Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (37)

Луксор

— Ало? Ало? Обажда се инспектор Юсуф Халифа от египетската полиция. Мисля, че говорихме с вас… Халифа. Не, Халифа. Халифа. Точно така. Опитвам се да намеря някой, който да ми помогне по един случай със замесен израелски гражданин. Моля? Не, аз работя по този случай… Говорите ли английски? Моля?… Да, добре, ще изчакам, благодаря, благодаря.

Халифа притисна слушалката с рамо, извади цигара от пакета пред себе си и цъкна разочаровано. Вече цял час безуспешно се опитваше да издири някой в израелската полиция, който да му помогне с подробности за Хана Шлегел, прехвърляха го от отдел на отдел, от кабинет на кабинет, докато накрая стигна дотам, откъдето беше започнал — в главната дирекция на Израелската национална полиция в Йерусалим, и до някаква жена, която не говореше английски, да не говорим пък за арабски. Имаше отчетливото усещане, че понеже беше египтянин, го вземаха не толкова на сериозно, колкото биха взели например някой американец или европеец. Запали цигарата, дръпна дълбоко и ядосано издиша облак дим, заслушан в тишината от другата страна на линията.

— Ало? — извика, защото си помисли, че може да са му затворили. — Ало?

— Казах ви да изчакате — сопна му се жената от другата страна, сякаш се караше на непослушно дете. — Ако обичате.

Линията отново замлъкна.

— По дяволите — измърмори Халифа и задъвка филтъра на цигарата си, стиснал зъби от яд. — Опитвам се да ви помогна, за бога. Опитвам се да ви помогна, жено!

Дръпна още веднъж, облегна се на стола си и се загледа в избелелия плакат със стъпаловидната пирамида на Джосер на отсрещната стена. След това сведе поглед към бюрото си, където беше подредил предметите, взети от къщата на Янсен — диапозитива, поканата, завещанието и пистолета. Липсваше единствено кюлчето злато, беше го дал на някой си Мохамад Хасун, финансов експерт в банка „Мист“, който му беше обещал да намери информация за щампованите на повърхността му орел и свастика.

От всички останали предмети най-непосредствено информативно се беше оказало завещанието на Янсен. В него имаше подробни инструкции за продажбата на имотите и вещите на мъртвеца, приходите, от които трябваше да се дарят на различни индивиди и организации, включително на персонала на „Мена-Ра“, на икономката на мъртвия, на Египетското градинарско дружество, на Луксорския музей и, донякъде странно, на ветеринарната болница „Брук“ за лечението на коне и магарета.

Най-голямата част от средствата — чиято стойност, доколкото Халифа разбра, възлизаше на приходите от продажбата на имотите — трябваше да отиде при някои си Антон и Инга Грац за „подкрепа на каузите, толкова скъпи на всички ни“. Управителката на „Мена-Ра“ Карла Шоу беше споменала някакво семейство приятели на Янсен, в което мъжът се казваше Антон, и Халифа предположи, че става въпрос за същите хора. По-интересното беше, че адресът на улица „Ораби“ №16, който в завещанието беше споменат като този на семейство Грац, се намираше в квартал „Ел Маади“ в Кайро. Номерът, фигуриращ толкова често в разпечатката от телефона на Янсен, беше в същия квартал, и след като провери в египетската телефонна компания точното му местонахождение, Халифа откри, че се намира буквално от другата страна на улицата пред блока, в който живееха господин и госпожа Грац, което навеждаше на мисълта, че именно с тях беше говорил толкова често Янсен. Следващата проверка разкри, че семейство Грац нямаха телефон — и сигурно затова използваха обществения, — поради което Халифа се свърза със съседите им в блока и ги помоли да оставят съобщение под вратата им, с което настояваше незабавно да се свържат с луксорската полиция. Досега не беше получил отговор.

От останалите предмети пистолетът бе идентифициран от експерта по оръжията в управлението господин Салах като деветмилиметров „Валтер“ Р38, полуавтоматичен — нещо, което в наши дни явно не се срещаше често, въпреки че според Салах беше доста търсено от колекционерите. „Валтер“ Р38 беше официалното армейско оръжие през Втората световна война. Пистолетът беше поддържан чист и смазан, и беше в идеално състояние, а осемпатронният му пълнител беше пълен. Както повечето аспекти от живота на Янсен тази информация повдигна повече въпроси, отколкото отговори.

Не му беше останало време да провери последните две неща — поканата и диапозитива, и затова сега се наведе, вдигна ги на светлината и дръпна от цигарата, като с лявата ръка продължаваше да крепи телефонната слушалка. Изображението на тъмния и тесен вход на гробница в основата на отвесната скала не му говореше нищо и след като известно време го гледа и се чуди дали има нещо общо със случая, го остави на бюрото и взе поканата. Изчете я бавно, учуден, както и първия път, когато го беше направил, от липсата на логика очевидно образован и интелигентен човек като Янсен да има нещо общо с подстрекатели като шейх Омар Абд ел Карим. Написа си бележка да провери събранието, което рекламираше поканата, и телефонът най-после оживя.

— Говорихте ли с израелското посолство в Кайро?

— Израелското посолство в Кайро ми даде телефона ви — отвърна Халифа, размаза цигарата в пепелника и се опита да не загуби самообладание.

Жената отново го остави да чака, този път само четвърт минута, след което го попита дали знаел последния известен адрес на убитата, или по-скоро „мястото, където била живяла, преди да умре“, което той прие за едно и също нещо. Взе от бюрото досието на Шлегел и прелисти до нужната страница.

— Улица „Охор Хар Чайм“, номер четирийсет и шест — продиктува, затруднен от непознатите думи. — Апартамент четири. — Наложи се да повтори още два пъти, за да го разбере жената.

— „Ор Ха-Чаим“ — поправи го тя. — Това е в стария град. Трябва да говорите с полицейски участък „Давид“.

Даде му номера.

— Кого да търся там?

— Следователите. Те ще ви помогнат.

— Бихте ли ми дали някакво име — настоя Халифа, защото знаеше, че в противен случай ще го препратят към някоя секретарка. — Някой, когото да потърся направо. Моля ви.

Жената въздъхна раздразнено, без дори да прикрие факта, че й досажда, и за трети път го накара да чака. Накрая се обади и каза някакво име, което Халифа записа.

— Той детектив ли е?

— Детектив — отвърна му тя грубо и затвори.

Халифа остави слушалката, запали поредната цигара и изръмжа. Лошото му мнение за израелците се потвърждаваше. Дръпна няколко пъти и отново взе телефона. Избра номера, който му беше дала жената. Отговориха му на седмото позвъняване.

— Добър ден. Аз съм инспектор Юсуф Халифа от египетската полиция. Може ли да говоря с… — той се взря в името, което беше написал. — Детектив Ар-и-ей Бен Ро-ай.