Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (58)

Кайро

След като излезе от блока на семейство Грац, Халифа се разходи малко из Ел Маади, разгледа хубавите къщи, спря ей така, без да мисли пред сергията на някакъв уличен продавач и си купи дялана дървена статуетка на бога-сокол Хор. Реши, че ще е хубав подарък за Зейнаб. След това, тъй като му оставаха да убие още цели четири часа, пое обратно към метрото и взе влака към центъра.

Всеки път, когато се озовеше в Кайро с малко свободно време, неизменно отиваше в Египетския античен музей на „Мидан Тахрир“ и тъкмо там реши да отиде и сега с надеждата да се потопи поне за кратко в прекрасната колекция от древни артефакти. Старият му приятел и наставник, главният куратор на музея професор Мохамед ал Хабиби изнасяше лекции някъде в Европа, което го натъжи, защото малко неща на света му доставяха по-голямо удоволствие от броденето из залите на музея в компанията на професора. Но и без него мястото пак беше вълшебно и докато влакът пътуваше на север през прашните предградия, изпита приятното вълнение от изживяването, което го очакваше.

От Ел Маади до най-близката спирка до музея — „Садат“ — имаше осем спирки. Защо изобщо слезе на четвъртата, нямаше никаква представа. В един момент се люшкаше в претъпкания вагон и гледаше скучните сиви блокове отвън, в следващия, без дори да си дава сметка какво прави, слезе и се озова на безлюдната улица над спирката „Мар Гиргус“, стиснал в ръка дървената статуетка на Хор и вперил поглед в равната каменна стена, зад която се бяха подредили асиметрични къщи, манастири и църкви — Маср ал Куадима, старият град на Кайро.

Въпреки че познаваше по-голямата част от столицата като петте си пръста, точно този квартал не беше посещавал никога — любопитен пропуск в географските му познания, като се имаше предвид любовта му към историята, тъй като, както предполагаше и името му, това беше най-древната част от метрополиса, със сгради и части от сгради, датиращи още от римско време (в Древен Египет тук не беше имало град, тогава столицата е била доста по на юг в Мемфис).

Почти цяла минута Халифа стоя на едно място, премигва дезориентиран, сякаш се беше събудил от тежък сън и се беше озовал на съвсем различно място от онова, където е заспал. След това, подтикван от повеля, на която не можеше нито да даде обяснение, нито да се противопостави, пресече улицата и слезе по някакво древно каменно стълбище, което го изведе под стената към струпаните нагъсто като в пчелна пита постройки зад нея.

Тук беше тихо, неестествено тихо и много спокойно, въздухът беше плътен и влажен, безвременен, сякаш физическите закони, които господстваха в останалата част от града, тук не важаха и всичко беше увиснало в някакъв приглушен, застинал във времето вакуум. Халифа спря. Нямаше представа какво прави тук, но същевременно го завладя усещането, че присъствието му на това място не е съвсем случайно, а зад всичко това има някаква скрита цел. Пое отново напред, тръгна по тясна павирана уличка, пронизала квартала като скалпел през оплетените му вътрешности. От двете му страни се редяха порутени тухлени и каменни сгради, разнообразявани тук и там от подобни на животинска муцуна тежки дървени врати, повечето здраво затворени, не някои открехнати, позволяващи човек да надникне в тайния свят отзад — грижливо поддържани цветни градини, плевници, напълнени догоре с дърва; сенчест коптски параклис с колони, обвити в меката светлина на свещи.

От време на време отдясно и отляво се появяваха други улици, тихи, безлюдни, подканващи го да се отклони към друга част от квартала. Но Халифа продължи да следва криволичещия павиран път, докато накрая той излезе като поток, вливащ се в голям вир, на прашен площад, в чийто център се издигаше квадратна двуетажна постройка от жълт камък с прозорци във формата на арки и дялани корнизи по ръба на плоския покрив. Надписът на сградата гласеше „СИНАГОГА «БЕН ЕЗРА» — СОБСТВЕНОСТ НА ЕВРЕЙСКАТА ОБЩНОСТ В КАЙРО“.

Досега никога не беше виждал в синагога, а за влизане да не говорим, и затова се поколеба. Част от него искаше да се обърне и да си тръгне по пътя, откъдето беше дошъл. Но усещането, че незнайно защо трябваше да бъде тук, че някой по някакъв начин го беше призовал, вече беше достатъчно силно, за да надделее над всички съмнения. Халифа стисна дървената статуетка, закрачи към сградата и влезе през арката на входа й.

Вътре беше хладно, малко сумрачно и тихо. Подът беше от сивкавобял мрамор, от тавана висяха месингови канделабри и две колонади поддържаха ниска дървена галерия. По стените бяха изрисувани геометрични форми в зелено, златно, червено и бяло, а в дъното на помещението зад осмоъгълния мраморен амвон пет стъпала водеха нагоре към изящно изработен дървен олтар, инкрустиран със слонова кост и седеф. По вратите му имаше редове от гравирани еврейски букви.

Отново се поколеба, в стомаха му се загнезди странно чувство на очакване; след това бавно закрачи напред и стигна до стъпалата към амвона. От двете му страни се издигаха месингови светилници с интересна форма, високи почти колкото него, с по един висок основен стълб, от който шест рамена се извиваха грациозно настрани и нагоре, три от едната страна, три от другата, увенчани, както и основния стълб с електрически крушки във формата на пламък. Въпреки великолепието на всичко останало в сградата, незнайно защо тези светилници най-силно привлякоха вниманието му, сякаш в тях бе съсредоточен източникът на очакването му. Той пристъпи към единия, протегна ръка и обви с пръсти гладкия стълб.

— „И направи светилник от чисто злато; тоя светилник трябва да бъде кован; стъблото му, вейките му, чашките му, ябълчиците и цветята му трябва да излизат от него.“^[1]

Халифа се обърна стреснато. Беше си мислил, че е сам, сигурен беше, че е сам. Но сега забеляза отдясно, полускрит в сумрака зад галерията, мъж, седнал на една от пейките покрай стените на синагогата. Носеше тъмносиня роба и шапчица, и тъмното облекло сякаш се сливаше със сенките — вероятно причината да не го забележи досега. Брадата му беше дълга и бяла и стигаше почти до кръста му. Имаше невероятно яркосини очи, които сияеха в мрака като звезди в нощното небе.

— Нарича се менора — каза непознатият. Гласът му беше тих и мелодичен.

— Моля?

— Светилникът, който държите. Нарича се менора.

Халифа осъзна, че ръката му продължава да стиска спираловидния ствол на лампата. Отдръпна я смутен, сякаш го бяха заловили да прави нещо нередно.

— Извинявайте. Не трябваше…

Непознатият махна с ръка и се усмихна.

— Хубаво е, че се интересувате. Повечето хора минават оттук и нищо не забелязват. Ако искате да го пипнете, моля, няма проблем.

Остана още малко на пейката, загледан в Халифа — детективът никога не беше виждал толкова ярки сини очи, — след което стана и дойде при него. Движенията му бяха странно плавни и непринудени, сякаш се носеше във въздуха. Въпреки че брадата и косата му бяха бели като сняг, когато излезе на светло, Халифа забеляза, че кожата му е гладка и млада, без никакви бръчки, а тялото му е изправено, така че не беше възможно да определи възрастта му. Имаше нещо в този човек, което го объркваше. Не го плашеше, просто… беше странен. Нещо неземно, сякаш не съществуваше в реалния свят, а беше част от сън.

— Вие ли сте… имамът тук? — попита детективът със странно надебелял и непознат глас, сякаш говореше под вода.

— Искате да кажете равинът? — Мъжът отново се усмихна и погледът му за миг се спря на статуетката на Хор, която Халифа продължаваше да стиска в лявата си ръка. — Не, не. Тук поне от трийсет години няма равин на пълно работно време. Аз съм просто… пазител. Също като баща ми преди мен и неговия баща преди него, и неговия преди него. Ние… се грижим за нещата.

Тонът му беше съвсем обикновен. Но в думите, които подбираше, имаше нещо, начинът, по който погледът му обгръщаше Халифа, вливаше се право в него, намекваше за някакъв по-дълбок смисъл, някакво ниво на взаимно разбиране отвъд видимия израз. Детективът винаги се беше отнасял насмешливо към вярващите в паранормалното — или както ги наричаше професор Ал Хабиби, „бабини деветини“, — но не можеше да се отърве от внезапната тревожна увереност, че мъжът не само знае кой е, но и по някакъв необясним начин е отговорен за присъствието му тук. Тръсна озадачено глава и направи крачка напред. Настъпи продължително мълчание.

— Тази дума „менора“ означава ли нещо? — попита накрая в опит да подхване разговор и да разсее напрежението, което усещаше да го обгръща.

Непознатият го гледаше отвисоко — беше почти цяла глава над него, — след което се усмихна разбиращо, сякаш беше очаквал въпроса. Обърна се към лампата и сапфирените му очи проблеснаха в лъчите на пламъкообразните й крушки.

— На иврит означава канделабър. Светилникът на Бога. Символ с голяма мощ за моя народ. Символът. Знакът на знаците.

Вместо да разведри атмосферата, Халифа долови, че въпросът му само я беше сгъстил още повече. Въпреки това, въпреки волята си, думите на мъжа го увлякоха, притеглиха го, сякаш слушаше някакво магическо заклинание.

— Красив е… — измърмори и погледът му се вдигна по ствола и гладките извити рамена.

— По свой собствен начин. Въпреки че като всяка репродукция е само сянка в сравнение с оригинала — първия светилник, истинския светилник, изработен от великия златар Веселиил в незапомнени времена, в дните на Мойсей и Изхода от Египет. — Той докосна най-външните рамена на менората. — Била е много красива — каза и очите му трепнаха като сини пеперуди, кацнали от двете страни на носа му. — Седем вейки, чашки като миндалови цветове, цялата изкована от един-единствен блок чисто злато — най-красивото нещо на света. Стояла на скинията в пустинята и в първия храм, който Соломон е построил, и във втория, докато римляните не я отнесли и не се изгубила завинаги. Преди почти две хиляди години. Дали някога ще я видим отново… — Мъжът сви рамене. — Кой знае. Може би някой ден.

Замълча за миг, загледан в светилника, с необикновен далечен поглед, сякаш припомнящ си много отдавнашни дни. След това свали ръка и се обърна към Халифа.

— Във Вавилон, така ни казва пророчеството. Във Вавилон ще се намери истинската Менора в дома на Абнер. Когато му дойде времето.

Отново, без да може да обясни защо, детективът изпита тревожното усещане за подтекст в думите на мъжа, и въпреки че не разбираше напълно какво му казва, усети, че по някаква причина то беше много важно. Задържа погледа му още за миг, след което се извърна, огледа вътрешността на синагогата и изведнъж забеляза часовника над входа.

— По дяволите!

Сигурен беше, че не е стоял тук повече от петнайсет минути, най-много двайсет. Но според часовника наближаваше пет часът, което означаваше, че беше прекарал в синагогата повече от три часа. Погледна собствения си часовник, който показваше същото, озадачено тръсна глава и каза, че трябва да тръгва.

— Съвсем изгубих представа за времето.

Мъжът се усмихна.

— Менората има такъв ефект. Има много загадъчна сила.

Двамата впериха поглед един в друг — Халифа изпита моментно замайващо усещане за пропадане, сякаш беше скочил отвисоко в чист син басейн, след което кимна, отстъпи от светилника и пое към изхода.

— Може ли да ви попитам как се казвате? — извика зад гърба му мъжът, когато детективът почти беше стигнал до изхода.

Халифа се обърна.

— Юсуф. — Измина секунда и след това повече от любезност, отколкото от искрен интерес, попита: — А вие?

Мъжът се усмихна.

— Аз съм Шомир Ха Ор. Също като баща ми преди мен и неговия баща преди него. Надявам се да се видим отново, Юсуф. Всъщност, знам, че ще се видим.

Преди детективът да успее да го попита какво има предвид, мъжът му махна и със същите странни плавни движения навлезе обратно в сенките на синагогата и изчезна от погледа му, сякаш беше излязъл от този свят.