Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (35)

Йерусалим

Преваляше обедно време, когато Бен Рои най-после се събуди от пиянския си сън и с кашляне и псуване се надигна от леглото. Взе си студен душ, погълна една бира „Голдстар“, за да прогони махмурлука, облече се, плисна си малко одеколон и взе автобуса до еврейското гробище на Маслиновия хълм, като пътьом купи един бял лилиум.

Ходеше поне веднъж на ден. Понякога и по-често, ако самотата станеше непоносима. Помнеше, че като беше малък, си мислеше, че това е нещо, което правят само старите хора, да ходят по гробища. Начин да си убиваш времето, когато няма какво по-добро да правиш с живота си, когато си загърбил всичката радост и надежда. Но сега и той ходеше на гробището, без да има още трийсет и четири години, и посещенията бяха средоточието на всичките му дни. На цялото му съществуване.

Слезе от автобуса на улица „Йерихон“ и влезе в гробището през портата в левия му край в дъното. Мина покрай редиците от гладки правоъгълни надгробни камъни, покрили терасирания хълм като огромно фрагментирано стълбище. От лявата му страна останаха блестящите на слънцето седем златни кубета на църквата „Света Мария Магдалена“; отпред на високото се виждаше грозната аркада на фасадата на хотел „Интерконтинентал“, като изрисувани със спрей окръжности на фона на ясното синьо небе. Отзад, през долината Кедрон се виждаха Куполът на скалата и струпаните зад него като детски кубчета сгради на стария град.

Гробът й се намираше в южния край на гробището, семпъл надгробен камък, на който бяха издълбани името и датите — родена на 21 декември 1976; починала на 12 март 2004 — а отдолу откъс от Песента на песните на Соломон: „Аз съм саронски нарцис, долински крин“.

Загледа се в камъка, останал без дъх от стръмното изкачване, клекна и остави цветето върху цитата, заедно с едно камъче, което беше вдигнал по пътя си през гробището, както беше еврейският обичай. Наведе се, целуна гроба, прокара ръка по топлата му жълта каменна повърхност, задържа устни върху издълбаните букви на името й. След това въздъхна и се изправи.

Колкото да беше странно, така и не успя да се разплаче за нея. Колкото и непоносима да беше болката, колкото и обсебваща, сълзите просто не идваха. Плачеше за далеч по-дребни неща — бездарни телевизионни сериали, долнопробни текстове на песни, сантиментални романи, — но за нея нямаше нищо, само празнота, сълзи, които преливаха вътре в него дотолкова, че понякога направо се задушаваше като едва смогващ да държи устата си над водата давещ се човек.

Събра длани. Част от него чувстваше, че трябва да каже една кидуш или поне някаква молитва. Отхвърли идеята. Какъв беше смисълът да се моли на един господ, който позволяваше да се случват такива неща? Който си седеше на небето и безстрастно наблюдаваше ужасите и нещастията долу? Не, във вярата нямаше утеха; тя беше куха, празна и беззвучна като спукана камбана. Пъхна ръце в джобовете си, обърна гръб на гроба и си затананика научена от дядо му стара еврейска народна песен за бедното момче, което се влюбило в жената на богатия равин.

Беше я арестувал. Така се бяха запознали. Извънредно сантиментално, като в евтин любовен роман, но така беше станало. Тя участваше в протестен митинг срещу израелските поселища в предградията; той беше в полицейския кордон, изпратен да отблъсне протестиращите. Беше станало меле, тя го беше изритала в пищяла, той й беше щракнал белезниците й я беше натикал в полицейския микробус. Всичко беше станало толкова бързо, че не бе имал време да забележи колко е красива. Чак по-късно в килията в участъка, докато беше записвал личните й данни, а тя настояваше, че израелската окупация на Западния бряг е несправедлива, откри, че не може да откъсне поглед от разрешената й кестенява коса, от стройните загорели ръце, от искрящите й сиви очи, гневни и страстни, но и нежни, изпълнени с интелигентност и хумор, и разбра, че е добър човек, мил човек, и че виковете и грубото й държане бяха само фасада.

Можеше да й предяви обвинение — трябваше да й предяви обвинение, — но в крайна сметка я освободи с предупреждение. Фактът, че не му беше благодарила за тази услуга — точно обратното, беше се ядосала, сякаш снизходителността му някак омаловажаваше протеста й, — незнайно защо му беше направил повече впечатление дори от външния й вид.

Никога не беше имал самочувствие по отношение на жените, притесняваше се от мечешката си фигура, грубоватото си лице и големия си нос, и цели три дни събира смелост да й се обади. Когато го стори, тя го взе за някакъв неин приятел, който си прави майтап с нея; но след това разбра, че е онзи, за когото й се представя, тегли му една майна и затвори телефона. Обади й се пак на следващия ден, на по-следващия и на още по-следващия. Интересът (и унижението) му растяха правопропорционално на броя на затръшванията на телефона, докато накрая на нея й омръзна и се съгласи да изпие с него едно питие в кварталния бар само за да й се „разкара от главата“.

Дори и тогава помежду им едва ли щеше да се случи нещо, ако не бяха спагетите. До този момент от срещата разговорът вървеше сковано и скучно, прекъсван от неловко мълчание и повишен тон, когато тя го кореше за отношението на правителството към палестинците, а той й отвръщаше, че скапаните палестинци си заслужават всичко до последната капка. Всъщност, осъзнали, че нямат нищо общо помежду си, тъкмо си тръгваха, когато един сервитьор се блъсна в него и разсипа пълната със спагети със сос чиния върху бялата му риза. Тя се разсмя, той я изгледа на кръв, но след това също се разсмя на абсурдната ситуация; и в този миг на споделено веселие помежду им най-после припламна нещо, като прогонила мрака запалена клечка кибрит. Сервитьорът му даде назаем някаква тениска, което ги развесели още повече, защото му беше тясна и носеше неуместния надпис „ГЕЙ СЪМ И СЕ ГОРДЕЯ“. Приеха да пият по едно за сметка на заведението, върнаха се на масата си и подновиха разговора, този път избягвайки умишлено политиката. Вместо това говориха за себе си, за детството си, за хобитата и семействата си.

Тя беше редактор в малко издателство, занимаваше се с поезията и детските книги и три вечери седмично работеше на доброволни начала в „Б’Целем“, израелската организация за закрила на гражданските права. Баща й беше един от най-известните герои от войната и понастоящем член на лявата партия в Кнесета. Тя беше израснала в кибуц в северния край на Галилея, беше най-малката от трите дъщери в семейството. Двете й по-големи сестри бяха омъжени и имаха деца.

— Идеалните еврейски майки — беше казала. — Аз съм черната овца.

— И аз така — беше признал Бен Рои. — Всичките мъже в семейството ми са фермери. Татко изпадна в ужас, като разбра, че искам да стана полицай. Но ако ме видеше сега, щеше да изпадне в още по-голям ужас.

Той сведе поглед към надписа на тениската си. Тя се разсмя.

— И какво те накара да станеш маша на този фашистки режим? — попита го.

— Ал Пачино, ако щеш вярвай.

— Ал Пачино?

— Е, един негов филм.

Тя вдигна ръка.

— Чакай да позная. — Замисли се малко. — „Серпико“, нали?

На лицето му се изписа изненада.

— Как позна?

— Това е един от любимите ми филми.

— Ти си единственият човек от познатите ми, който го е гледал! Много харесвам този филм. Помня, че когато бях на четиринайсет и за пръв път го видях по телевизията, си помислих: „Ето такъв искам да стана.“ Като Ал Пачино. Да върша добри дела. Да променя нещо. Аз съм го виждал. След като завърших полицейския колеж. Той е дребен.

Отпи от виното си и очите им се срещнаха, само за миг, но достатъчно и двамата да разберат, че нещо се е случило. По-късно щеше да си спомня тази първа среща на погледите, това мимолетно и несигурно осъзнаване на споделено чувство като един от най-съвършените моменти в живота си.

Останаха в бара още почти три часа, говориха и говориха, всеки проглеждаше все по-надълбоко в другия, отмахваше бавно пластове и накрая по нейно предложение се преместиха в едно ресторантче в арменския квартал на стария град, където ядоха суджу и хагоги дерев и изпиха бутилка ароматно, леко горчиво червено вино. След това полупияни поеха по безлюдните улици, разменяха си по някой срамежлив поглед, но почти не говориха, минаха през еврейския квартал, върнаха се обратно през Мауристан и накрая стигнаха до Новата порта, където изпиха по едно последно кафе в отворено до късно кафене и той й подари белия лилиум, който беше откраднал от една ваза.

— Благодаря — каза тя и притисна цветето до гърдите си. — Много е красиво.

Излязоха, сбогуваха се, над главите им луната беше увиснала огромна, като портокал в басейн с черна вода. Изпита неудържимо желание да я целуне, но се спря, защото не искаше да развали момента. Тя обаче не изпита подобни задръжки, отмести протегнатата за довиждане ръка, вдигна се на пръсти и го целуна страстно по устните.

— Извинявай — каза, когато се отдръпна с искрящи очи. — Не можах да се стърпя. Сигурно е от одеколона ти.

— Не съм си и помислил, че е заради красотата ми.

Тя го целуна отново, този път по-нежно и по-бавно, и се притисна до него.

— На мен ми изглеждаш страхотно.

— Дали не е време да отидеш на очен лекар?

Тя се усмихна, вдигна ръка, докосна масивната му брадичка, носа му, страните му. Останаха така много време, загледани един в друг. След това се прегърнаха за последно, разделиха се и се разбраха да се видят отново след няколко дни. Когато той си тръгна, тя го повика.

— Отвори си очите, Ариех. Погледни какво става в тази страна. Искам от теб да го направиш. Защото това ни трови всичките. И ако не променим нещо, няма да имаме бъдеще. Нито за Израел, нито за нас, нито за някой друг. Отвори си очите. Моля те.

В последвалите седмици и месеци, докато връзката им укрепваше и се задълбочаваше, докато любовта беше изпълвала душата му, той го стори, видя неща, които никога не беше искал да вижда, зададе си въпроси, които никога не беше и помислял да си задава. Това му причини голяма болка, пробуждането, доведе го до объркване и несигурност. Но въпреки това я беше послушал, защото я обичаше и й вярваше, и дълбоко в себе си знаеше, че тя му помага да израсне и да стане по-добър човек.

И тогава, след всичко това, въпреки всичко това, те я бяха убили. Същите хора, които тя толкова убедено бе защитавала, чиято кауза толкова страстно бе отстоявала. Бяха й откъснали краката, бяха разкъсали лицето и; красивото й, нежно, засмяно лице. И затова сега, застанал самотен на гробището, вперил поглед в надгробния й камък, на Бен Рои му се струваше, че бъдещето, за което и двамата бяха мечтали, бъдещето на мир и разбирателство, и надежда, и светлина, не беше нищо повече от един изпразнен от съдържание мираж. И също като жадния пътник в пустинята, виждащ в агония, че оазисът, за който е копнял и който се е изпарил пред очите му, е бил само игра на светлината, на Бен Рои му се искаше да не беше отварял очи и никога да не беше виждал илюзията.

Спря да си тананика, опипа светилника на медальона си, малката частица от нея, която винаги беше с него, наведе се, още веднъж целуна гроба и пое обратно през гробището.

Малко преди да излезе, видя самотна фигура в ярмулка и талит, застанала пред два гроба малко по-встрани от останалите. Мъжът беше с гръб към него и едва когато го подмина, осъзна, че това е Барух Хар Цион. Той бавно извърна глава и погледите им се срещнаха за миг, и двамата кимнаха леко. Бен Рои се обърна и продължи към портата в края на гробището, където видя телохранителя на Хар Цион Ави Щайнер подпрян на стената. Отново погледите им се срещнаха, кимнаха си и Бен Рои излезе на пътя и пое обратно към стария град. Зачуди се къде да пийне едно, преди смяната му в управлението да започне.