Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (39)

Йерусалим

„Войната между израелци и палестинци — и не се заблуждавайте това е война — се води на най-различни нива и с най-различни оръжия. Естествено, най-очевидна е физическата конфронтация: камъни срещу автомати «Галил», коктейли «Молотов» срещу танкове «Меркава», коли-бомби и самоубийствени атентати срещу хеликоптери «Апачи» и изтребители Ф–16.

Но конфликтът има и други измерения, които, макар и не толкова явни, са не по-малко значими. Дипломация, религия, пропаганда, икономика, разузнаване, култура — всички те са арена на всекидневна борба между моя народ и израелските окупатори. В тази статия ще се съсредоточа върху един от по-малко известните театри на изтощителни военни действия. Той обаче е един от най-важните и се намира в самото сърце на тлеещия конфликт: археологията.“

Лейла спря с ръце на клавиатурата, огледа току-що написаното и го изчете на глас, за да провери дали върви гладко, дали има смисъл. Добави още едно изречение: „За израелците археологията, и най-вече откриването на доказателства, подкрепящи съществуването на библейската държава Израил на земите, които сега окупират, още от самото начало е ключов компонент във войната им с палестинците“, след което въздъхна, стана от бюрото и отиде в кухнята, за да си направи кафе.

Статията за „Палестина-Израел Джърнъл“ занимаваше мислите й през цялата изминала седмица от срещата й с младия Юнис Абу Джиш в бежанския лагер Каландия насам. Темата беше добра и като се имаше предвид обичайната й скорост на писане и фактът, че в главата й всичко беше подредено, трябваше да я напише за не повече от два часа.

Но пишеше вече четвърти час, откакто се беше прибрала от срещата с отец Сергии, и макар вече да се свечеряваше, беше нахвърляла само малка част от двете хиляди думи, които възнамеряваше да напише. Ако темата беше друга, сигурно щеше да се съсредоточи по-успешно. Но археологията и историята непрекъснато я връщаха към Уилям дьо Релинкур; написваше няколко думи и веднага се разсейваше от непосредствената си работа и се връщаше към Релинкур и мистериозното съкровище, което навярно беше открил под Божи гроб. Не спираше да се пита какво е било то. Каква беше връзката между него и Ал Мулатам? Кой беше този, който й беше обърнал внимание върху цялата история? Какво? Как? Кой? Въпросите отекваха из главата й като неспирен камбанен звън и й пречеха да се съсредоточи.

Направи си кафе по палестински — кипна вода в метално джезве и сипа вътре кафе и захар. Качи се на покрива и се загледа в почерняващото небе на изток. Опитваше се да си проясни главата. Отгоре на хълма Скопус Университетът по иврит беше запалил светлините си, ярки и студени, като блестяща ледена шапка; вдясно на Маслинения хълм се виждаше църквата „Възнесение Господне“, обгърната с топла корона от светлини като хало. Усмихна се леко на себе си и си припомни как с баща й бяха стояли при църквата и бяха гледали към Гетсиманската базилика долу, а баща й се беше обзаложил на долар, че няма да го надбяга до долу. Беше успяла, с последни сили и макар да знаеше, че я беше оставил да го победи, че се беше забавил умишлено, това по никакъв начин не намали усещането й за триумф, когато прекоси финалната линия, вдигна радостно ръце и останала без дъх си поиска наградата.

Както и повечето други спомени за него този също беше противоречив, наситен с щастие, но и с меланхолична символика. В някакъв смисъл тя все още се състезаваше. Състезаваше се, откакто той умря и образът му неизменно надничаше зад рамото й, преследваше я, подтикваше я и никога не избледняваше, колкото й бързо да тичаше. Разликата беше в това, че някога разстоянието беше крайно и финалът се виждаше, имаше награда за усилията й, а сега имаше… какво? Нищо. Никакво очакване за триумф и радост, никакво удовлетворение. Само безкраен бяг, безнадежден спринт от празнота към празнота. И споменът за баща й неотменно зад нея, разбития му череп, вързаните зад гърба ръце, като на животно в кланица. Винаги там. Винаги присъстващ. Винаги подтикващ.

Тя прокара ръка през очите си, избърса събралата се там влага и се загледа в последните лъчи на залеза, който бавно се стопяваше в нощ. Лек ветрец се надигна и погали лицето й. Тя затвори очи и се наслади на успокояващата свежест на вечерта. Остана така дълго. Искаше й се просто да се вдигне над покривите и да отлети, да се махне от цялата гадост, да я остави зад гърба си; след това въздъхна, изпи си кафето, слезе в кабинета, седна отново пред компютъра и прочете какво беше написала. Добави без особен ентусиазъм още няколко изречения и осъзна, че си губи времето. Затвори файла, остави настрана бележките си и влезе в интернет. Отвори „Гугъл“ и написа в полето за търсене „Уилям дьо Релинкур“.

В следващите няколко часа прегледа всички сайтове, в които беше споменат Релинкур. Търсеше някаква нова следа, нещо, което да е пропуснала миналата вечер. Уилям дьо Релинкур и Светия Граал, Уилям дьо Релинкур и розенкройцерите, Уилям дьо Релинкур и изгубените свитъци от Атлантида, Уилям дьо Релинкур и заговорът на Ватикана за господство над света — прегледа ги всичките, всеки следващ все по-откачен от предишния. Ако трябваше да пише статия за чудатостите на Ню Ейдж или пък за историята на Новия мистицизъм, щеше да се чуди откъде да започне. Но не откри нищо, освен фактите, които вече знаеше.

Когато не останаха повече сайтове, започна да търси вариации: Гуилелмус дьо Релинкур, Гийом Релинкарски; Есклармонда дьо Релинкур; Дьо Релинкур и евреи; Дьо Релинкур и Франция, Дьо Релинкур и Лангедок; Дьо Релинкур и К. Нищо. Понякога изобщо не излизаха резултати, понякога десетки, но без никакво отношение към темата, понякога такива, които вече беше чела.

Една-единствена комбинация се оказа ако не полезна, то поне интересна и тя беше „Гуилелмус Релинкур и Хитлер“, която тя написа заради репликата, която отец Сергии й беше подхвърлил на раздяла тази сутрин. И тук срещна не една откачена теория, включително тази, според която Релинкур бил открил някакво тайно магическо оръжие, което можело да унищожи всички евреи по света, оръжие, върху което по очевидни причини Хитлер искал да сложи ръка (както и авторът, ако се съдеше по антисемитския тон на статията). Сред целия боклук обаче имаше и няколко малко по-достоверни статии, в които Релинкур бе споменат като пример за добре документираната мания на фюрера към археологията и окултното. Повечето бележки бяха кратки и липсваха съществени подробности, но в тази на някакъв французин на име Жан-Мишел Дюпон имаше интересна бележка под линия, в която се цитираше откъс от дневника на някой си Дитрих Екарт, нацистки идеолог, човека, на когото Хитлер очевидно беше посветил „Моята борба“:

13 ноември 1938

 

Общ. „Туле“. Вечеря. Вевелсбург, Приповдигнати духове след събитията от 9–10, ВфЗ се майтапи с „края на еврейските надежди“. ДХ казва, че съвсем ще изчезнат, ако онова на Релинкур излезе наяве, след което следва продължителна дискусия за катарите и др. Приятно, шампанско, коняк. Извинения от ФК и ВЯ.

Няколко кръстосани справки разкриха, че Вевелсбург е крепост в Северозападна Германия, където е бил генералният щаб на Химлеровите СС; Обществото „Туле“ беше псевдоезотеричен орден, посветил се на популяризирането на арийската митология; „събитията от 9–10“ — масовото унищожение на еврейска собственост, наречено впоследствие „Кристалната нощ“; а катарите, име, което вече беше срещала в няколко други статии, бяха някаква еретична християнска секта, радвала се на най-голям разцвет през дванайсети и тринайсети век (интересното беше, че развиваха най-голяма дейност в Лангедок, Франция). Доколкото разбра, инициалите ВфС, ФК и ВЯ принадлежаха на Волфрам фон Зиверс, Фридрих Крон и Валтер Янкун, нацистки учени и активни членове на „Туле“.

Всичко това беше извънредно интересно. За жалост за единствената част от откъса, която можеше да й послужи като източник на информация, а именно инициалите ДХ и значението на „ако онова на Релинкур излезе наяве“, не намери никаква информация. Жан-Мишел Дюпон не беше оставил никакъв адрес и телефон и след половин час лутане из мрежата в безплодни опити да намери нещо повече, реши, че всичко е поредната порция зелен хайвер и се отказа.

— По дяволите! — изсъска ядосано и ритна бюрото. — Какво търся, мътните ме взели? Майната му!

Наближаваше полунощ. Тя погледна екрана със смъдящи от умора очи и посегна да изключи компютъра, решила, че тази вечер няма да постигне нещо повече. Но в този момент по-скоро несъзнателно, отколкото с мисълта, че ще стане нещо, написа последното словосъчетание в полето за търсене, първото, което й дойде на ум, без дори да се замисля, автоматично, сякаш пръстите, а не съзнанието й бяха поели инициативата: „Релинкур, Франция, съкровище, нацистки тайни, евреи“. Замисли се за секунда, вперила поглед в това, което беше написала, а след това повече рефлекторно, отколкото съзнателно, замени „Релинкур“ с „Уилям“ и натисна бутона за търсене.

Беше първият сайт, който излезе.

Историческо дружество на колежа „Сейнт Джон“… Професор Магнус Топинг, с изумителното заглавие „Малкият Уилям и тайната на Кастеломбре: един разказ за нацисти, съкровище…“

www. jon.cam.ac.uk/historysoc/lent.html

Сайтът, както предполагаше и заглавието му, принадлежеше на историческото общество на колежа „Сейнт Джон“ в Кеймбридж и се състоеше основно от дълъг и доста цветист доклад за събитията от предишния семестър, повечето от които нямаха нищо общо с изучаването на историята, ако се съдеше по придружаващите ги картинки на пияни студенти в тоги и оранжеви перуки. Предпоследният абзац на доклада гласеше:

Последната реч в тази пълна догоре поредица от речи — не, рог на изобилието от речи! — бе изнесена от нашия си професор Магнус Топинг, с изумителното заглавие „Малкият Уилям и тайната на Кастеломбре: един разказ за нацисти, съкровище, катари и инквизиция“. В тази осветляваща и типична за него цветиста беседа професор Топинг обясни как изследванията му на записките за инквизицията от тринайсети век са открили неочаквана връзка между приказното съкровище на катарите и така наречената Тайна на Кастеломбре, крепост в областта Лангедок във Франция, където според средновековната легенда се е съхранявало някакво неназовано, но безценно съкровище. От тази начална точка той ни отведе на вълшебна екскурзия в света на мистериозните юдейски култове, нацистките археолози и потресаващите ужаси на католическата инквизиция (Малкият Уилям е бил особено жесток разпитващ), като общият ефект бе не като от обикновен семинар по история, а пълнокръвно, изправящо на нокти историческо криминале. Една наистина запомняща се вечер, станала дважди по-паметна и от това, че почетният ни говорител събра очите на всички, като унищожи цяла бутилка уиски „Лагавулин“! О, ридайте всички вие, които не дойдохте!

След като го прочете, първата реакция на Лейла беше леко развеселяване от неподправено помпозния стил, съчетано с разочарование от факта, че противно на първоначалните й надежди упоменатият Уилям очевидно нямаше нищо общо с този, който я интересуваше. Това беше показателно за физическата и умствената й преумора, както и за скептицизма, обзел я след цяла вечер ровене из какви ли не исторически дивотии, и едва след като го прочете за втори път, започна да осъзнава връзката между доклада и собственото си разследване. Ала когато го прегледа за трети път, като птичка, литнала от джоба на фокусник, думата „Кастеломбре“ внезапно се открои на екрана.

Кастеломбре. Лангедок. К.

Погледа го още малко, след което с внезапен прилив на адреналин трескаво започна да рови из записките на бюрото си, намери превода на шифрованото писмо и го зачете. „Сега ти го изпращам със знанието, че ще бъде в безопасност в К.“

— О, Боже — прошепна.

Прочете доклада още веднъж, много внимателно, записа си необходимата информация, запамети сайта в папката за любими сайтове и се върна в „Гугъл“, където изписа в полето за търсене „Кастеломбре“. Излязоха шест сайта. Влезе в първия — „Генеалогия на контовете дьо Кастеломбре“. Екранът дълго време остана черен, след което като от мъгла, разчистена от силен вятър, бавно се материализира фамилно дърво, или по-скоро семеен храст, защото по клоните му като листа бяха закачени повече от дузина имена. Това, което привлече вниманието й, беше точно в средата.

Тя го погледа известно време, провери го веднъж и още веднъж, след което изписка от облекчение и радост и удари с юмрук по бюрото.

— Пипнах те!