Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (15)

Йерусалим

За поддръжниците си — а те с всеки ден се увеличаваха — Барух Хар Цион беше новият Давид, избраният от Господ воин, борещ се срещу въпиющите несправедливости, за да отведе народа си в Обетованата земя. Безкомпромисен, безстрашен, изпитан в битките, той беше живо въплъщение на щаркер — твърд като скала еврейски герой, който помага на себе си, на народа си и на своя Господ, и не храни никакви скрупули за средствата, с които постига целите си.

Роден като Борис Зеговски в едно селце в Южна Украйна, той беше дошъл в Израел през 1970 година на шестнайсетгодишна възраст, след като заедно с по-малкия си брат беше избягал от Съветския съюз, беше прекосил пеша половин Европа и се беше появил в израелското посолство във Виена, настоявайки, че негово право като евреин е да направи алиях. За Хар Цион пътешествието се оказа колкото поклонение, толкова и бягство, пътуване към митичната земя, която даваше не просто убежище от подмолния антисемитизъм в родната му страна, но и физически израз на завета на Господ с неговия избран народ.

Остатъка от живота си беше посветил на защитата и разширяването на тази земя, първо като войник в ИСО, където служи с отличие в елитния полк „Сайерет Маткал“; а по-нататък, след като оживя с ужасни изгаряния, когато в Южен Ливан хъмвито му се натъкна на противотанкова мина, премина във военното разузнаване и оглави звеното, което вербуваше и контролираше палестински информатори. Абсолютната и непоклатима преданост към израелската кауза го определяше изцяло като личност, преданост, която намираше външен израз както в извънредно героични постъпки — беше награждаван два пъти с медал за храброст, — така и в извънредно брутални деяния. През 1982-ра беше получил официално мъмрене, задето беше залял ливанско момиче с бензин и беше заповядал на хората си да я запалят, ако не разкрие местонахождението на скривалището за оръжия на „Хизбула“ (тя го беше разкрила). По време на службата си във военното разузнаване го бяха пратили на военен съд заради твърдения, че е разрешил групово изнасилване на палестински жени като начин да ги склони към сътрудничество (всички обвинения бяха оттеглени, след като основната свидетелка на обвинението беше загинала при загадъчна автомобилна катастрофа).

И това беше само върхът на айсберга. Приказките за насилие, бруталност и заплахи го следваха навсякъде — нещо, което вместо да го тревожи, явно го изпълваше с гордост повече от наградите за храброст. „Хубаво е да ти се възхищават, но още по-хубаво е да се страхуват от теб“ — бяха го чули да казва веднъж.

Яростен противник на мирните споразумения от Осло — на всякакви мирни споразумения, включващи отстъпване и на един квадратен сантиметър израелска библейска земя, — в средата на 90-те Хар Цион беше напуснал военното разузнаване и беше навлязъл в политиката, като първо се беше съюзил с войнстващата заселническа организация „Гуш Емуним“, след което се беше отделил от нея, за да се присъедини към още по-войнстващата „Шаялей Давид“. Последната му кампания за окупация и заселване на арабски земи първоначално бе пренебрегната като творение на луд човек. С появата на Ал Мулатам и „Палестинското братство“ обаче твърдолинейното му послание — че няма да има спасение от атентаторите камикадзе, докато цялата земя на Ерец Израел не се насели само от евреи и всички палестинци не бъдат прогонени отвъд границата в Йордания — беше започнало да придобива все по-голяма популярност. Митингите му събираха все по-многобройни тълпи, а благотворителните му вечери — все по-известни гости. На изборите през 2000-та беше спечелил място в Кнесета и в определени кръгове за него вече се говореше сериозно като за бъдещия израелски лидер. „Ако Барух Хар Цион някога стане министър-председател, това ще е краят на тази страна“ — беше отбелязал веднъж умереният израелски политик Йехуда Милан. „Ако Барух Хар Цион някога стане министър-председател, това ще е краят на юцим като Йехуда Милан“ — беше отвърнал Хар Цион.

Тази автобиография се превъртя през главата на Лейла, докато гледаше в очите мъжа пред себе си, с облечените му в ръкавици ръце, посивяваща коса, бледо и брадясало квадратно лице като покрит с мъх гранитен куб. Наоколо репортерите продължаваха да крещят въпросите си и да размахват диктофони.

— Господин Хар Цион, приемате ли, че с окупацията на тази къща нарушавате закона?

— Вярвате ли, че е възможно някакво споразумение между израелци и палестинци?

— Бихте ли коментирали твърденията, че постъпките ви имат мълчаливото одобрение на министър-председателя Шарон?

— Вярно ли е, че искате да унищожите Купола на скалата и отново да изградите на негово място Храма?

Хар Цион отговаряше на въпросите един по един, прибрал сковано ръце до тялото си, повтарящ отново и отново с ниския си дрезгав глас, че това не е нито окупация, нито заселване, а по-скоро освобождение, възвръщане на земята, принадлежаща на евреите по божествено право, и продължи така двайсет минути, след което даде знак, че няма какво повече да каже, и се обърна, за да влезе в къщата. Точно в този момент Лейла пристъпи напред и изкрещя подире му:

— През последните три години членовете на „Шаялей Давид“ тровиха палестински кладенци, рушиха палестински напоителни системи, изсичаха палестински овощни градини. Трима членове на вашата организация бяха изпратени поотделно в затвора за убийства на мирни палестински граждани, включително заради случая, когато единайсетгодишно момче бе пребито до смърт с дръжка на кирка. Самият вие одобрихте деянията на Барух Голдщайн и на Игал Амир. Дали не сте просто израелският Ал Мулатам, господин Хар Цион?

Хар Цион застина на място, след което се обърна бавно към журналистите, намери с поглед лицето на Лейла и прикова очи в нейните. Погледът му беше тежък и гневен, въпреки че в него проблесна и още нещо, почти веселие, сякаш двамата играеха някаква известна само на тях игра.

— Бихте ли обяснили, госпожице Ал Мадани — изплю той името й, все едно му горчеше, — защо, когато арабин убие двайсет мирни граждани, той бива наричан жертва, а когато един евреин защитава себе си и семейството си, бива заклеймяван като убиец?

Лейла безстрашно издържа на погледа му.

— Значи подкрепяте непровокираните убийства на мирни палестински граждани?

— Подкрепям правото на моя народ да живее в мир и безопасност на земята, която му е била дадена от Господ.

— Даже ако това означава системен тероризъм?

Хар Цион се намръщи. Останалите журналисти ги гледаха внезапно замлъкнали, погълнати от дуела им.

— В този регион на света има само едни терористи и те не са евреите. Макар това да не става ясно на хората, които се информират само от вашите статии.

— Вие не наричате убийството на дете тероризъм?

— Наричам го нещастен случай по време на война, госпожице Ал Мадани. Но не ние започнахме тази война. — Той замълча за миг, без да сваля поглед от нея. — Макар да е сигурно, че ние ще я приключим.

Хар Цион се обърна и влезе в къщата.

— Кучка — изсъска един от последователите му вътре. — Някой трябва да я застреля.

Хар Цион се усмихна.

— Сигурно. Но още е рано. Даже тя може да ни е от полза.