Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (32)

Йерусалим

Сънува същото като всяка нощ. Неизменно. Намираше се в подземна килия, много малка и тясна, непрогледно тъмна, с влажен и плесенясал под и мокри стени от бетон. Вътре имаше и още нещо, не знаеше какво — змия, или може би плъх, или пък голям скорпион. Нещо опасно, зло. Беше гола, беше свила немощното си тяло в единия ъгъл на килията и се опитваше да избегне нещото, ужасена, че може да се допре до него и то да я ухапе или ужили. Докато се свиваше, чу далечния грохот на някаква машинария, сякаш огромни метални колела се завъртяха бавно и стените започнаха да се приближават и да скъсяват разстоянието между нея и нещото. Тя се разпищя, викаше татко си, крещеше, че не е предателка, че е добра палестинка. Стените продължаваха да се приближават, някак разтвориха краката й и изложиха на показ срамните й части. Усети как съществото се провря между бедрата й, пропълзя по кожата й, повъртя се и уверено продължи нагоре. Опита се да не помръдва, да не диша, но й беше толкова гадно, че трепна, при което то се втурна в слабините й, хапещо, режещо и болящо, разкъсващо я, пробиващо си път през нея.

— Не! — изпищя и се събуди, размахала трескаво ръце и крака. — Моля те, Господи, недей!

Конвулсиите й продължиха още няколко секунди. Свлече се трепереща на леглото със звънтящи уши. Дишането й постепенно се успокои и тялото й се отпусна, но звъненето в ушите не изчезваше. Докато съзнанието й се проясняваше, осъзна, че звъни телефонът. Погледна светещия циферблат на часовника си — 1:30 през нощта, — стана от леглото, разтри очи и отиде в кабинета, за да вдигне.

— Лейла?

Том Робъртс.

— Един и половина през нощта е — раздразнено отговори тя.

— Какво? О, Господи! Ужасно съжалявам. Нямах представа, че е толкова късно. Просто исках да ти кажа… Няма значение, няма значение. Ще ти звънна утре.

Гласът му беше развълнуван. Въодушевен.

— Какво си искал да ми кажеш?

— Няма значение. Ще ти звънна утре.

— Вече ме събуди, Том. Какво искаш?

Още не се беше отърсила от кошмара и интонацията й беше рязка и изпълнена с подозрение. Имаше отвратителното предчувствие, че ще й каже нещо притесняващо, като например, че е влюбен в нея, или нещо подобно.

— Днес като си тръгнах от вас, много мислих…

О, Господи, изстена наум тя.

— И реших, че може би имам представа кой е ГР.

Отне й секунда да осъзнае какво й говори, след което сънливостта й изчезна без остатък. Наведе се, светна лампата на бюрото и затърси лист и химикалка.

— Казвай.

— Не знам защо не се сетих веднага, особено с този Йерусалим и тайните скривалища. Удивително съвпадение. Както и да е, мисля, че може да е Уилям дьо Релинкур.

Тя се намръщи и ръката й с химикалката застина над листа.

— Том, инициалите са ГР, не УР.

— Знам. Сигурно затова не се сетих веднага. Работата е там, че в средновековния латински името Уилям се произнася като Гуилелмус, с Г.

Тя го записа и го подчерта.

— Кой е този?

— Ами, именно това е удивителното. Поне доколкото си спомням — макар че, както ти казах днес следобед, този период ми е малко мътен, — това е човекът, построил Църквата на Божи гроб. Или по-скоро я е построил наново. Първоначалната църква е била византийска, така ми се струва. А дали не беше римска? Не помня. Както и да е, няма значение. Работата е в това, че в епохата на кръстоносните походи църквата е била построена наново изцяло и когато са копали под основите, този Уилям дьо Релинкур сигурно е намерил някакво удивително съкровище.

Лейла настръхна.

— Какво съкровище?

— Не знам. Май никой не знае. Историята е записана в една от хрониките на кръстоносците. Май беше на Уилям Тирски, не съм сигурен, може и да бъркам. Просто ми се стори невероятно съвпадение. Двама души с едни и същи инициали, по едно и също време в Йерусалим да са намерили един и същ загадъчен предмет. Изключително.

Лейла нахвърля няколко бележки, взе превода, който бяха направили следобеда и се зачете.

— Лейла?

— Да, на телефона съм. Просто четях писмото.

Тя го дочете, остави листа и прокара ръка през късата си коса.

— Нещо не мога да схвана, Том. Ако ставаше въпрос за политика, имам бележник, пълен с телефони, но средновековна история… Не знам абсолютно нищо. Никога не ми е била интересна.

Настъпи мълчание.

— Ако искаш, можем…

Знаеше какво ще каже и го прекъсна веднага.

— Предпочитам сама да проучвам. Съжалявам, просто това ми е начинът на работа. Нищо лично.

Гласът й беше хладен и официален. При други обстоятелства щеше да се извини — в крайна сметка й беше направил доста голяма услуга, — но тази нощ не беше в настроение.

— Разбира се, разбира се — измърмори той, стреснат от резкия й тон. — Напълно те разбирам. И аз съм така.

— Просто ми трябва някаква нишка, Том. Някой, който да разбира от темата. Можеш ли да ми помогнеш?

Чуваше дишането му от другия край на линията.

— Моля те? — добави.

Продължително мълчание.

— Има един човек в Църквата на Божи гроб — каза накрая, малко обидено. — Един православен свещеник, грък. Отец Сергии, май така се казваше. Едър, дебел мъж. Знае всичко за историята на църквата. Писал е книги за нея. Може да ти бъде полезен.

Тя си записа името.

— Благодаря ти, Том. Задължена съм ти.

Долови, че очаква нещо повече от нея. Че очаква някаква мила дума, някакво окуражаване. Но не беше в настроение. Уилям дьо Релинкур — само за това беше способна да мисли в момента.

— Благодаря ти — повтори. — Ще ти се обадя.

Затвори телефона, поседя, загледана в написаното на листа име, включи лаптопа си в телефонната линия, влезе в „Гугъл“ и започна да търси.