Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (43)

Йерусалим — старият град

— ОТ къде на къде ще идват тук и ще ни казват как да си управляваме държавата? Вече и да се защитаваме ли нямаме право? Мешугина! Всичките! Мешугина!

Старецът изшумоля ядно с вестника си „Йедиот Ахронот“, а устата му продължи да се гърчи в безмълвно възмущение като посипан със сол гол охлюв.

Бен Рои отпи от бирата си и погледна обекта, предизвикал гнева на възрастния човек — статия на първа страница, посветена на група европейски активисти, дошли в Израел, за да протестират срещу тристакилометровата стена, която правителството строеше между Израел и Западния бряг. На снимката към статията се виждаше как някакъв английски комик, за когото Бен Рои не беше и чувал, е преплел ръце с неколцина палестинци, за да препречат пътя на израелски армейски булдозер. Заглавието гласеше „ЗНАМЕНИТОСТИ ОСЪЖДАТ БАРИЕРА НА АПАРТЕЙДА“.

— Нацисти! — изкрещя старчето и смачка вестника, сякаш искаше да го удуши. — Така ни наричат. Разбираш ли? Брат ми умря в Бухенвалд, а те ще ми викат нацист! Как не ги е срам! Как не ги е срам тези мръсни гоим!

Старецът захвърли вестника, облегна се на стола си и поклати глава. Бен Рои се зачуди дали да каже, че също презира тези чужбински добротворци, дошли тук да хленчат и да заклеймяват, след което ще се приберат в хубавите си безопасни домове в хубавите си безопасни държави и ще се поздравят какви чудесни и загрижени човешки същества са били, докато зад гърбовете им жени и деца ще бъдат разкъсвани на парчета от бомбите на горките потиснати шибани палестинци.

Но замълча, знаеше, че ако се впусне в темата, яростта бързо ще го завладее, ще го изпълни със заслепяваща, непроходима чернота и без дори да го съзнава, ще почне да крещи, да беснее, да удря с юмрук по масата и да стане за посмешище. Не, по-добре беше да си запази мнението за себе си. По-безопасно.

Посегна към свещника на медальона си, натисна го, сякаш за да натика нещо обратно в себе си, изпи бирата наведнъж, остави банкнота от двайсет шекела на масата и излезе на улицата, за да види какво ще успее да намери за мъртвата жена, чието убийство разследва онзи проклет египтянин.

 

 

Унила и съвсем не толкова лъскава като заобикалящите я улици, „Ор Ха Чаим“ представляваше мрачна и навяваща клаустрофобия пресечка в най-горната част на еврейския квартал, съвсем близо до арменския сектор, стръмна, с излъскани от времето павета и високи къщи, надвиснали от двете страни като челюсти на менгеме. Номер четирийсет и шест се намираше по средата, неприветлива каменна постройка, на чиито горни етажи имаше апартаменти — празни въжета за простирано, провиснали параболи от повечето прозорци — и приземен етаж, зает от многолюдна йешива със собствен вход. Бен Рои погледна измачканото листче, на което беше записал дадените му предишния следобед от египтянина подробности, приближи се до основния вход и натисна звънеца за апартамент четири.

Можеше да дойде и по-рано — не че имаше кой знае колко работа през последните двайсет и четири часа, — но тонът на египтянина не му се беше понравил и не беше склонен да му прави каквито и да било услуги. Всъщност беше решил да се размотава още, особено след вчера, когато, въпреки изричния отказ на Бен Рои, копеленцето му беше пратило по факса цял куп материали, които в крайна сметка задръстиха машината и тя започна да пищи и премигва като сърдито хлапе, а той изпадна в гняв и безсилие, изтръгна щепсела й и я захвърли в другия край на стаята.

Не, не изпитваше ни най-малко желание да услужи. Но в крайна сметка реши, че ще е по-добре да приключи с това, преди онзи Хедива, или както му беше там името, пак да започне да звъни и да го тормози, което със сигурност щеше да стори, досадникът му проклет.

Натисна отново звънеца и погледна през прозореца на първия етаж, където млади хареди бяха свели глави над Талмудите си, с провиснали като уши на шпаньоли пеот, бледи и нездрави зад очилата лица (беше чул, че Йерусалим е градът с най-много очни лекари на глава от население в света). Намръщи се леко — Галия им викаше „пингвини“, — вдигна поглед и натисна звънеца за трети път. Този път най-накрая получи отговор.

— Шалом?

От прозореца отгоре се беше надвесила млада жена с тлъсто лице, обрамчено от традиционната перука шайтел, носена от съпругите на ортодоксалните евреи. Той й обясни кой е и защо е дошъл.

— Току-що се нанесохме. А хората преди нас са живели тук само няколко години — каза тя.

— А преди тях?

Жената сви рамене и се обърна да изкрещи нещо на някого зад гърба си.

— Попитайте госпожа Вайнберг — посъветва го, когато отново погледна надолу. — В номер две. Тя живее тук от трийсет години. Познава всички. И знае всичко.

От тона й стана ясно, че смята госпожа Вайнберг за нахална дърта клюкарка. Бен Рои благодари и натисна звънеца на втория апартамент. Още не си беше отдръпнал пръста, когато вратата се открехна и се показа дребна съсухрена старица, не по-висока от дете, по пеньоар и евтини пантофи, с разкривени и сгърчени от артрита ръце.

— Госпожа Вайнберг? — Бен Рои извади служебната си карта. — Аз съм инспектор Бен Рои от…

Старицата ахна и вдигна ръка към гърлото си.

— Божичко! Какво е станало? Самуел, нали? Какво е станало с него?

Детективът я увери, че със Самуел, който и да беше той, не е станало нищо; просто искал да й зададе няколко въпроса. За жената, която някога живеела над нея. В първия момент тя сякаш не му повярва, започна да диша тежко и очите й се навлажниха. Но постепенно се успокои и с махване на ръка го покани в апартамента си на първия етаж вдясно от входната врата.

— Самуел е внукът ми — обясни му, след като влязоха. — Най-доброто момче на света. Изпратиха го в Газа, Бог да ни е на помощ, там отслужва. Всеки път, като пусна новините, като звънне телефонът… Изобщо не мога да спя от тревога. Че той си е дете. Всичките са деца.

Тя го насочи към малкия, претрупан с вещи сумрачен хол с голям дървен бюфет на едната стена и две кресла, разположени пред античния черно-бял телевизор, върху който стоеше клетка с жълто австралийско папагалче. Навсякъде имаше снимки и из въздуха тегнеше някаква сладникава и доста неприятна миризма — Бен Рои не можа да определи точно на какво. На птичи курешки или на пържено. Опита се да не се замисля. Някъде от другите стаи се чуваше израелското армейско радио.

Старицата го настани на едното кресло, спря радиото, донесе чаша портокалов сок и му я подаде. Бен Рои я прие, отпи една глътка, за да не я обиди, и я остави на масичката до креслото. Жената седна на другото кресло, взе от пода някакво оплетено валмо синя и бяла прежда и започна да плете, вдигнала ръце почти до лицето си, с бързина и сръчност удивителни за толкова сгърчен и прегърбен от артрита човек. Явно плетеше ярмулка, част от периферията й вече се беше оформила от двата цвята прежда. Бен Рои се усмихна леко на себе си, защото си припомни една стара семейна история за баба си от бащина страна, която през войната от 1967-а изплела червени шапки за всички войници в артилерийската рота на сина си, повече от петдесет души, вследствие на което ротата получила прозвището „Огнените ярмулки“, което носеше и до ден-днешен.

— И какво искате да ме питате?

— Ммм?

— Казахте, че искате да ми зададете няколко въпроса. За четвърти апартамент.

— Да, да.

Бен Рои погледна листа хартия, който продължаваше да стиска в ръка, и направи опит да си събере мислите.

— За онази Голдщайн ли? Защото съм го казвала сто пъти и пак ще повторя — тази няма да свърши добре. Три години живя тук и като се изнасяше, целият блок ръкопляскаше. Сещам се веднъж, беше петък, шабат, за бога…

— Става въпрос за Хана Шлегел — прекъсна я Бен Рои.

Тракането на куките забави и спря.

— О.

— Жената отгоре каза, че сигурно сте я познавали.

Старицата отново подхвана плетката, но само след секунди я остави в скута си.

— Ужасна история — въздъхна. — Ужасна. Убиха я, да знаете. Арабите. При пирамидите. Съвсем хладнокръвно. Ужас.

Тя събра ръце. Деформираните й стави и кокалчета приличаха на уродливи израстъци по кората на старо дърво.

— Кротка жена. Не досаждаше на хората. Но винаги поздравяваше. Имаше… — Тя раздалечи ръце и потупа с върха на пръстите си по вътрешната част на ръката. — Нали се сещате… цифрите. Аушвиц.

Папагалчето внезапно зачурулика буйно, след което замлъкна и започна да си пощи ноктите, главата му се вдигаше и спускаше като совалка на шевна машина. Бен Рои отпи още една глътка портокалов сок.

— Египетската полиция разследва случая. Искат някои подробности за личния живот на госпожа Шлегел. Работа, семейство, такива неща. Само най-важното — обясни той.

Старицата вдигна тънките си побелели вежди и продължи да плете, вече не толкова бързо, вълненият кръг на ярмулката пълзеше недоловимо по коленете й като някакво странно цъфнало водорасло.

— Не я познавах много. Не сме били приятелки. Тя не беше много общителна. Повечето време даже не се разбираше, че живее тук. Не като онази Голдщайн. За нея винаги се разбираше, че е тук. Какво ли само не се чуваше! Ой вей!

Госпожа Вайнберг отвратено сбърчи нос. Бен Рои попипа джоба си за химикалка, но се сети, че е забравил да си вземе. На бюфета в стъклена ваза имаше химикалка, но не му се щеше да я иска, защото бабата сигурно щеше да го помисли за непрофесионалист. Майната му. Щеше да нахвърли някакви бележки, като се прибере на работа.

— Тя вече живееше тук, когато ние се нанесохме — говореше старата жена. — Беше през 1969-а. Дойдохме от Тел Авив, аз и Теди. Август 1969-а. Той винаги е искал да живее тука. Аз не бях толкова сигурна. Като влязох за пръв път в апартамента, си рекох: „Клог из мир!“ Какво ще правим в тази дупка? Навсякъде развалини от арабите, половината сгради разрушени. Естествено, вече не искам да живея никъде другаде. Ето го там. — Тя вдигна куките и посочи една снимка на средната полица на бюфета — на нисък дебел мъж с мека шапка и талит, застанал пред Стената на плача. — Четирийсет години бяхме женени. Не като сегашната младеж. Четирийсет години. Боже, колко ми липсва!

Вдигна ръка и си изтри очите. Бен Рои притеснено заби поглед в пода.

— Както и да е, тя вече живееше тук. Когато ние се нанесохме. Явно е дошла веднага след освобождението.

Бен Рои се размърда в креслото си.

— А преди това?

Жената сви рамене и се взря в плетката си.

— Смътно си спомням, че ми е споменавала, че преди това е живяла в Меа Шорим, но не съм сигурна. Родена е във Франция. Преди войната. Нали разбирате, използваше френски думи, говореше си сама на френски, докато слизаше по стълбите.

— И казвате, че е била в Аушвиц?

— Е, старият доктор Таубер ми каза. Нали го знаете, доктор Таубер от номер шестнайсет.

Бен Рои не го знаеше, но не каза нищо.

— Виждала съм й няколко пъти татуировката и така разбрах, че е била в концлагер. Тя изобщо не го е споменавала. Много беше затворена. Но един ден си говорехме с доктор Таубер — прекрасен човек, спомина се, преди, колко беше, четири или пет години, мир на душата му — та той ми каза:

„Знаеш ли я тази жена, дето живее над теб — госпожа Шлегел“, а аз викам: „Да“, а той: „Знаеш ли какво?“ — той си беше такъв, много обичаше да разказва интересни неща, да има напрежение — „Знаеш ли какво? — вика. — Ние с нея дойдохме на един и същи кораб. През 1946-а. От Европа.“ Британците се опитали да ги обърнат назад при Хайфа, но те скочили във водата и доплували до брега. Близо два километра. През нощта. А двайсет години по-късно се оказало, че живеят на една и съща улица! Ама че съвпадение!

От апартамента отгоре се разнесе тропот на бягащи крака. Старицата вдигна поглед към тавана.

— И този доктор Таубер ви каза, че тя е била в Аушвиц?

— Хмм?

— Хана Шлегел.

За миг го погледна объркано, след което осъзна какво я пита.

— А, да, да. Каза, че разговаряли на кораба. Казах ви, че са дошли на един и същи кораб, нали? Две седмици пътували. Шестстотин души. Натъпкани като сардели. Представяте ли си? Да оживееш в концлагер, а след това да изтърпиш и това! Била хубавица, така каза. Много млада и много хубава. Сериозна. Твърда. Брат й през цялото пътуване не казал нито дума. Просто седял и се взирал в морето. Травматизиран.

Бен Рои не помнеше египтянинът да беше споменавал някакъв брат. Прехапа устни, изостави гордостта си, взе химикалката от бюфета и вдигна въпросително вежди към госпожа Вайнберг, сякаш питаше: „Нали нямате нищо против?“ Жената се беше зареяла в собствените си мисли и дори не забеляза, че е станал от креслото.

— Горките — казваше. — Едва ли са били на повече от петнайсет-шестнайсет години. И да изтърпиш такова нещо. Що за свят, питам ви? Що за свят е този, в който такива неща могат да се случат на деца? И на който и да било?

Бен Рои седна и започна да драска с химикалката по дланта си, за да я разпише.

— Той жив ли е? Братът?

Госпожа Вайнберг сви рамене.

— Според доктор Таубер бил… ами, нали разбирате… — Тя се почука по слепоочието. — И как иначе? Да го режат така, да му бият какви ли не инжекции, като някакво животно.

Бен Рои вдигна поглед. Дланта му беше покрита с хаотични драсканици.

— Какво имате предвид?

— Ами, те са били близнаци, нали така? Не ви ли казах? Сигурна съм, че ви казах. Госпожа Шлегел и брат й. А вие знаете какво са правили с близнаците по концлагерите. Експерименти. Няма начин да не сте чували.

Гърлото на Бен Рои се сви. Всъщност беше чувал как нацистките лекари са използвали близнаците като опитни свинчета, подлагали са ги на най-жестоки и мъчителни генетични експерименти, отваряли са вътрешностите им, стерилизирали са ги, режели са парчета месо от телата им. Касапница.

— Боже — успя да промълви.

— Чудно ли е тогава, че момчето е било малко… — тя отново се почука по главата. — Но момичето не. Тя била издръжлива. Силна. Така каза доктор Таубер. Тънка като клечка, но отвътре здрава като желязо. Грижела се за брат си. Не го изпускала от поглед.

Погледна Бен Рои.

— Знаете ли каква клетва дала? Когато всички били на кораба? „Ще ги, намеря“. Така каза доктор Таубер. Не плачела, не се оплаквала. Само изрекла: „Ако трябва, до края на живота си ще търся тези, които ни причиниха това. И като ги намеря, ще ги убия.“ Шестнайсетгодишна, за бога. Нито едно дете не трябва да изживява такива неща. Исак. Така се е казвал брат й. Исак Шлегел.

Тя остави плетката с въздишка, изправи се, отиде до клетката и прекара пръст по металните пръчки. Папагалчето подскочи и размаха криле.

— Кой ми е хубавец, а? — изписука бабката. — Кой ми е хубаво момче?

Бен Рои беше пригладил измачкания лист от тетрадка на коляното си и пишеше бележки, по каквото свободно място беше останало.

— Да знаете дали брат й е още жив? — повтори въпроса си отпреди няколко минути.

— Не знам. — Старицата продължаваше да прокарва нокът по пръчките на клетката. — Изобщо не съм го виждала.

— С нея ли е живял?

— О, не. Беше прекалено болен. Последно чух, че бил в „Кфар Шаул“. Така каза доктор Таубер.

„Кфар Шаул“ беше психиатрична клиника в северозападния край на града. Бен Рои си записа да я посети.

— Явно всеки ден е ходела да го вижда. Но никога не говореше за него. Поне не с мен. Не знам дали още е жив. Всички остаряваме, нали така?

Папагалчето беше кацнало на една пръчка в дъното на клетката и се люлееше напред-назад. Тя му подсвиркваше лекичко.

— И казвате, че били родени във Франция?

— Е, тя така ми каза. Един-единствен път сме си говорили като хора. За цели двайсет години. Представяте ли си? Дойде с цяла торба продукти — сигурно е било по Песах, защото беше купила цяла кутия маца — и просто се разговорихме. Не помня как стигнахме до темата, но със сигурност каза, че била родена във Франция. И нещо спомена за ферма и разрушена крепост. А дали пък не си въобразявам? Наистина, не си спомням подробностите. Но още ги виждам онези хлебчета, като че ли ей сега са пред мен. Интересно какви неща помни човек.

Тя пак подсвирна на папагалчето и бръкна в джоба на пеньоара си.

— А други роднини имала ли е? Съпруг, деца, родители? — попита Бен Рои.

— Не съм виждала да има. — Старицата продължаваше да търси нещо в джоба си. — Сама живееше, бедната. Без семейство, без приятели. Съвсем сама. Аз поне си имах Теди, мир на душата му. Четирийсет и четири години заедно и никога не сме си казали и една дума накриво. Понякога се будя и си мисля, че още е тук.

— Ами работата? — прекъсна я Бен Рои. — Госпожа Шлегел работеше ли?

— Май работеше нещо в Яд Вашем. В архива или нещо такова. Излизаше рано сутрин и се връщаше привечер, непрекъснато носеше разни папки и документи, и бог знае още какво. Аз й помагах да ги качи горе. Нещо за Дахау май, с печата на Яд Вашем. Не знам защо й е трябвало да си ги носи вкъщи, след всичко, което е преживяла. Ах!

Тя извади ръка от джоба си, хванала с разкривения си палец и показалец някакво семенце. Размаха го пред клетката, сякаш да каже: „Я виж какво имам!“, хвана китката си с другата ръка, за да не трепери, и пъхна семенцето в кафеза. Папагалчето изчурулика възторжено и скочи от пръчката.

Бен Рои се загледа в записките си и се зачуди дали има още нещо, което да не е попитал. Забеляза името, което му беше дал египтянинът.

— Името Пиет Янсен говори ли ви нещо?

Старицата се замисли малко.

— На времето познавах един Рене Янсен. Живееше на съседната улица, само че в Тел Авив. Имаше изкуствена тазобедрена става и синът му беше във флота.

— Този е Пиет Янсен.

— Него не го познавам.

Бен Рои кимна и си погледна часовника. Зададе още няколко въпроса (Дали госпожа Шлегел е имала някакви врагове? Някакви специални интереси? Някой от останалите съседи познавал ли я?), но жената не можа да му даде повече информация и накрая той реши, че е свършил дори повече, отколкото беше разумно да се очаква. Сгъна листа, върна химикалката във вазата и се извини, че не иска повече да й отнема времето. Домакинята го накара да си изпие портокаловия сок — защото щял да се обезводни! — и го поведе през апартамента към входната врата.

— Знаете ли, даже не се сещам къде я погребаха — каза, докато отваряше вратата. — Двайсет и една години бяхме съседки, а дори не знам къде й е гробът. Ако научите, нали ще ми кажете? Ще ми се да кажа една кидуш за нея на ярцайта й. Горката жена.

Бен Рои измърмори нещо необвързващо, благодарни и излезе на улицата. Направи няколко крачки, след което рязко се обърна.

— Само още едно нещо. Случайно да знаете какво е станало с вещите на госпожа Шлегел?

— Изгоряха, разбира се.

— Как така изгоряха?

— В пожара. Не сте ли чули за пожара.

Бен Рои продължаваше да я гледа в недоумение.

— В деня, когато умря. Или пък беше два дена по-късно? Някакви арабски хлапетии се качили по улука отзад, залели всичко с бензин и го подпалили. Цялото й имущество беше унищожено. Добре, че господин Щерн се развика, иначе целият блок щеше да изгори. — Госпожа Вайнберг поклати глава. — Горката жена. Да оцелее в лагерите, а след това да свърши така: тя убита, домът й подпален. В какъв свят живеем, питам ви? Убиват хора, пращат деца в армията. Що за свят?

Въздъхна тежко, вдигна ръка за сбогом, затвори вратата и остави Бен Рои на улицата. Челото му се набразди от дълбоки бръчки на съмнение като следи от оран по каменист хълм.