Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (40)

Село Куайрам, между Луксор и Кус

— Палестинците са наши братя по вяра. Не го забравяйте. Техните страдания не са далечни и абстрактни. Те са наши страдания. Когато булдозерите събарят техните къщи, събарят нашите къщи. Когато насилват техните жени, насилват нашите жени. Когато избиват техните деца, избиват нашите скъпи деца.

Пронизителният пламенен глас на шейх Омар Абд ел Карим отекваше в селската джамия, проста постройка с едно помещение с варосани стени и купол с вградени тухли от цветно стъкло, през които утринните лъчи изпълваха стаята със сумрачна подводно синя, зелена и сивкава светлина. Няколко десетки мъже, повечето млади, фелахин, облечени в джелаби и имам, бяха коленичили на килима на пода, вдигнали очи към говорителя на амвона, положили ръце в скутовете си, с очи светнали от гняв и негодувание. Халифа стоеше на вратата, нито вътре, нито вън, и пръстите на ръката му си играеха с химикалката в джоба на сакото.

— Наш дълг като мюсюлмани е с всички сили да оказваме отпор на йехуди-еен — продължи шейхът, вече наближил фалцета, размахващ костеливи пръсти във въздуха. — Защото те са раса невежа; раса алчна, лъжовна и убиваща, врагове на исляма. Не бяха ли евреите, които отхвърлиха Светия пророк Мохамед, когато той дойде в Ятриб? Не ги ли прокле Свещеният Коран за проклетията и неверието им? Не разкриха ли Протоколите от Сион желанието им да управляват света и да превърнат всички нас в роби?

Беше възрастен човек, прегърбен и с гъста брада, облечен в тъмен кафтан и семпла плетена шапка, с евтини пластмасови очила на носа. В Луксор отдавна му бяха забранили да изнася речи — според подозренията на Халифа не толкова заради антисемитизма, колкото за откритите му атаки срещу корупцията в правителството — и така бяха ограничили дейността му до околните села, където пътуваше и проповядваше собствените си възгледи за фундаменталния ислям.

— С ционистите не може да се споразумееш — крещеше и удряше с обезобразения от артрит юмрук ръба на катедрата.

— Говорите ли с плюеща отрова кобра? Сприятелявате ли се с побеснял бик? Те трябва да бъдат прокълнати, прогонени, изтрити от лицето на земята като напаст, каквато са. Това е нашият дълг като мюсюлмани. Както е речено в Светия Коран: „Подготвили сме за неверниците позорно наказание“; „Назначили сме ада за затвор на неверниците“.

Откъм публиката се понесе одобрително мърморене. Някакво момче с едва набол пух по брадата и над горната устна — четиринайсет или петнайсетгодишно, не повече — размаха юмрук и изкрещя:

— Ал-Маоут ли йехуди-еен! Смърт на евреите! — а останалата част от паството пое вика му и джамията отекна:

— Смърт! Смърт! Смърт!

Халифа ги гледаше, стиснал зъби. След малко поклати глава, излезе в покрития вход на джамията и си обу обувките, които беше оставил отвън заедно с тези на другите богомолци, подредени в спретнати редици като коли в задръстване. Постоя още малко, послуша как зад гърба му шейхът призоваваше към джихад, свещена война срещу израелците и всички, които ги подкрепяха, след което излезе под палещото утринно слънце.

Това, което чу, го отвращаваше. И как иначе? Да се използва учението на Светия пророк за разпалване на насилие и омраза, да се цитира Коранът като оправдание за фанатизма, предразсъдъците и непоносимостта — отхвърляше тези неща с всяка клетка от тялото си.

И все пак… все пак…

Не беше ли някаква част от него съгласна? Онази част, на която също й се искаше да размаха юмрук и да крещи за мъст и разруха и заедно с братята си мюсюлмани да припява: „Смърт! Смърт! Смърт!“, когато чуеше за поредния убит от израелците палестинец, за поредното оставено без дом семейство, за поредната изкоренена овощна градина?

Въздъхна, запали цигара и клекна в оскъдната сянка пред входа на джамията. Никога досега не беше изпитвал такова объркване относно принадлежността, вярата и това, в което трябваше да вярва. Даже в моментите на най-голямо отчаяние — смазващата немотия в детството, смъртта на родителите и по-големия му брат, принудителното напускане на университета в Кайро — винаги съществуваше една ядка на вътрешна увереност, ядро на твърдост и сигурност. Но сега с всеки ход на разследването, с всяка пътека, по която го повеждаше — евреи, Израел, фундаменталисти, — се отваряха все по-широки пукнатини в увереността му. „Винаги тръгвай срещу това, от което се страхуваш — така му беше казала Зейнаб. — Търси онова, което не разбираш. Защото така ще пораснеш и ще станеш по-добър човек.“ Но той нямаше усещането, че расте. Тъкмо обратното, все повече му се струваше, че всичко в него се разпада на парчета като счупено огледало, на най-различни нащърбени и противоречащи си части, които, дори когато случаят беше окончателно приключен, се съмняваше, че ще съумее да подреди обратно в нещо разпознаваемо.

Дръпна от цигарата си и огледа прашната улица пред джамията. Селото беше само на двайсет километра от Луксор, но със същия успех можеше да е на друга планета, бедно поселище от паянтови кирпичени постройки и обори от клонаци. Сградата зад него беше единствената, излъчваща някаква солидност и устойчивост. С градското си облекло и долноегипетските си черти — бяла кожа, права коса — изпъкваше като паун сред кокошки между тъмнокожите, традиционно облечени саиди, жители на селото, факт, който само подсилваше усещането му за отчуждение и дискомфорт.

— По дяволите — измърмори унило.

Изминаха още двайсет минути, преди проповедта да свърши. Богомолците казаха шахадата, изпяха „Ал саламу алейкум уа рахмат Аллах“, започнаха да се изнизват към централния изход и да се бутат, докато си намерят обувките. Халифа се изправи, събу си обувките, остави ги точно до входа и си запроправя път към вътрешността, без да обръща внимание на подозрителните погледи от всички посоки.

Шейхът беше слязъл от амвона, стоеше в дъното на помещението, подпрян на бастуна си, и разговаряше с групичка свои последователи. Халифа си даваше сметка какъв риск поема, ако се конфронтира с него: преди няколко години последователите на шейха бяха пребили двама полицаи под прикритие, опитали да се вмъкнат на едно от събранията близо до Кифт. Другата възможност беше да дойде с камион, пълен с униформени мъже, и да арестува стареца, провокативен акт, който при популярността на шейха и непокорната природа на тези забравени от бога селца, като нищо можеше да разпали бунт. Предпочиташе да се спре на по-малко взривоопасната възможност, колкото и тя да носеше риск лично за него.

Той постоя малко на входа, след което тръгна през помещението. Босите му крака не издаваха никакъв звук. Групата забеляза присъствието му, едва когато се озова до нея. Мъжете замълчаха и се обърнаха към него.

— Шейх Омар?

Старецът вдигна поглед и примижа през очилата.

— Аз съм инспектор Юсуф Халифа. От луксорската полиция.

Групата се раздвижи едва доловимо и се събра около водача си. От лицата им се излъчваше подозрителност като жега от жарава. Шейхът го гледаше, прегърбен като старо дърво.

— Да ме арестувате ли сте дошли? — попита по-скоро развеселено, отколкото разтревожено.

— Дошъл съм да говоря с вас. За човек на име Пиет Янсен.

Един едър и набит мъж с близо разположени до носа очи и сипаничаво лице си пое шумно дъх.

— Я калб! — изсъска той. — Куче такова! Това е свят човек! Как смееш да го обиждаш така!

Мъжът се наежи и пристъпи към Халифа. На детектива му беше ясно, че не бива да се поддава на провокацията, но също така си даде сметка, че ако отстъпи, ще остави впечатление за слабост, което после ще му е трудно да заличи. Затова остана на мястото си и вдигна ръце с дланите напред, за да покаже, че не иска неприятности. Настъпи кратко напрегнато мълчание; след това Халифа бавно бръкна в джоба си, извади плика с поканата и го подаде на шейха сякаш протягаше кокал на ръмжащо куче.

— Изпратили сте това на господин Янсен.

Настъпи поредното неловко мълчание, след което шейхът кимна леко на сипаничавия мъж да вземе плика и да му го даде. Взе го, повъртя го в ръце и присви очи, за да прочете адреса.

— Това не е моят почерк — каза и вдигна поглед.

Играеше на котка и мишка и предизвикваше Халифа да се включи в играта.

— Не ме интересува кой е надписал плика — отвърна детективът. — Интересува ме защо е бил изпратен.

Друг мъж от групата, нисък и дебел, с бял шал на главата, взе плика от шейха и го връчи обратно на Халифа.

— Не чуваш ли какво ти се казва? Почеркът не е негов! Откъде да знае защо са го пратили?

— Защото поканата за негова реч никога няма да бъде изпратена на куфр като Янсен без негово одобрение. — Халифа прибра плика в джоба си. — И той много добре го знае.

Тонът му беше по-остър, отколкото възнамеряваше, и това не се хареса на мъжете. Отново се разнесе неодобрително мърморене, като огън, подхванал сухи съчки, после премина в крясъци, мъжете се скупчиха около Халифа, крещяха му, бутаха го с лакти, гневът им се разпалваше с всяка секунда. Шейхът затропа шумно с бастуна по амвона.

— Хал ас! — отсече. — Достатъчно!

И колкото внезапно беше започнала, суматохата секна, мъжете се раздалечиха и оставиха Халифа и шейха един срещу друг. Настана продължително мълчание, нарушавано само от рева на някакво магаре отвън, след което шейхът направи с ръка жест към последователите си.

— Оставете ни.

Сипаничавият мъж понечи да се възпротиви, но шейхът повтори командата и мъжете се изнизаха от джамията с недоволно ръмжене и мърморене. След като всички излязоха, старецът взе Корана си от амвона и закуцука към отсрещната стена, където седна на една възглавница на пода.

— Трябва да си или много глупав, или много смел, за да дойдеш тук — каза, остави книгата и бастуна на черджето и подви под себе си кльощави крака. — Предполагам, че си и двете. Но ми се струва, че си повече глупав, отколкото смел. Като всички полицаи.

Взе Корана и започна да прелиства страниците. Халифа се приближи и клекна близо до него. Прогони една кръжаща над главата си муха. Магарето отвън продължаваше да реве гръмогласно.

— Не одобри проповедта ми, нали? — попита старецът, без да престава да обръща страниците.

Халифа безучастно сви рамене.

— Ако обичаш, отговори на въпроса.

— Не я одобрих — отвърна не толкова твърдо, колкото му се щеше. — Стори ми се гхир ислами. Неислямска.

Шейхът се усмихна.

— Да не би да обичаш евреите?

— Не съм дошъл да…

Шейхът вдигна ръка и го прекъсна. Халифа изпита неприятното усещане, че макар да е вперил поглед в книгата в скута си, старецът гледа право към него и вижда не толкова физическата му форма, колкото цялата му душа, мислите и чувствата му. Размърда се леко.

— Мюсюлманин ли си?

Халифа нетърпеливо потвърди.

— И въпреки това харесваш евреите?

— Не смятам двете неща за несъвместими.

— Значи харесваш евреите?

— Не ги харесвам… не това…

Детективът размаха ръка към мухата, объркан, раздразнен на себе си, че старецът го беше въвлякъл в този разговор въпреки твърдото му решение да не го допусне. Шейхът продължаваше да листи Корана, пожълтелите страници шумоляха тихо под пръстите му. Накрая стигна до сурата, която очевидно търсеше. Сложи пръст на арабските букви, обърна книгата и я подаде на Халифа.

— Прочети ми го, ако обичаш.

— Не това искам…

— Само една ая е. Чети, ако обичаш.

Халифа пое неохотно книгата със съзнанието, че ако иска да получи някаква информация от стареца, ще се наложи да играе по неговите правила. Откъсът беше в средата на страницата и беше от петата сура — Ал Ма’ида, „Масата“. Детективът я погледна и прехапа устни.

— О, вие, истински вярващи — започна припряно и безизразно, сякаш се опитваше да изчете откъса възможно най-бързо, да се дистанцира от това, което гласи, — не приемайте евреи и християни за свои приятели; те са си приятели едни на други; но който от вас ги приеме за свои приятели, със сигурност е един от тях.

Шейхът кимна одобрително.

— Чу ли? Това са думите на Светия пророк Мохамед. Те са ясни и недвусмислени. Да се сприятеляваш с евреи, с хора от друга вяра, да им симпатизираш, да изпитваш към тях нещо друго, освен омраза, отвращение и презрение — това е против волята на Всемогъщия Аллах, да се слави името му.

Той протегна трепереща ръка и си взе обратно книгата. На Халифа му се дощя да спори, да цитира други откъси, които казваха добри неща за ахл ел китаб и ги хвалеха. Но незнайно защо главата му беше празна и не намираше нужните му думи. Или пък не искаше да ги намери. Шейхът забеляза озадаченото му изражение и се усмихна не много мило.

— Да бъдеш мюсюлманин, означава да се подчиниш на волята на Всемогъщия — каза той, затвори Корана и нежно прокара ръка по корицата му. — Това е смисълът на исляма. Ако не се подчиниш, не можеш да бъдеш мюсюлманин. Или едното, или другото. Черно или бяло, светлина или мрак.

Няма среден път. — Той докосна книгата с устни и я остави в скута си. — А сега, каза, че желаеш да говорим за саис Янсен.

Халифа избърса с ръкав плувналото си в пот чело и се опита да си събере мислите. След току-що казаното разследването му се струваше странно далечно, като от някаква друга реалност.

— Господин Янсен почина преди две седмици — измърмори. Мухата продължаваше да кръжи над главата му, да бръмчи непоносимо силно, да го тормози. — Разследваме известни… нередности в начина му на живот. Намерих поканата ви в неговата къща. Стори ми се необичайно, че е била изпратена на такъв човек. Куфр. Не съвсем като средния ви последовател.

Шейхът не каза нищо, само се наведе напред и започна да разтрива глезена си, вперил поглед в купола отгоре и ивицата вградени стъклени тухли.

— Е? — настоя Халифа. — Защо сте му я изпратили?

Старецът продължи да масажира костеливия си крайник, забивайки пръсти в напуканата прашна кожа.

— От любопитство.

— От любопитство?

— Саис Янсен беше извънредно… щедър. Видя ми се любезно да му покажем, че се сещаме за него.

Главата на Халифа беше започнала да се прояснява; случаят отново изплува пред погледа му. Сякаш прогонена от това изостряне на фокуса, мухата отлетя и започна да се блъска в прозорчето в дъното на помещението.

— В какъв смисъл щедър?

— Направи дарение. За един наш проект.

— Какъв проект?

Шейхът остави глезена си, скръсти ръце в скута си и впери поглед право в Халифа.

— За помощ на нашия народ, който страда под потисничеството на ционистите — изрече леко обвинително, сякаш с отказа си да признае, че безусловно мрази евреите, Халифа сам се беше съюзил с враговете на исляма.

— Какъв вид помощ?

Шейхът продължаваше да го гледа.

— Събираме пари. Пращаме ги в Палестина. За храна, дрехи, учебници. Благотворителни каузи. Нищо незаконно.

— И Янсен е бил дарител?

— Той се свърза с нас. Преди месец и половина-два. Направи еднократно дарение.

— Просто ей така?

Шейхът сви рамене.

— И ние се изненадахме. Не е характерно за един куфр. Свързал се с един от моите хора в Луксор и му казал, че иска да ни помогне. Попитал дали може да поговори с мен. Аз обикновено гледам да си нямам работа с такива хора. Но той предлагаше доста значителна сума. Петдесет хиляди египетски лири.

Халифа подсвирна изненадано. Какво, по дяволите, е целил Янсен, като е дал толкова пари на такъв като шейх Омар?

— Вие срещнахте ли се с него?

Старецът кимна, вдигна сбръчканата си ръка и се почеса по брадата.

— И?

— И нищо. Говорихме. Каза, че знаел за работата ни с палестинците, възхищавал ни се и искал да ни помогне. Даде парите още тогава. В брой. Как да му откажа?

Краката на Халифа го заболяха от дългото клечане. Изправи се и се протегна.

— Но защо е дошъл при вас? Десетки организации набират средства за палестинците. Уважавани благотворителни организации. Законни. Защо се е свързал с…

Шейхът се усмихна.

— С човек с моята репутация ли?

— Да. Янсен не може да не си е давал сметка, че ако го видят с вас, рискува да си навлече доста неприятности. И въпреки това идва ей така отникъде, дава ви всички тези пари и не иска нищо в замяна.

Халифа се протегна отново, разтри коленете си и изведнъж му хрумна нещо.

— Поиска ли нещо в замяна?

Шейхът не каза нищо, само го погледна с лека усмивка, набраздила ъгълчетата на устните му като пясък след оттегляща се вълна. Халифа отново клекна пред него и повтори въпроса си.

— Поиска ли нещо?

Отново не получи отговор. Пулсът на детектива се ускори.

— Поискал е нещо, нали? Какво? Какво поиска?

Шейхът отметна глава първо на едната страна, след това на другата и прешлените му изтракаха като ключ в ключалка. Продължаваше да се взира в Халифа.

— Поиска помощта ми, за да се свърже с Ал Мулатам.

Халифа го изгледа удивено.

— Сериозно ли говорите?

— Защо да лъжа? Това поиска.

Халифа се подпря на пети и поклати глава. Всеки път, когато му се струваше, че се е доближил до Янсен, изникваше някаква нова информация, която го отдалечаваше безкрайно от този човек, чувстваше се като ловец, дебнещ жертвата си, скъсяващ разстоянието до нея, само за да я изпусне в последния момент.

— Защо? Защо е искал да се свърже с него?

Шейхът сви рамене.

— Каза, че притежавал нещо, което може да му е от полза. Оръжие срещу евреите. Нещо, което щяло да им нанесе големи вреди.

Отвън някой шумно заудря метал в метал. Халифа едва го чуваше.

— Какво оръжие?

Шейхът вдигна ръце.

— Това не каза. Заяви, че умирал, че не му оставало много живот, че искал това нещо да отиде при човек, който да го употреби правилно. За да нанесе вреда на евреите. Така каза. Някой, който да го използва, за да навреди на евреите.

Тракането спря за миг, след което продължи отново, още по-силно.

— И вие помогнахте ли му?

Шейхът изсумтя.

— Ти какво си мислиш, че имам адреса на Ал Мулатам ли? И телефона му? Че ей така мога да му звънна? Възхищавам се от този човек, инспекторе, радвам се всеки път, когато той отнеме израелски живот; ако някога го видя, ще го прегърна и ще го нарека свой брат. Но кой той и къде е, имам представа толкова, колкото и ти.

Старецът свали очилата си и внимателно започна да ги лъска с полата на кафтана си. Отвън тракането спря и джамията потъна в унило подводно мълчание.

— Дадох му имената на някои познати в Газа — проговори накрая шейхът, след като привърши лъскането на очилата. — Поне това можех да направя, след като ни дари толкова пари.

— И? Той свърза ли се с тях?

— Нямам представа. Нито пък искам да знам. След първата ни среща нито го чух, нито го видях. И в случай че попиташ, няма да предам доверието на палестинските си приятели, като ти кажа кои са.

Той погледна Халифа, разгъна крака, взе бастуна си в едната ръка, а Корана в другата и се помъчи да се изправи. Успя наполовина и спря, защото явно го заболя. Халифа стана, подхвана лакътя на стареца и му помогна. Уважението му към по-възрастните беше по-силно от неприязънта към възгледите на стария човек. Шейхът се изправи, приглади полите на кафтана си и закуцука през помещението. На вратата се обърна.

— Помни, инспекторе: има светлина и има мрак, ислям и пустота. Няма среден път. Няма компромис. Време е да направиш избор.

Задържа за момент погледа на Халифа и излезе от джамията. Очевидно разговорът беше свършил.