Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (51)

Луксор

Халифа загаси незнайно коя по ред цигара за деня, допи си чая и уморено се облегна на стола си. Беше дошъл в кабинета си още в пет сутринта, а вече беше почти два следобед. Девет часа биене на главата в тухлена стена.

Първо беше разпратил снимки на Янсен до Интерпол и до холандската полиция с напразната надежда, че от досиетата им може да изскочи нещо (не изскочи), а след това няколко часа беше бродил из Луксор по най-известните търговци на антики в безплодни опити да намери някаква връзка между Янсен и търговията на крадени древни предмети. Каквото и да беше правил с експонатите в мазето си, мъртвият определено се беше опитвал и да ги продава. След това Халифа се беше върнал в кабинета си и беше прекарал сутринта на бюрото си в четене и препрочитане на всичко, което бе открил през последните две седмици, и беше си записвал онова, което му се струваше най-важно, на празни листчета — Тот, Ал Мулатам, нацистите, Фарук ал Хаким, всичко, — а след това като реставратор, опитващ се да сглоби парчетата от счупена плочка с писмена, се беше опитал да подреди листчетата в някакъв смислен модел. Но колкото и да пробваше, просто нищо не се получаваше, изобщо не разбираше накъде води всичко.

Запали нова цигара, изстена унило, слезе по стълбите и излезе на улица „Ел Маруф“, за да подиша малко чист въздух. На ъгъла с „Шария“ при храма Карнак имаше будка за безалкохолни напитки. Купи си оттам чаша каркаде и закрачи покрай стената на полицейския участък, като отпиваше от студената рубиненочервена течност. Едно момче на колело мина покрай него понесло на главата си огромна тава с аиш балади.

Истината беше, че възможностите все повече се изчерпваха. Фарук ал Хаким беше мъртъв и не можеше да говори с него, и въпреки че оставаха още няколко слаби следи, по които можеше да тръгне, разбираше, че разследването вече виси на два ключови косъма: да говори с приятелите на Янсен в Кайро и да получи някаква полезна информация от онзи противен израелски детектив. Семейство Грац все така отказваха да се обадят. Със сигурност си бяха у дома, защото съседите и от двете им страни поотделно бяха потвърдили, че гласовете им се чуват в апартамента. Но поради известни само на тях причини се правеха на недостъпни и освен да отиде до Кайро и да им почука на вратата, Халифа не виждаше друг начин да говори с тях.

След което оставаше само Бен Рои. Невъзпитаният, некомпетентният, мързеливият Бен Рои. Тази сутрин Халифа звъня в офиса му цели четири пъти само за да попада всеки път на телефонния секретар и да оставя все по-резки въпроси какво е успял израелецът да открие за Хана Шлегел. Но той още не му се беше обадил, подхранвайки подозренията на Халифа, че просто го размотава и изобщо не го приема на сериозно.

Въздъхна с досада и допи каркадето. Затвори очи и подложи лицето си на лъчите на следобедното слънце. Беше топло и успокояващо, далеч от изпепеляващата лятна жега, която скоро щеше да настъпи.

— Мамка ти мръсна, Бен Рои — изруга и дръпна от цигарата. — Мамка ти мръсна.

— Значи всичко е наред!

Отвори очи. Помощникът му Мохамед Сария стоеше до него.

— За пръв път те чувам да псуваш, да знаеш. — Сария изглеждаше доста впечатлен.

— За пръв път си имам работа с шибани израелци — изръмжа Халифа и изхвърли фаса в кошчето за боклук. Върна чашата на продавача, хвана Сария под ръка и закрачи с него към участъка.

— Разбрах, че вече работиш с Ибрахим Фатхи — каза Халифа.

Фатхи беше друг детектив от управлението, известен с прякора Ел хомаар — Магарето — заради мудния си и напълно лишен от въображение подход към полицейската работа. Не беше никак чудно, че беше един от любимците на началника Хасани.

— Нещо интересно?

— Двама продавачи на банани си фалшифицирали теглилките на „Ел Баядия“ и един извънредно интригуващ случай на серийни кражби на кокошки в Байарам, Докато работех с теб, никога не е имало толкова вълнуващи случаи.

Халифа се засмя. Не му се щеше да го признае, но дълбоко в себе си малко се тревожеше, че на Сария всъщност може да му хареса да работи с Ел хомаар и да върши нещата по книга, ей така, за разнообразие. Фактът, че беше точно обратното, му донесе известно облекчение и го накара да се чувства не чак толкова изолиран. През последните дни помощникът му липсваше.

Минаха покрай двете охранителни будки на входа на участъка и се качиха по главното стълбище.

— Сериозно, как вървят нещата? — попита Сария. — Доколкото разбирам, не много добре.

Халифа сви рамене и не каза нищо.

— Мога ли да ти помогна? Да звъня някъде по телефона, нещо такова?

Халифа се усмихна и го потупа по ръката.

— Мохамед, благодаря ти, само че ще е най-добре да се оправям сам. Не съм се скапал от работа. Просто съм объркан. Както винаги.

Стигнаха догоре. Кабинетът на Ел хомаар, в който работеше Сария, се намираше надясно надолу по коридора; този на Халифа беше наляво.

— Гледай да ме държиш в течение с тези търговци на банани. — Халифа намигна на Сария и му обърна гръб. Направи няколко крачки и отново се обърна към него. — Ей, Мохамед. Можеш да ми помогнеш за едно нещо.

Сария дойде при него и двамата отидоха в кабинета на Халифа. Когато влязоха, телефонът звънеше.

— Да вдигна ли? — попита Сария.

Халифа пренебрежително махна с ръка.

— Сигурно Хасани ме проверява. Ще чака.

Отиде до бюрото си, без да обръща внимание на телефона, и започна да рови из затрупалите цялата повърхност на бюрото документи. Накрая откри черно-белия диапозитив, който беше взел от къщата на Янсен.

— Сигурно не е нищо важно, но виж дали можеш да откриеш къде се намира тази гробница. Честно казано, интересът ми е по-скоро личен, отколкото служебен, затова не си го поставяй като първостепенна задача — просто ако ти се отвори малко време.

Сария взе диапозитива и го вдигна на светлината. Телефонът продължаваше да звъни пронизително и настойчиво.

— И по-добре не споменавай на Фатхи — добави Халифа и раздразнено изгледа телефона. — Няма да се зарадва много, че вършиш нещо за мен.