Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (86)

Кайро

Приземиха се малко след единайсет. Утрото беше ясно и топло, небето синееше и тлъстото слънце плуваше в центъра му като буца лой.

Бен Рои искаше веднага да хване полет за Йерусалим, но такъв нямаше до вечерта, затова се съгласи да се качи заедно с Халифа в таксито до града, където щеше да отиде в израелското посолство, да се изкъпе, да се преоблече в чисти дрехи и да намери лекар, който да прегледа ухото му. Халифа даде на шофьора напътствия на арабски и потеглиха.

По пътя не говориха, само гледаха през прозорците бързо обгръщащия ги метрополис. Стигнаха до Нил, завиха на юг по Корниш, изминаха още няколко километра и отново се отдалечиха от реката, навлязоха в гъмжилото на града, провряха се през хаотичното улично движение и след поредния завой излязоха на широка безлюдна улица със спирка на метрото и някакво оградено пространство с дървета и църкви от отсрещната страна.

Бен Рои никога не беше идвал в Кайро, но беше съвсем сигурен, че това не е израелското посолство. Раздразнен попита Халифа какво става.

— Просто трябва да проверя нещо — отвърна египтянинът и слезе от таксито. — Две минутки, не повече. Мисля, че и ти трябва да дойдеш.

Бен Рои се намръщи и изръмжа, но Халифа беше много настойчив, затова накрая също слезе от таксито, без да спира да мърмори. Платиха на шофьора, пресякоха улицата, и като се спуснаха по каменните стъпала, влязоха в ограденото пространство и се озоваха на тясната калдъръмена улица между високите стени от червени и жълти тухли. Беше много тихо и много спокойно, атмосферата беше плътна и влажна.

— Какво е това място, по дяволите? — попита Бен Рои и се огледа.

— Нарича се Маср ал Куадима. — Халифа си извади цигарите и запали. — Старото Кайро. Най-древната част от града. Части от нея датират още от римско време. — Той вдиша цигарения дим. — Но сега си спомням, че тогава май се е казвала другояче. — Халифа хвърли бегъл кос поглед на Бен Рои. — Наричала се е Вавилон. Вавилон в Египет.

Израелецът вдигна вежди, сякаш да попита: „Това трябва ли да ми е интересно?“ Халифа не отговори, само забучи клеопатрата в устата си, махна с ръка и го поведе по улицата. Минаваха покрай безистени и затворени с капаци прозорци, но не срещнаха други хора, нито пък чуваха нещо друго, освен собствените си стъпки, и само веднъж — някаква песен, тиха и безплътна. Улицата сви надясно, наляво и отново надясно, и излезе пред откритото, заобиколено от дървета пространство пред синагогата „Бен Езра“.

Израелецът отново попита какво става и Халифа отново не му отговори, само захвърли цигарата и подкани Бен Рои да влезе в сградата. Поспряха за момент на входа, загледани в мраморния амвон, дървените галерии, изящно украсените стени и таван, и закрачиха напред. Стигнаха до заобиколения от двете страни с месингови менори висок дървен олтар в дъното на синагогата.

— Добре дошъл, Юсуф. Сигурен бях, че ще се върнеш.

Както и предишния път, Халифа беше сигурен, че в синагогата не беше имало жива душа. Но, както и предишния път, високият белокос мъж, седеше в сенките под галерията. Той вдигна ръка за поздрав, вгледа се за миг в двамата мъже, стана и дойде при тях. Халифа представи спътника си.

— Ариех Бен Рои. От израелската полиция.

Мъжът кимна сякаш беше очаквал подобен отговор и погледът му се спря върху менората на врата на Бен Рои. Халифа запристъпя смутено от крак на крак. Сега, след като вече беше тук, не беше съвсем сигурен как да изрази на глас онова, което си мислеше. Даже вече не беше сигурен какво точно си мисли. Мъжът явно разбра притеснението му, защото пристъпи и сложи ръка на рамото му.

— Била е донесена преди много, много време — каза тихо. — Преди седемдесет поколения. Първосвещеникът Матей е наредил да бъде пренесена. Когато е разбрал, че Свещеният град ще падне в ръцете на римляните.

Халифа премигна.

— Ами?…

— Другата ли? — Мъжът отново разбра какво си мисли Халифа, още преди самият той да си даде сметка. — Отлял я е Елиезер златарят. За да заблуди враговете ни. Оригиналът е бил изпратен в Египет заедно с моя далечен прадядо, за да изчака тук по-добри времена. И оттогава насам семейството ни я пази.

Бен Рои озадачен отвори уста и отново я затвори. Настъпи продължително мълчание.

— Никога ли не сте казвали на никого? — попита накрая Халифа.

Старецът сви рамене.

— Не му беше времето.

— А сега е, така ли?

— О, да. Сега времето настъпи. Предзнаменованията се сбъднаха.

За учудване на Халифа очите му бяха пълни със сълзи — от радост, не от тъга. Мъжът погледна детектива, след което много бавно се обърна към най-близката менора, протегна ръка и докосна едно от рамената с върха на пръстите си.

— Три предзнаменования ще те водят — изрече бавно с внезапно далечен глас, все едно говореше някъде от много далеч в пространството и времето. — Първо, ще дойде най-младият от дванайсетимата и в ръката си ще държи сокол; второ, един син на Измаил и един син на Исаак ще се изправят заедно като приятели в Дома Господен; трето, лъвът и пастирът ще бъдат едно и около врата им ще има светилник. Когато тези неща се сбъднат, тогава ще е дошло времето.

Настъпи ново мълчание, думите му сякаш увиснаха в неподвижния хладен въздух на синагогата. Мъжът се обърна и сапфирените му очи светнаха.

— Твоето идване сбъдна първото предзнаменование — усмихна се той на Халифа. — Защото най-младият от синовете на Яков е бил Йосиф, или на арабски език — Юсуф. И ти донесе със себе си сокол. Второто предзнаменование — той протегна ръце, като да прегърне двамата детективи — го изпълнихте и двамата. Защото от Измаил мюсюлманите водят своя произход, а от брат му Исаак произлизат евреите. Мюсюлманин и евреин един до друг в Дома Господен. Колкото до третото предзнаменование…

Той наклони глава и кимна към медальона на Бен Рои.

— Лъв? — попита Халифа с внезапно надебелял и непознат за самия него глас. — Пастир?

Мъжът не каза нищо, само продължи да гледа Бен Рои.

— Името ми — промълви израелецът. — На иврит Ариех означава лъв. Рои е пастир. Слушай, какво, по дяволите, става тук?

Мъжът се усмихна още по-широко и възкликна радостно.

— Нека ти покажа, приятелю. Нека ви покажа и на двамата. Седемдесет поколения, и най-после дойде времето да бъде разкрита.

Той ги хвана под ръка и ги поведе към дъното на синагогата. Извади ключ и отвори ниска врата в дървената облицовка на стената.

— Нашата синагога е построена в края на девети век, върху руините на стара коптска църква — обясни и ги побутна надолу по стълбището към просторното, застлано с каменни плочи подземие, в което нямаше нищо друго, освен купчина сгъваеми дървени столове и в средата на помещението голямо прокъсано чердже. — Тя на свой ред е била построена върху руините на още по-стара сграда, издигната още по римско време. Когато предците ми за пръв път дошли тук, тази сграда била дом на водача на еврейската общност във Вавилон, много мъдър и свят мъж. На име Абнер.

Той отиде до черджето, наведе се и хвана ъгъла му.

— Сега от първата сграда вече не е останало нищо, освен една съвсем малка част — изба, много дълбока, в която някога се е съхранявало вино. Тя е оцеляла недокосната, докато вековете бавно са отминавали и сградите са идвали и са си отивали.

Отмести черджето и под него се показа каменна плоча с халка в средата, по-голяма от обкръжаващите я плочи, по-гладка, някак си по-стара, много по-стара. Отмести я с помощта на детективите. Разкри се дупка с изтъркани, водещи още по-надолу каменни стъпала. Халифа не беше сигурен, но му се стори, че долови проблясък на светлина отдолу.

— Хайде. Тя ви чака.

Поведе ги по стъпалата към тесен дъгообразен проход с укрепен с греди таван и прашни тухлени стени. Светлината вече се различаваше ясно, наситено топло сияние, излъчващо се иззад ъгъла в дъното на прохода. Тръгнаха към него.

С всяка крачка сиянието ставаше все по-ярко. Ноздрите им доловиха леко ухание, едва забележимо и въпреки това странно упойващо. Зави им се свят. Стигнаха до края на прохода, завиха зад ъгъла и застинаха на място.

— О, Боже — задави се Бен Рои.

Намираха се пред издълбан в голата скала дълбок свод с неравни стени и таван, чиято вътрешност бе изпълнена с най-топлата, най-сладостната, най-прелестната светлина, която Халифа беше виждал. В дъното стоеше източникът на тази светлина, седемраменна Менора, със седем трептящи пламъка на всяка лампа, съвсем същата като тази, която бяха намерили в мината и едновременно с това съвършено различна, с безкрайно по-богато и по-притегателно въздействие, формата й бе безкрайно по-лека и по-грациозна, с украса толкова деликатна и жива, че пред нея истинските цветя, листа и плодове щяха да изглеждат само като безвкусни имитации.

Детективите се спогледаха и отново се обърнаха към светилника. Последваха белобрадия мъж, който ги поведе напред, докато застанаха точно пред него. Златната светлина ги заля като река, навлезе в очите им, нахлу и в най-отдалечените ъгълчета на телата им, изпълни ги.

— Непрекъснато ли поддържате огъня? — попита едва чуто Бен Рои.

— Лампите не са докосвани, откакто Менората е била донесена тук. Били са запалени тогава и са останали така до ден-днешен. Фитилите им никога не са догаряли, маслото им никога не е свършвало.

Мъжете поклатиха глава, смаяни от това чудо, приближиха се още няколко сантиметра и се загледаха в пламъците. Не приличаха на никой друг пламък, виждан досега от Халифа. Бяха изтъкани от всички цветове на дъгата и дори повече, цветове, за които Халифа дори не знаеше, че съществуват, цветове толкова чисти, толкова съвършени, толкова хипнотизиращи, че всеки друг цвят след тях изглеждаше непоносимо безцветен и монохромен. Привлякоха го, обгърнаха го и се извиха в спирала покрай него, помилваха лицето му сякаш мина през ефирна завеса, която изведнъж се отдръпна и разкри огромни открити пространства, пространства, в които присъстваха — и никога не успя да си обясни как така — всички хора, които някога беше познавал, всяко място, където беше ходил, всичко, което някога беше правил: целият му живот бе на длан пред него, съвършено ясен, съвършено реален. Ето баща му и майка му, брат му Али, дипломирането му в полицейското училище, денят, когато петгодишен беше избягал от къщи и се беше изкачил чак на върха на Хеопсовата пирамида. И точно в средата на всичко, най-ясни и ярки от всички, смеещи се и махащи, все едно ги виждаше през прозореца, Зейнаб и децата.

— Виждам Галия.

Халифа се обърна. За негов ужас Бен Рои беше протегнал ръка и я беше пъхнал право в един от пламъците.

Понечи да дръпне израелеца, но белокосият мъж го спря.

— Светлината на Господ не може да нарани онези, които в сърцето си са истински праведни — каза тихо. — Остави го.

Бен Рои се усмихваше, пламъкът се уголеми и обхвана цялата му ръка, обви я в ярко сияние от златна светлина.

— Милвам косата й — шепнеше Бен Рои, — лицето й. Тя е тук. Галия е тук.

Разсмя се, пръстите му се движеха напред и назад в пламъка, сякаш галеха кожата на любим човек, продължи така още много време, след което лицето му изведнъж се сгърчи и от гърдите му се изтръгна разтърсващо ридание. Още едно, още едно, още едно, всяко все по-жестоко от предишното, цялото му тяло се сгърчи от силата на скръбта. Отдръпна ръката си, сви се, хвана се с две ръце за главата, но конвулсиите ставаха все по-силни, докато накрая не падна колене и не се разплака неудържимо, сълзите се изливаха от него като сринал стената си язовир и така, докато не го изпразниха докрай.

— Толкова я обичах — повтаряше. — О, Господи, толкова я обичах.

Египтянинът не каза нищо, само го прегърна, светлината на Менората ги обви като ярко наметало, приближи ги един до друг, свърза ги в едно. Старецът се усмихна, обърна се и излезе от избата.

 

 

Когато най-после се качиха в синагогата, мъжът не се виждаше никъде. Повикаха го по име, но не получиха отговор. Повъртяха се още малко и излязоха навън.

Бяха пристигнали по обяд. Но сега, съвсем необяснимо, отново денят беше на зазоряване, сякаш конвейерът на времето се беше приплъзнал, беше избързал и беше нарушил нормалния ритъм на денонощния цикъл. Загледаха се на изток в розовите и зелени вихри на небето над рошавите глави на Мукатамските възвишения, повървяха малко и седнаха на някаква пейка под короната на огромен индийски лавър. В този момент към тях се приближи момченце в бяла джелаба с поднос с две чаши чай в ръцете. Очите му бяха сини и ярки като сапфири.

— Дядо каза да ви дам това, като излезете — каза и протегна подноса. — Каза, че ви чака в синагогата, когато сте готови.

Поеха чашите и момчето си отиде. Халифа запали цигара и впери поглед в последните звезди на небето отгоре. Мълчаха дълго.

— И какво ще правим? — попита накрая.

До него Бен Рои се беше навел напред и духаше чая си да изстине.

— Ще правим добри неща — измърмори. — Ще се опитаме да е различно.

— Хмм?

— Това беше последното, което Галия ми каза. Преди да умре. Да правя добри неща. Да бъде различно. Имахме си такава фраза. — Той вдигна поглед към Халифа и отново го сведе. — Не съм го казвал на никого.

Египтянинът се усмихна и отпи от чая си. Беше много сладък и много силен, прозрачен, червеникавокафяв, почти рубинен на цвят — точно както го обичаше.

— Ще има неприятности — продължи след малко Бен Рои и отпи от чашата си. — Ако хората разберат, че е намерена.

При това състояние на нещата. Има и други като Хар Цион. И други като Ал Мулатам.

Халифа дръпна от цигарата си. Върхът на слънцето тъкмо се показваше над хълмовете като тънък яркочервен сърп.

— Прекалено е… могъща — продължи Бен Рои. — Прекалено… специална. Ако се върне… Просто не мисля, че сме готови за нея. Нещата и без това са достатъчно усложнени.

Остави чашата и скръсти ръце. Двойка пчелояди изхвърчаха от клоните, кацнаха на земята и зачукаха с големите си клюнове. Двамата мъже се спогледаха, кимнаха и разбраха, че си мислят едно и също.

— Съгласен? — попита Бен Рои.

— Съгласен. — Халифа допуши цигарата си и стъпка фаса.

— Аз ще се обадя на Милан. Ще му кажа, че е на безопасно място. Той няма да разпитва повече.

— Можеш ли да му имаш доверие?

— На Йехуда ли? — Бен Рои се усмихна. — Да, мога да му имам доверие. Точно затова още в началото му казах за Менората. Той е добър човек. Като дъщеря си.

— Каква дъщеря?

— Мисля, че ти казах. Сигурен съм, че ти казах.

— Какво да си ми казал?

Израелецът прокара пръсти през косата си.

— Йехуда Милан е баща на Галия.

 

 

Тревожеха се, че решението им ще разстрои стареца. Но когато го откриха и го споделиха, той само кимна и се усмихна с присъщата си загадъчна усмивка.

— Нашата задача е да пазим Менората и когато дойде времето, да разкрием местонахождението й — каза тихо. — Това направихме. Не се очаква нищо повече, нито от нас, нито от вас.

Чу се тропот на крачета и момченцето влезе тичешком в синагогата, и застана до дядо си. Старецът го прегърна през раменете.

— Сега какво ще правите? — попита Халифа.

— Сега? — Старецът сви рамене. — Ние се грижим за това място, то е домът ни. Това няма да се промени. Нищо няма да се промени.

— Ами светилникът?

— Ще си остане, където е. Докато Господ не повели да бъде преместен. Докато кандилата му горят, на света винаги ще има светлина, колкото и мрачни да изглеждат нещата.

Момчето го дръпна за робата, надигна се на пръсти и прошепна нещо в ухото му. Мъжът се засмя и го целуна по челото.

— Помоли да ви съобщя, че когато умра и си отида и той стане пазител, и двамата ще сте добре дошли да виждате светилника, когато пожелаете.

Детективите се усмихнаха.

— Бог с вас, приятели мои. Светлината на Менората вече е във вас. Не я оставяйте да изгасне.

Той задържа погледите им за миг и двамата изпитаха странно усещане за безтегловност, сякаш се носеха във въздуха. След това кимна, хвана момченцето за ръката, двамата се обърнаха, навлязоха в сенките под дървената галерия на синагогата и изчезнаха, сякаш никога не бяха съществували.

Докато излизаха от синагогата, Бен-Рои внезапно вдигна ръка и се пипна по главата.

— Ухото ми е здраво — изуми се.