Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (83)

Мюнхен

Въпреки че самолетът кацна двайсет минути по-рано от разписанието, Халифа изгуби цялото това време, че и повече, на гишето за паспортна проверка, където дори с египетската си полицейска карта с усилия убеди служителката — едра вкисната жена с късо подстригана коса и най-огромния бюст, който беше виждал, — че не е нелегален имигрант, опитващ се да се промъкне в страната, за да цица от системата й за социално осигуряване (фактът, че билетът му нямаше фиксирана дата за връщане и че не говореше немски, само засилваше подозренията й). Когато най-после успя да я убеди, да си купи карта, да вземе наетия „Фолксваген Поло“, да се измъкне от летищния комплекс и да излезе на магистралата на изток, вече се свечеряваше и последните издихания на дневната светлина бавно се разтваряха в плътната, неопределена мъгла на здрача.

При други обстоятелства щеше да приеме нещата по-ведро, щеше да отдели време да огледа мястото, на което се е озовал. Пищните пасища; вълнистите, обрасли с гори хълмове; красивите села с църквите им с камбанарии като глави лук, спретнатите къщи с червени покриви — всичко това му беше толкова непознато, толкова съвършено различно от препечените от слънцето пустинни гледки на собствения му свят. Но тъй като преднината на Бен Рои вече беше много голяма, нямаше никакво време за подобни удоволствия, нито пък настроение да им се отдава. Вместо това, без изобщо да погледне пейзажа, премина в най-бързата най-лява лента на магистралата, натисна газта до дупка и се понесе през все по-плътния мрак, без да го интересуват мигащите над главата му знаци, обявяващи, че максималната разрешена скорост на магистралата е 130 километра в час.

Само веднъж през следващите няколко часа на магистралата си позволи да отклони желязното си внимание. Спря на някаква бензиностанция да зареди догоре и да си купи цигари, и тъкмо щеше да се качи обратно в колата, когато на затревената площ зад колонките видя малко петно сняг, не по-голямо от детско одеяло, последен остатък от доскоро голяма и дебела снежна покривка. През живота си не беше виждал сняг, нито го беше докосвал. Въпреки че чуваше как секундите тиктакат в главата му, не устоя, отиде до поляната, положи ръка върху грапавата ледена кора и я задържа така за миг, сякаш галеше някакво непознато животно, след което побърза да се качи в колата и отново да поеме с пълна скорост.

„Чакай само да кажа на Зейнаб — мислеше си с все още изтръпнала от студа ръка. — Изобщо няма да ми повярва. Сняг! Аллах-у-акбар!“