Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Юсуф Халифа (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Secret of the Temple, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
ultimat (2010)
Разпознаване и корекция
Ti6anko (2010)

Издание:

Пол Зюсман. Последната тайна на Дома Господен

Редактор: Олга Герова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954–585–660–2

История

  1. — Добавяне

Йерусалим

В пет следобед Том Робъртс продължаваше да стои зад бюрото в кабинета на Лейла, заобиколен от издраскани листове хартия. Беше толкова далеч от разшифроването на неразбираемия документ, колкото и преди шест часа, когато го видя за пръв път.

След като излязоха от хотела на Американската колония, двамата с Лейла бяха дошли в апартамента й, тя беше направила кафе и му беше дала ксерокопието, което беше разкачила от писмото (като повечето журналисти беше превърнала в правило да не разкрива повече информация, отколкото е необходимо).

— И нямаш представа откъде е, така ли? — беше попитал той, мачкайки разсеяно вратовръзката си.

— Никаква. Някой ми го прати по пощата. Знам толкова, колкото и ти.

Робъртс беше повъртял листа в ръце, беше огледал белия му гръб, беше го повъртял отново, присвил очи зад очилата. С другата си ръка беше почесвал екземата на врата си, точно над яката на ризата.

— Е, като липсва оригиналът, човек не може да е напълно сигурен, но ми се струва, че е от средновековието — ранното средновековие, ако палеографията е от някаква полза.

Забеляза скептичното изражение на Лейла.

— Изучавах този период за докторската си степен. Придобиваш усещане за тези неща — обясни той.

Тя се усмихна.

— Не съм знаела, че си доктор Робъртс.

— Не се хваля с тази работа. Раннолатинската средновековна юриспруденция е доста скучна тема за разговор.

Тя се беше засмяла, погледите им се бяха срещнали за миг и той притеснено беше отклонил своя.

— Както и да е, ако предположим, че е от ранното средновековие, разшифроването му не би трябвало да ни затрудни. По това време шифроването е било доста първобитно. Не е имало нито машини „Енигма“, нито нищо. Дай да видим какво мога да направя.

Лейла го беше настанила зад бюрото в кабинета си, той си беше свалил сакото, беше си разхлабил вратовръзката и се беше заел за работа. Започна с преписването на буквите на отделен лист хартия, за да ги вижда ясно.

— Не знаем на какъв език е, въпреки че щом е от средновековието, най-вероятно е на латински или на гръцки. Това засега ще го оставим настрана и ще се съсредоточим върху алгоритъма.

Тя вдигна въпросително вежди.

— А именно?

— В основни линии това е методът, използван за шифроване на писма. Както ти казах, средновековното шифроване е било доста елементарно. Или поне така е било в Европа. Арабите са били много по-напред, както и в доста други неща по онова време. Както и да е, много е вероятно алгоритъмът да е прост — или чрез заместване, или чрез транспозиция.

Лейла отново беше вдигнала вежди.

— Говори на английски, Том…

— Извинявай — усмихна се той. — Един от пороците ми — винаги смятам, че хората се интересуват от същите неща като мен. В основни линии шифърът чрез заместване означава да генерираш нова азбука, като заместваш буквите от съществуващата азбука с други букви или символи.

Той написа азбуката на лист хартия, а под нея втора азбука, в която всички букви бяха изместени с една позиция надясно, така че под А застана Я, под Б — А, под В — Б и така нататък.

— След това преписваш първоначалното съобщение, или нешифрования текст, като заместваш всяка буква с еквивалентната й буква от новата азбука. Така например КОТКА ще стане ЛПУЛБ. А ЛЕЙЛА ще стане МЖКМБ. Транспозицията пък означава да преподредиш буквите в нешифрования текст според някаква предварително зададена система, като по този начин генерираш огромна анаграма. Успях ли да ти обясня?

— Донякъде. Макар и да не схванах много.

— За момента донякъде е напълно достатъчно. — Той остави текста пред себе си, втренчи се в него и почука с молива по очилата си. — Трябва да открием алгоритъма, а след това и ключа, или точната формула, чрез която е бил генериран шифрованият текст. Възможно е да става въпрос за елементарно цезарово преместване, но може и да е нещо по-сложно, а в такъв случай ще трябва да прибегнем до честотен анализ.

Този път Лейла не си даде труда да го попита какво е това. Просто тръсна развеселено глава, потупа го по рамото, остави го в кабинета и отиде в кухнята да приготви обяд от пълнени пиперки, сирене и салата. Обядваха след час. Робъртс още не беше постигнал напредък.

— Абсолютно съм сигурен, че е обикновено моноазбучно заместване, а не транспозиция. — Том Робъртс си свали очилата и разтри очи. — За съжаление още не мога да открия ключа. Малко по-сложно е, отколкото си мислех.

Разговаряха за работата му в консулството, за нейната работа, за ситуацията в Близкия изток — нищо задълбочено, просто разговор. По някое време той я попита за снимката на баща й над бюрото, но тя побърза да отклони разговора. Не искаше да разкрива нещо за себе си и да навлиза в лични подробности. След четирийсет минути той се върна зад бюрото и отново започна борбата с мистериозния код.

А сега бяха изминали още четири часа, камбаните на стария град току-що бяха отброили пет следобед, и той още не го беше разгадал. Въздъхна дълбоко, облегна се на стола и сключи ръце зад врата си. Бюрото беше затрупано от изписани листове хартия.

— Ама че работа! — измърмори и поклати глава.

Лейла, която беше прекарала по-голямата част от следобеда на дивана с една статия за конференцията на палестинските донори в Лимасол, на която беше присъствала, дойде и застана до него.

— Зарежи го, Том. Не е толкова важно.

— Просто не разбирам — оплака се той, свали очилата си и излъска стъклата с крайчеца на вратовръзката си. — Шифрите от този период винаги са като детска играчка.

— Да не би изобщо да не е моноазбучен? — пошегува се тя, без изобщо да разбира терминологията. Просто се опитваше да го развесели.

Той не каза нищо, само довърши лъскането на очилата си. След това взе листа с преписания текст, протегна го пред себе си и се втренчи в него. Лявото му коляно подскачаше нагоре-надолу под бюрото.

— Трябва да е нещо просто — измърмори под нос. — Знам, че е нещо просто. Само дето не го виждам. Просто не го виждам.

Остави листа, наведе се, взе купчина други листове и ги прерови, почуквайки с гумата на молива си по подлакътника на стола. Един лист задържа вниманието му почти цяла минута, очите му пробягваха от горе до долу по изписаните с произволни букви редове. Остави го, но след малко го взе отново и се вгледа по-внимателно отпреди. Почукването на молива постепенно забави ритъма си и спря, както и подскачането на коляното му. Той отдалечи листа от очите си, прехапа долната си устна, остави го внимателно на масата, взе чист лист от купчината на пода и започна да пише — отначало бавно, а след това все по-бързо, погледът му се стрелкаше от единия лист към другия. След трийсет секунди се разсмя.

— Какво става? — попита Лейла.

— Лейла ал Мадани, ти си гений.

Тя се надвеси над рамото му и се опита да прочете написаното.

— Разгада ли го?

— Не аз, ти го разгада. Права си. Не беше заместване. По-точно не беше само заместване. Този, който го е шифровал, е използвал и транспозиция, и заместване. Сама по себе си всяка от двете системи е елементарна. Но използвани заедно усложняват малко нещата. Особено когато оригиналният текст е на средновековен латински, както подозирах.

Докато говореше, продължаваше да пише. След това се облегна и й подаде написаното.

G. esclarmondae suae sorori sd

temporis tam paucum est ut mea inventio huius magnae rei post maris transitum sit narranda. nune satis est dicere per fortunam solam earn esse inventam; nee umquam inventa esset nisi nostri labores latebram caecam illuminavissent. quam ad te mitto ut in C. tuta restet. hie autem tanta est stultitia et fatuitas ut necessario peritura sit; quod grave damnum esset, nam res est antiquissima ac potentissima ac gratissima. ante finem anni ierusalem exibo. cura ut ualeas. Frater tuus.

GR

— Първо са кодирали текста с прост цезаров шифър — обясни Том.

Грабна друг чист лист и както преди написа азбуката, като изпусна буквите J и W (нямало ги в азбуката от ранното средновековие, така обясни). Под нея написа същата азбука, но изместена с по пет букви надясно.

— Това е било първото му ниво на шифроване — предполагам, че е бил „той“. Така първите две думи стават от „G. esclarmondae“ на „b znxfumgihyuz“.

Беше развълнуван, доволен от себе си, като учен, обясняващ интересно откритие.

— След това обаче е транспозиционирал първите и вторите букви на кодирания текст и точно това ме обърка, както и третата и четвъртата, и петата и шестата, и така нататък, и така нататък, до края на текста. Затова b е заместено със z, n с x, f с u и т.н. Съвсем елементарна транспозиция, но ако работиш с презумпцията, че е използвано само заместване, нещата доста се объркват. Чак като ми каза, че може да не са използвали заместване, си помислих, че сигурно пропускам нещо.

Той я погледна усмихнато. Вълнението му беше заразно и тя се наведе и го целуна по бузата.

— О, радостите на дешифрирането! — засмя се той.

— И какво означава? — попита Лейла и взе листа с дешифрирания текст. — Или преводът не е част от сделката?

Робъртс се намръщи шеговито.

— Е, обикновено взимам отгоре за този вид услуга. Но след като е за тебе…

Лейла се разсмя и му върна листа.

— Хайде, доктор Робъртс, довърши си работата.

Той взе листа.

— Бих казал, че средновековният ми латински е малко ръждясал. От доста време не съм го ползвал.

— Уверявам те, че е много по-добър от моя. Хайде.

Том се облегна, намести си очилата и започна да превежда, бавно, със запъване и замисляне на непознатите думи, с чести забележки от рода на „Мисля, че това означава“ и „Тук леко перифразирам“, и „Може да греша“. Лейла взе чист лист хартия, приведе се на бюрото до него и започна да записва.

— „Г. до сестра му Есклармонда, поздрави“ — диктуваше той. — „S. D.“ означава „salutem dicit“ — „казва здравей“. „Времето е кратко, затова разказът как това велико нещо се озова при мен, ще изчака завръщането ми през морето. Достатъчно е да кажа, че бе намерено съвсем случайно и можеше изобщо да не бъде намерено, ако не беше станало така, че работата ни да открие тайното му скривалище. Сега ти го изпращам със знанието, че ще бъде в безопасност в К. Тук царят такова невежество и тъпота, че със сигурност, ще бъде унищожено, което би било скръбна загуба, защото то е древно, с велика сила и красота. Трябва да напусна Йерусалим преди края на годината. Надявам се и се моля да си в добро здраве. Твой брат, ГР“

Лейла записа превода, седна на края на бюрото и го прочете. Беше очаквала от документа всичко друго, но не и това. Звучеше й като някаква гатанка.

— Да имаш някаква представа какво означава? — попита.

Робъртс взе листа от ръката й и го огледа. Настъпи продължително мълчание.

— Определено е необичайно — каза накрая. — Ако се съди по фразите „Йерусалим“ и „през морето“, бих казал, че е писано през периода на кръстоносните походи. Но това е само предположение, така че можеш да не ме цитираш.

— И това кога точно е било? Историята на кръстоносните походи не е най-силният ми предмет.

— Нито пък на мен — отвърна той и се почеса по врата. — Я да видим. Първият кръстоносен поход завоюва Йерусалим от сарацините през 1099-а. След това се основава кръстоносна държава в Светата земя, която просъществува… май беше в следващите двеста години, до края на тринайсети век, въпреки че самият Йерусалим е завзет отново от Саладин през… — той се замисли за момент — май беше през 1187-а. Да, през 1187-а. След Роговете на Хатин. Значи писмото трябва да е написано преди това. Някъде между 1099-а й 1187-а, така мисля. Но, както вече ти казах, възможно е да ти говоря пълни глупости.

Той остави превода, свали си очилата и отново започна да ги лъска.

— Между другото, кралството на кръстоносците се е наричало Утремер, което означава „през морето“ — добави.

Лейла се загледа в текста.

— Значи, според теб този, който го е писал, е кръстоносец.

— Е, не някой от редовите кръстоносци, това е сигурно. Повечето от тях са били неграмотни. Фактът, че този ГР е знаел латински и е бил достатъчно образован да шифрова писмото си, предполага, че е бил или благородник, или свещеник.

Той си вдигна очилата, огледа ги и си ги сложи.

— Есклармонда е средновековно френско име, разпространено, доколкото ми е известно, само в областта Лангедок, затова е много вероятно ГР също да е от тази част на страната. Но кой е и какво е това древно нещо, което е намерил, нямам представа. Но е любопитно. Доста любопитно.

— А това К какво е? — попита Лейла и посочи главната буква в текста.

— Вероятно съкращение на име на място, но… — Том сви рамене.

— И е истинско, така ли? Не фалшификат?

Той отново сви рамене.

— Не знам, Лейла. Без оригинала никой не може да каже. Но дори да го имахме, това е извън компетентността ми. По-добре попитай някой специалист. Палеограф или нещо такова. — Робъртс се усмихна извинително. — Струва ми се, че ползата от мен започва да се изчерпва.

— В никакъв случай — възрази тя и го стисна за рамото. — Страхотен си.

Разчистиха изписаните листове, хвърлиха ги в кошчето и отидоха в хола. Лейла се зачуди дали да не му предложи питие, но размисли. Той очевидно усети сдържаността й, защото заяви, че било време да си ходи.

— Не знам как да ти се отблагодаря, Том — каза тя и отвори входната врата. — Страшно ми помогна.

— Удоволствието беше мое — усмихна се той. — Честно. Интересно предизвикателство. И обядът беше превъзходен. — Робъртс излезе на площадката. — Лейла, виж, казах ти, че не искам да те ангажирам, и наистина си го мислех, но се чудех дали… Не искам да бъда нахален, но би ли…

Беше се притеснил и заекваше. Тя пристъпи към него и го целуна по бузата.

— Би ми било приятно да излезем на вечеря. Може ли аз да ти се обадя?

Той грейна.

— Разбира се. Чудесно. Значи, ще чакам да ми се обадиш.

Потегли окрилен надолу по стълбите, а тя затвори вратата и се облегна от вътрешната й страна. Излъга го, разбира се. Нямаше никакво намерение да му се обажда. Поне не в близкото бъдеще. В момента искаше само да разбере нещо повече за мистериозното писмо.

— Кой си ти, ГР? — измърмори на себе си и сведе поглед към листа в ръката си, вече напълно забравила за Том Робъртс. — Кой си, дяволите те взели? Какво си намерил? И кой те изпрати при мен?