Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (20)

Луксор

Едва когато се прибра у дома същата вечер, Халифа си спомни, че щяха да имат гости.

— Ще дойдат всеки момент! — засуети се жена му Зейнаб, когато той влезе през входната врата. Беше понесла табла с торши и бабагануш и изчезна в хола на малкия им претъпкан апартамент. — Къде ходиш досега?

— В Карнак. По работа — отвърна Халифа и запали цигара.

Чу се тракане на чинии и Зейнаб се появи, взе цигарата от устата му, целуна го бързо по устните и пъхна обратно цигарата. Беше облякла бродиран памучен кафтан, с незакопчани три горни копчета, които загатваха за щедрия й бюст, и беше сплела дългата си абаносовочерна коса в плитка, която се спускаше чак до кръста й.

— Прекрасна си — каза той.

— А ти изглеждаш ужасно — отвърна му тя с усмивка. — Иди и се избръсни, докато свърша с Бата. И гледай да не събудиш бебето. Едвам го приспах.

Тя го целуна отново, този път по бузата и изчезна обратно в кухнята.

— Али къде е? — подвикна той след нея.

— Ще спи при един приятел. И си сложи чиста риза, моля те. Яката ти е черна.

Халифа отиде в банята, разкопча си ризата и застана пред огледалото на мивката. Огледа се. Зейнаб беше права — изглеждаше ужасно. Очите му бяха подпухнали и зачервени, скулите му стърчаха като ребрата на недохранено магаре, а кожата му имаше нездравия сивкав цвят на заблатен канал. Изхвърли цигарата през прозореца, наплиска си лицето с вода, вдигна отново глава и се погледна в очите.

— Какво ще правиш, а? — попита отражението си. — Какво ще правиш?

Погледа се още малко, поклати глава, сякаш видяното не му харесваше, обръсна се набързо и отиде в спалнята, за да си сложи одеколон и да облече чиста риза. Тъкмо закопчаваше последното копче и се навеждаше да целуне неколкомесечния Юсуф, когато се позвъни.

— Дойдохме! — прогърмя гласът на баджанака му Хосни иззад вратата.

Халифа въздъхна.

— С каквото и да се занимаваш като пораснеш, обещай да не ставаш като вуйчо си — прошепна на бебето и потри нос в мекото му гладко челце.

— Ей, отваряйте! — продължаваше да гърми гласът. — Какво правите там вътре? Или да не питам!

Дочу се хрипливият кикот на съпругата на Хосни — Сама, по-голямата сестра на Зейнаб, — която се разсмя на шегата на мъжа си, той пък я пускаше всеки път, когато вратата не се отвореше на секундата, след като е позвънил.

— Бог да ни е на помощ — измърмори Халифа и излезе в коридора, за да посрещне гостите.

Бяха общо шестима: Халифа, Зейнаб, Сама, Хосни и двама приятели на Зейнаб от Кайро — Науал, дребна и мълчалива жена, която преподаваше класически арабски в университета в Кайро, и Тауфик, търговец на машрабия, когото всички наричаха Очилата, заради неестествено големите му кръгли очи. Седнаха около малката маса в хола. Дъщерята на Халифа Бата поднасяше яденето. Беше й приятно, защото така се чувстваше голяма. Беше облечена като майка си в бродиран кафтан и беше сплела дългата си черна коса на една плитка.

— Бата, да ти кажа, всеки път като те видя, все по-хубава ставаш — каза Сама, докато момичето нареждаше купички с пилешка супа. — И кафтанът ти е просто прекрасен. Купила съм същия на Ама. Триста лири, представяш ли си!

За разлика от Бата дъщерята на Сам и Хосни беше ниска, дебела и изключително мързелива, недостатъци, които майка й полагаше всички усилия да прикрие, като винаги й купуваше по-скъпи дрехи.

— Същата е като теб, когато беше на нейната възраст — усмихна се Науал на Зейнаб. — Бас държа, че всички момчета тичат подире ти, така ли е, Бата?

— Да бях малко по-млад и аз щях да хукна след тебе — разсмя се и Таусрик. — Направо щях да си счупя краката!

Бата се засмя срамежливо и излезе от стаята.

— Започвайте да й търсите съпруг — изсумтя Хосни и засърба супата си.

— За бога! — възмути се Зейнаб. — Че тя е само на четиринайсет!

— За тези неща никога не е прекалено рано да се мисли. Предварително планиране — това е ключът. Винаги гледайте в бъдещето. Да вземем например готварските мазнини. — Хосни работеше в бизнеса с готварски мазнини и никога не пропускаше възможността да насочи разговора към тази тема. — Миналата година след осемнайсетмесечно внимателно проучване пуснахме слънчогледовото ни масло. И познайте какво? Осем процента ръст на продажбите и награда за най-добро местно масло. Такива успехи не се постигат, без човек да гледа напред.

Той изсърба поредната лъжица супа.

— Получихме грамота и за ореховото масло. Направо се разграбва от магазините!

Всички демонстрираха учтив интерес, довършиха супата си и преминаха към основното ястие: агнешко торли с бакла, бамя, ориз и картофи. Разговорът премина към общи приятели, оттам към последното футболно дерби в Кайро между „Замелак“ и „Ал Ахли“, а след това и към политиката. Хосни и Науал се впуснаха в разгорещен дебат за продължаващата война на САЩ срещу тероризма.

— И какво се опитваш да ми кажеш — викаше Хосни. — Че не е трябвало да правят нищо след единайсети септември ли?

— Казвам, че преди да бомбардират други държави, трябва да си оправят нещата в собствената къща. Защо, когато някоя друга страна подкрепя тероризма, я нападат, а когато Америка го прави, това е външна политика?

Халифа не се включи в разговора, хранеше се, понякога вмъкваше по някоя забележка, но през повечето време беше погълнат от собствените си мисли. Трупът в Малката, колекцията от антики на Янсен, скандалът, който му вдигна Хасани, странната среща в Карнак — всички тези неща се преплитаха в мислите му като отражения от зала с огледала. И зад тях неизменна като сценичен декор, един и същ дори когато сцените се променяха, изпъкваше необичайната татуировка на ръката на жената — триъгълник и пет цифри. Като печатите по месото, за да се знае откъде идва.

— Още агнешко?

Гласът на Зейнаб го сепна. Държеше тенджерата с торли.

— Моля? О, не, благодаря ти.

— А ти какво мислиш за него, Юсуф?

— Моля?

— Къде витаеш? — засмя се Науал. — За гробници и йероглифи ли си мислиш?

— Или пък за женски дупета! — разхили се Хосни и жена му го плесна силно по ръката.

— За Ал Мулатам — каза Тауфик. — Какво мислиш за камикадзетата?

Халифа отпи малко кока-кола. Като вярващ мюсюлманин не употребяваше алкохол. Отмести стола си назад и запали цигара.

— Мисля, че всеки, който хладнокръвно убива мирни хора, е отвратителен.

— Израелците хладнокръвно убиват палестинци и на никого не му пука. Виж какво стана оня ден. Две деца бяха убити от израелски хеликоптер — каза Науал.

— Това не е оправдание — отвърна Халифа. — Какъв е смисълът да отмъщаваш, като убиваш още деца?

— А как иначе да си отстояват правата? — възпротиви се Тауфик. — Изправени са срещу най-мощната армия в целия Близък изток и четвъртата по мощ в света. Как иначе да си отстояват правата? Съгласен съм, че е ужасно, но какъв избор имат, след като систематично ги тероризират от петдесет години насам?

— Като че ли пък Палестинската автономия спазва човешките права — намеси се Зейнаб. — Или пък у нас ги спазват.

— Не е в това работата — разпали се Тауфик. — Работата е в това, че хората няма да тръгнат ей така да си връзват експлозиви по гърдите и да се взривяват. Правят го, защото са отчаяни.

— Не защитавам израелците — каза Халифа и поднесе клечка кибрит към цигарата на Науал. — Просто мисля… ами, както каза Зейнаб, това не помага на никого.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че не ти става поне малко приятно, като чуеш за поредната бомба? — попита го Тауфик. — Че част от теб не си мисли, че така им се пада.

Халифа впери поглед в масата. Димът от цигарата му се къдреше на спирали към тавана. Преди да отговори, се намеси Сама.

— Аз ще ви кажа, че не е лошо да хапнем пудинг! Зейнаб, ум али ли надушвам? Отивам да помогна на Бата да го разсипе по чиниите. Страхотна вечеря си сготвила!

 

 

Легнаха си чак след полунощ. Зейнаб заспа веднага. Халифа се въртя в леглото, слуша дишането на малкия Юсуф в кошчето, гледа отраженията от фаровете на преминаващите под прозореца коли, брои ударите на сърцето си.

След двайсет минути стана и отиде в хола, където щракна един ключ на стената. Миниатюрният фонтан в средата на помещението оживя. Щракна втори ключ, нанизът от цветни лампи покрай басейнчето на фонтана озари водата. Седна на пода с гръб до стената и разтърка очи. Беше направил фонтана сам, за да освежи поне малко иначе скучния им апартамент. Не беше най-майсторското произведение на света — помпата не работеше като хората, плочките, с които беше облицовано дъното, леко се разминаваха — но играта на светлините и ритмичният ромон на водата му действаха много успокояващо.

Седя дълго, след което се пресегна вдясно от себе си и пусна малкия касетофон на дървената маса. Пеещият за любов и раздяла богат плътен глас на Ум Култум го обгърна.

Очите ти ме връщат в отминали дни,

учат ме да жаля за минали болки,

преди да видя теб, виждах

само пропилян живот. И как иначе,

щом ти си моят живот, твоята светлина е моя зора?

Преди теб сърцето ми не знаеше щастието,

и чувстваше само страданието и болката.

Долови движение. Зейнаб излезе от спалнята е подпухнали от съня очи. Дългите й стройни крака се подаваха изпод една от старите му ризи, която ползваше за нощница. Тя се наведе и го целуна по челото. Ризата се разтвори и леко откри окосмяването между краката й. Жена му седна, положи глава на рамото му и тъмната й коса се разпиля по гърдите му като черен водопад.

— Не ти беше приятно тази вечер, нали? — попита го сънено.

— Напротив. Беше ми…

— Скучно. Виждаше се по погледа ти. Познавам те, Юсуф.

Той я погали по косата.

— Извинявай. Много неща са ми на главата.

— В работата ли?

Той кимна. Беше му приятно да усеща гърдите й до ръката си.

— Искаш ли да поговорим?

Той сви рамене и не каза нищо. Сребърният глас на Ум Култум се изви между тях.

Ти си ми по-скъп от живота ми,

ти си ми по-скъп от мечтите ми.

Вземи ме, моля те,

далеч от този свят,

далеч, далеч, само аз и ти.

Далеч, далеч, двамата сами.

— Знаеш ли какво ми напомня тази песен? — попита Зейнаб, погали ръката му и прокара пръст по белега, където като малък го беше ухапало куче. — За онзи път, когато отидохме в Гебел ел Силсила. Ти хвана риба за обяд, а после плувахме в Нил. Помниш ли?

Халифа се усмихна.

— Как да не помня? Ти заклещи крака си в един плевел и си помисли, че те е захапал крокодил.

— А ти се хвърли в калта и си съсипа най-хубавия панталон. Такива псувни не бях чувала през живота си!

Той се разсмя и я целуна по бузата. Тя го придърпа към себе си и го прегърна през кръста.

— Юсуф, какво става? Тази вечер беше толкова умислен. И миналата вечер. Какво те тревожи?

Той замълча, загледан в бляскавите пръски на фонтана, облегна се на стената и впери поглед в пукнатината на тавана.

— Направих нещо ужасно, Зейнаб — прошепна накрая. — И не знам как да го поправя. По-точно знам, но ме е страх.

— Ти не можеш да направиш нищо лошо, Юсуф — промълви тя, пусна го и погали лицето му. — Ти си добър човек. Аз го знам, децата го знаят, Господ го знае.

— Не, не съм. Аз съм слаб и страхлив и ви предадох. Предадох себе си.

Вдигна ръце и разтри слепоочията си. Настъпи продължително мълчание, нарушавано само от касетофона и тихият ромон на фонтана. Халифа заговори, отначало бавно, след това все по-бързо, докато изля всичко, което му тежеше: Пиет Янсен, Хана Шлегел, Мохамед Гемал, срещата в Карнак, всичко. Зейнаб го слушаше, без да го прекъсва, ръцете й галеха лицето и врата му, топлият й дъх милваше рамото му.

— Тогава ме достраша да кажа каквото и да било — каза, след като свърши. — Вях млад, току-що бях започнал работа в управлението, не исках да клатя лодката. Оставих ги да осъдят невинен човек, защото не ми стискаше да го защитя. А сега… пак ме е страх. Страх ме е какво ще стане, ако започна да ровя. В този случай има нещо много лошо, Зейнаб. Усещам го. И не знам дали си струва да си рискувам работата за…

Той млъкна и поклати глава.

— За какво? За такъв като Мохамед Гемал ли?

— Ами, да, и това… и, както каза Хасани. Янсен е мъртъв. На практика няма никакво значение какво ще открием.

Тя го погледна в очите.

— Има и нещо друго. Виждам го. Усещам го. Какво е то, Юсуф?

— Нищо, Зейнаб. Нищо… — Той сви колене и подпря чело върху тях. — Тя беше израелка. Еврейка. Виж ги какво правят с арабите. Питам се дали си струва. Струва ли си да си навличам всички тия неприятности заради една еврейка?

Думите се откъснаха от устата му неволно, но след като ги изрече, осъзна, че именно това го измъчваше през цялото време; не само сега, но и преди петнайсет години, когато беше наблюдавал как Хасани и Махфуз пребиват Мохамед Гемал. Че да надигне глас, ще означава не само да рискува кариерата си заради някакъв долен престъпник, но и заради човек от националност и вяра, които бе възпитан да презира. Срамуваше се от предразсъдъците си, срамуваше се истински, защото винаги се беше опитвал да бъде толерантен, да съди за хората по постъпките им, а не по произхода, националността и вероизповеданието им. Но не му беше лесно. Още от съвсем малък го бяха учили, че израелците са лоши хора, че евреите искат да обсебят света, че са жесток, арогантен и алчен народ, причинил немислими жестокости на техните братя мюсюлмани.

„Те са зли — неведнъж беше казвал баща му. — Всичките. Прогонват хората от земите им и си ги присвояват. Убиват жени и деца. Искат да унищожат уммата. Пази се от тях, Юсуф. Винаги се пази от евреите.“

Когато порасна и кръгозорът му се разшири, естествено разбра, че нещата не са черно-бели, както му ги представяха. Не всички евреи подкрепяха потисничеството над палестинците; да си израелец, не те превръщаше автоматично в чудовище; самите евреи бяха преживели ужасни страдания като народ. Но въпреки това смекчаване на възгледите, така и не можа да се отърси от предразсъдъците, втълпявани му още от детството.

Когато темата се засягаше в разговорите с приятели и колеги, се опитваше да заема умерена позиция, както тази вечер. Но дълбоко в себе си, в кътчетата на душата си, които само той познаваше, старото тесногръдие беше живо, тъмно петно, което така и не можеше да изличи. Не се гордееше с него. Знаеше, че го принизява като личност, но не можеше да се избави от него, както не можеше да се избави и от костния си мозък. То беше диктувало постъпките му преди петнайсет години и очевидно ги диктуваше и сега.

— Тази вечер, когато Тауфик ме попита дали не ми става поне малко приятно, като чуя за поредната бомба в Израел, дали част от мен не си мисли, че така им се пада — ами, истината е, че е прав, Зейнаб — каза тихо. — Знам, че не трябва да го казвам, но е така. Нищо не мога да направя. — Той поклати глава от срам, че й признава такива неща, от това, че е разкрил толкова от тайните на душата си. — Като си помисля за този случай, имам чувството, че съм двама души в едно тяло. Единият знае, че е била извършена ужасна несправедливост, че една жена е била убита и че за убийството й е бил обвинен не този, който трябва, че е мой дълг да открия истината. Но на другия изобщо не му пука. Какво от това, че някой е пребил до смърт някаква дърта еврейка? Защо да си навличам неприятности? Мразя се, за това, но нищо не мога да направя.

Зейнаб се отдръпна леко, бадемовите й очи се присвиха и по лицето й премина сянка.

— Понякога всички си мислим лоши неща — изрече успокоително. — Но по-важни са постъпките ни.

— Точно това се опитвам да кажа, Зейнаб. Не знам дали съм способен да постъпя както трябва. Мислите ми… дърпат ме назад. На теб ти е лесно. Израснала си в интелигентно и начетено семейство. Родителите ти са пътували, видели са нещо от света. Не си израснала с тези предразсъдъци. Но когато от бебе ти повтарят, че евреите и израелците са лоши, че наш дълг като мюсюлмани е да ги мразим, че ако не ги убиваме ние, те ще ни убият — не е лесно. Тук — той вдигна ръка и се почука по главата — знам, че това е невярно. И тук също. — Той докосна сърцето си. — Но тук — ръката му се премести на корема — ето тук дълбоко не мога да спра да ги мразя. Както не мога да контролирам емоциите си. Това ме плаши.

Зейнаб го погали по главата. Той усещаше топлината на бедрото й до своето. Настъпи продължително мълчание.

— Помниш ли баба ми? — попита тя накрая, без да спира да масажира врата и раменете му. — Баба Джамила.

Халифа се усмихна. Социалната пропаст между семействата им беше огромна, нейното — на заможен бизнесмен от лъскав квартал на Кайро, а неговото — на неук работник от бедните предградия на Гиза. Баба Джамила беше единствената, на която й беше приятно да общува с него, и когато им ходеха на гости, винаги го настаняваше до себе си и го разпитваше за интереса му към египетската история, тема, по която беше удивително добре информирана. Когато почина преди няколко години, му стана толкова мъчно, сякаш беше починала собствената му майка.

— Разбира се, че я помня.

— Тя веднъж ми каза нещо, преди много, много години, още като бях малка. Вече не си спомням повода, но никога няма да забравя думите. „Винаги тръгвай срещу това, от което се страхуваш, Зейнаб. И винаги търси онова, което не разбираш. Защото така ще пораснеш и ще станеш по-добър човек.“ Никога не съм ти казвала какво да правиш в работата си, Юсуф, но в случая мисля, че точно така трябва да постъпиш.

— Как? — Халифа въздъхна. — Не мога просто да проведа разследване зад гърба на Хасани.

Тя взе ръката му, вдигна я до устните си и я целуна.

— Не знам, Юсуф. Знам само, че този случай по някакъв начин ти е пратен като изпитание и че не трябва да му обръщаш гръб.

— Може си навлека страшно много неприятности.

— Заедно ще ги преодолеем. Както винаги.

Той я погледна. Беше толкова красива, толкова силна.

— Никой мъж не може да иска по-добра жена.

— И никоя жена не може да иска по-добър мъж. Обичам те, Юсуф.

Двамата се погледнаха, приближиха се един към друг, целунаха се, отначало нежно, а после страстно, гърдите й се притиснаха към него, а бедрото й се прехвърли върху неговото.

— Помниш ли какво направихме тогава в Гебел ел Силсила — прошепна тя на ухото му, — след като ти падна в калта и се наложи да си свалиш панталона, за да го изпереш?

Той не отговори, стана, взе жена си на ръце, отнесе я в спалнята и остави Ум Култум да пее в хола.