Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (33)

Луксор

Утринната омара все още се стелеше над банановите плантации, когато Халифа пристигна във вилата на Янсен в Карнак, отключи градинската порта и пое по пътеката от чакъл към едноетажната сграда с дървената й врата и затворените с кепенци прозорци.

Предишния следобед и вечерта беше работил по досието на Шлегел, беше си водил бележки, беше проследил отново случая. Както подозираше Хасани, ползата от досието беше почти никаква. Беше му припомнило някои забравени подробности — снимките на трупа на Шлегел, показанията на свидетелите, които я бяха видели преди смъртта й, копия от кореспонденцията с израелското посолство, с която се уреждаше транспорта на тялото до Израел, — но никаква действително нова информация. Беше се опитал да се свърже повторно с двамата ключови свидетели — камериерката, която беше чула Шлегел да говори по телефона в хотелската й стая, и пазача в Карнак, който беше видял човек да се отдалечава от местопрестъплението, — но установи, че пазачът е починал, а камериерката се е омъжила някъде другаде и не е оставила новия си адрес. На практика трябваше да започне отначало.

Застана пред вратата на вилата, изпробва няколко ключа, докато намери правилния, отвори я, пристъпи в хладната й вътрешност и светна лампата. Всичко беше точно така, както при последното му посещение — креслата, полицата за вестници, голямата маслена картина със заснежените зъбери, същата атмосфера на стерилен ред и маниакална предпазливост. На пода в краката му лежаха шест писма. Той се наведе, вдигна ги и ги прегледа. Първите пет бяха сметки и брошури; пликът на шестото беше надписан на ръка и носеше печат от Луксор. Отвори го и извади от него евтина ксерокопирана покана за някаква реч на следващия ден: „Греховете на евреите“. Говорител щеше да бъде шейх Омар Абд ел Карим, местен мюсюлмански свещеник, известен с незаконните си антизападни проповеди. Халифа огледа хартийката, озадачен, че нещо такова е било изпратено на Янсен, пъхна я в джоба си, затвори входната врата и пое из къщата.

Пробив. Това търсеше. Някакъв прозорец към потайния свят на Янсен. Нещо, каквото и да е, което да му разкаже повече за мистериозния обитател на вилата. Нещо, което да му помогне да проникне зад непроницаемата фасада, която този човек си беше изградил.

Започна от дневната, убеден, че тук има следи към историята на Янсен, които обаче не знае как да разчете. Като например голямата картина с маслени бои. Тя определено му казваше нещо за притежателя си и за неговия вътрешен живот. Но какво? Че просто е обичал планини? Или нещо по-конкретно? Може би, че това е пейзаж от родината му (но Холандия не беше ли равнинна страна)? Усещаше, че всичката му необходима информация е пред очите му, но беше кодирана, а той не разполагаше с ключа към шифъра.

Прекара в стаята половин час, след това огледа спалните и отиде в кабинета, където стоя повече, прегледа книгите по рафтовете, вади наслука томове от полиците и прелиства страниците им: „Die Sudlichen Raume des Tempels von Luxor“ от Х. Брунер; пълните съчинения на Йосиф Флавий, в превод на Уилям Уинстън; „Cathares et Templiers“ от Раймонд Резников; „От Солун до Сократ“ на Виктор Ернберг; „Базиликата на Божи гроб“ от Г. П. Фрийман-Гренвил. Както и при първото му идване го порази разнообразието на темите, от които се беше интересувал Янсен, от очевидната му интелигентност и ерудиция. Имаше книги за всичко — от преддинастичен Египет до испанската инквизиция, от кръстоносните походи до погребалните обичаи на ацтеките, от византийски Йерусалим до изкуството да се отглеждат рози. На Халифа отново му се стори, че вътрешният живот на притежателя им някак не съвпада с външния.

— Кой си ти, Пиет Янсен? — измърмори на себе си. — Кой си и какво си търсил тук?

След библиотеката огледа бюрото, а после двете кантонерки. В първата имаше пластмасови папки пълни с бизнес, банкови, застрахователни и юридически документи, в които не намери нищо интересно, както и първия път. Втората, в която се съхраняваха грижливо опакованите в калъфи диапозитиви, се оказа по-интересна, ако не за друго, то защото на диапозитивите бяха снимани места, които Халифа обичаше и познаваше или пък винаги беше искал да посети. Гиза, Сакара, Луксор, Абу Симбел — всички значителни монументи, майсторски фотографирани и старателно надписани, както и доста по-малки обекти, където туристите не ходеха: големите кирпичени стени в Ел Каб; граничният надписан камък на Ехнатон в Туна ел Гебел; гробницата на Джехутихотеп в Деир ел Берша. Някои обекти като Гебел Доша, Кор и Куаср Душ бяха толкова неизвестни, че Халифа дори не беше чувал за тях.

Един диапозитив привлече вниманието му, защото беше единственият, на който се виждаше самият Янсен. Беше по-млад, със старателно вчесана коса, стегнато изправен, пред нещо, което приличаше на гробницата на Сети I в Долината на царете, беше застанал пред изображението на фараона заедно с боговете Хор и Озирис. В снимката имаше нещо заплашително, излъчваше се в начина, по който Янсен гледаше право в обектива, с тежък, знаещ и арогантен поглед и презрителна усмивка.

— Зъл човек — прошепна Халифа. — Личи си по лицето и очите. Вършил си злини и жестокости.

Погледа диапозитива още малко, остави го и прерови набързо останалите. Не ги оглеждаше подробно, само вдигаше калъфа с поредицата, погледът му бързо фиксираше шест или седем снимки от нея, след което минаваше към следващата.

Сигурно щеше да пропусне входа на гробницата, ако беше в обикновен найлонов калъф като другите, защото беше почти в края на колекцията и вече хвърляше на диапозитивите само по един бегъл поглед. Но този се открои от останалите заради старата си кафява картонена рамка. Стана му интересно, извади го и го огледа по-подробно.

Беше сложен сред снимки на входове на гробници от Средното и Новото царство в Деир ел Бахри, в източния край на некропола в Тива. Въпреки че за разлика от цветните си съседи беше черно-бял и леко разфокусиран в долната част, първоначалното предположение на Халифа беше, че е от същото място. Усъмни се едва когато го вдигна на светлината, не само защото не разпозна входа — за петнайсетте години в Луксор беше изследвал почти всяка възможна гробница в околността, — но и защото тъмната, съвършено равна и отвесна скала, в чиято основа беше издълбан входът, не приличаше на нито едно геоложко формирование в района на Луксор.

Обърна заинтригуван калъфа. Очакваше тази снимка да има надпис както всички останали в колекцията. Нямаше, което го подразни, защото поради някаква неясна причина усети, че това изображение е важно. Погледа го още малко.

— Какво се опитваш да ми кажеш? Коя е тази гробница? — измърмори.

Пъхна го в джоба си при досието и продължи да оглежда къщата.

В мазето отиде най-накрая, както и първия път. Слезе по мрачното скърцащо стълбище, щракна ключа в дъното и впери поглед в отрупаните с грабени антики маси и полици. Беше прекарал в къщата вече три часа и остана в мазето още час и половина. Прерови съдържанието на мазето, диви се отново на размера и разнообразието на колекцията, намери много интересни за себе си неща, но нищо, което да хвърли светлина върху човека, който я беше събрал.

Свърши огледа пред квадратната каса в дъното на помещението с цифровия й диск и масивната дръжка. Клекна пред нея и завъртя напред и назад механизма. Отвътре се чуваше тихо прещракване. Не можеше да отвори касата по никакъв начини. От дългото си познанство с криминалната прослойка се беше научил да отваря прости ключалки, но това тук нямаше нищо общо с елементарното взломаджийство. Трябваше му или комбинацията, която най-вероятно беше отишла в гроба заедно с притежателя на сейфа, или…

Постоя малко пред сейфа, след което изсумтя едно „Какво пък?“, отиде в дневната, вдигна телефона и избра един номер. Дрезгав глас му отговори на шестото позвъняване.

— Азиз? Инспектор Халифа се обажда. Не, не, няма нищо общо с това. Просто ми трябва услуга.

— Ако е някакъв номер…

— Не…

— Защото сега съм порядъчен гражданин. Ясно ли е? Напълно порядъчен. Всичко това… е в миналото. Тогава бях друг човек.

Азиз Ибрахим Абд ел Шакир, известен и като Призрака, заради способностите си да прониква и през най-строго обезопасените врати, отвори сака с инструменти, извади от него дунапренова възглавничка, сложи я пред сейфа, коленичи върху й и намества коленете си, докато се настани удобно. Дребният пухкав мъж с подобен на ряпа нос и вечно потни подмишници няколко пъти си пое дълбоко въздух, все едно медитираше, вдигна ръка, прокара я нежно по страните и покрива на сейфа, сякаш галеше изплашено животно, което трябваше да успокои и да спечели доверието му.

— Ще си остане само между нас двамата — увери го Халифа. — Никой няма да знае.

— Дано — измърмори Азиз, наведе се, долепи ухо до вратата на сейфа и завъртя диска няколко пъти, като слушаше внимателно.

— Имаш честната ми…

— Шшшшт!

Продължи да върти диска още близо минута със съсредоточена физиономия, петната от пот под мишниците му се уголемиха, след което се изправи.

— Ще успееш ли да го отвориш? — попита Халифа.

Азиз ровеше в сака си и не му обърна никакво внимание.

— Обков „Чуб“, дискова заключваща система „Маузер“ — мърмореше си и вадеше стетоскоп, фенерче и геоложко чукче. — Чупещи се езици, три, може би четири; двойни лостове. Душичка!

— Ще можеш ли?…

— Естествено, че ще мога! — изсумтя Азиз. — Мога да отворя всичко. Освен краката на жена си.

Усмихна се кисело на собствената си шега, затвори очи, за да се съсредоточи, и започна да почуквах чукчето около циферблата.

Според всички, включително според самия Азиз, той беше най-добрият касоразбивач в Горен Египет. Беше разбивал два пъти основния сейф в луксорския клон на Египетската национална банка и обявения за неразбиваем сейф на „Американ Експрес“ в Асуан. Беше легенда сред колегите си престъпници, а и сред тези, чиято работа беше да го изправят пред правосъдието. Халифа се беше запознал с него през 1992-ра, след като беше прибрал съдържанието на трезора в луксорския „Шератон“, и оттогава пътищата им се бяха пресичали неколкократно, за последен път преди две години, когато детективът го беше прибрал за обира на магазина на местен бижутер. Тогава Халифа беше писал на съдията с препоръка за по-снизходителна присъда, тъй като лекарите току-що бяха поставили диагноза левкемия на най-големия син на Азиз. Касоразбивачът беше разбрал за писмото и със странния морален кодекс на тези хора, който едновременно им позволяваше да си изкарват прехраната, като крадат, но и винаги да се издължават за сторено добро, се беше свързал с Халифа и му беше казал, че ако някога му потрябва услуга, просто да я поиска. Именно това беше причината сега да е тук.

Остави чукчето, сложи си стетоскопа на ушите, притисна леко с една ръка диска на вратата, а с другата го завъртя напред и назад, захапал фенерчето, затворил очи и заслушан внимателно в прещракването на езичетата вътре. На Халифа му беше пределно ясно, че Азиз изобщо не е станал порядъчен гражданин и че си е все същият престъпник. Но сега се нуждаеше от уменията му и нямаше намерение да спори с него.

— Добро момиче — прошепна на себе си Азиз и се усмихна леко. — Хайде, не се опъвай. Душичката ми тя.

Отне му не повече от двайсет минути да разбере комбинацията, от което явно му стана приятно, защото когато и последното езиче щракна на мястото си, по лицето му се разля широка чернозъба усмивка, а той се наведе, лепна влажна целувка на покрива на сейфа и остави следа върху зеленикавосивия метал.

— Поредният удар на Призрака! — захили се, отвори вратата на няколко сантиметра и започна да си събира оборудването.

Качиха се горе и Халифа го изпрати.

— И умната — каза, докато Азиз слизаше по стъпалата пред входа.

Касоразбивачът изсумтя и пое по пътеката от чакъл към входната врата. Стигна до нея и се обърна.

— Ти си свестен тип, Халифа. — След това се поколеба и добави: — За свиня си доста свестен.

Намигна му и изчезна зад стената от палми и мимози.

Халифа го изчака да се скрие от поглед, върна се в мазето, клекна пред сейфа и отвори вратата. Вътре имаше само три неща: голям кафяв книжен плик, в който се оказа завещанието на Янсен; пистолет, за чиято марка Халифа никога не беше чувал, с тънко дуло и тежко ъгловато тяло; и, най в дъното на сейфа, правоъгълен предмет, увит в черен плат. Предметът се оказа неочаквано тежък за размера си. Халифа разви плата и впери поглед в голямо кюлче злато. Върху лъскавата му повърхност беше щампован орел с разперени крила, хванал в ноктите си нацистка свастика. Халифа подсвирна.

С какво си се занимавал бе, Янсен? Какво е това, по дяволите?