живот. Но сега имаше светлина там, където досега цареше мрак, мяркаха се и хора, смътни сенки в ниската каменна постройка.

Беше пропълзял додолу, забравил за козата. Беше се приближил до сградата и се беше надигнал на пръсти, за да надникне през прозореца. Вътре на светлината на една самотна бензинова лампа разговаряха двама мъже, единият с пура в устата, голям белег на дясната буза и бяла шапчица, каквато носеха йехуди-еен; другият по-млад, красив, с гъста черна коса и карирана куфия, свалена на раменете. Бяха се надвесили над една сгъваема походна маса, разглеждаха някаква карта, говореха на непознат за него език и чертаеха с пръсти маршрути по разгънатата хартия. Вдясно от тях до стената бяха подредени един до друг два удобни фотьойла; на другата маса имаше термос и полупразна чиния със сандвичи.

Гледа ги няколко минути, но след това се уплаши, че ще го забележат, отдалечи се увит плътно в шала си, защото му стана студено, клекна зад една скала и зачака да види какво ще стане. По някое време се дочуха гневни крясъци; малко след това младият мъж излезе и се изпика на стената.

Остана там цяла нощ, гледа и слуша до студените часове преди зората, когато двамата мъже излязоха в нощта и минаха зад сградата. Преброи до петдесет и ги последва, криволичейки покрай скалите, без да намалява разстоянието, докато стигна до една висока канара тъкмо навреме, за да види как големият хеликоптер се издига във въздуха. Вдигнатата от него вихрушка го обви в задушаващ облак от прах. Летателното средство увисна за миг на няколко метра над земята и отлетя към посивяващия хоризонт на изток.

От тогава насам често виждаше загадъчните хора. Понякога идваха веднъж или два пъти седмично; друг път от едно посещение до следващото минаваха цели два месеца. Но винаги идваха посред нощ и винаги си тръгваха преди зазоряване, все едно ги беше страх от разобличаващата светлина на деня. Разказа за тях на други бедуини, но те му се присмяха, че мозъкът му бил омекнал от силното слънце, и той повече не продума пред никого, което му харесваше, защото му допадаше идеята, че знае неизвестна никому другиго тайна.

— Един ден ще станеш участник във велики събития — беше му казала на времето баба му, още когато беше малък и не бяха дошли йехуди-еен, и не беше започнала войната. — Събития, които ще променят света.

Сега клечеше зад скалата, взираше се в призрачната мъждива светлина, слушаше гласовете на мъжете и вече знаеше какво бе имала предвид. И беше щастлив, защото дълбоко в себе си винаги беше чувствал, че в живота му трябва да има и нещо друго, освен пасенето на стадо мършави пустинни кози.