Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (24)

Египет — между Луксор и Едфу

Халифа излезе иззад камиона, изпревари го и влезе пред него, като през цялата тази маневра не спря да натиска клаксона. Отляво в далечината като разпаднали се пясъчни крепости се стелеха жълтеникави хълмове; вдясно, малко по-близо отвъд шарената покривка от захарна тръстика и бананови плантации, Нил криволичеше бавно на север, повърхността му беше черна и гладка като лента полиран метал. Халифа запали цигара, натисна газта докрай и пусна радиото. Гласът на Шаабан Абдел Рехим гръмна с хитовата си песен „Ана Бакрах Израел“ — „Мразя Израел“. Халифа послуша малко и смени станцията. Отмина табела, на която пишеше, че остават още шейсет километра до Едфу.

Беше изминала повече от седмица, откакто намериха трупа в Малката, и през това време не беше успял да открие почти никаква нова информация за мистериозния Пиет Янсен. Наложи се да провежда разследването си тайно зад гърба на Хасани, да идва много рано на работа, да стои до късно, да говори крадешком по телефона през обедната почивка, да го вмества, както може, сред другата полицейска работа. Но се съмняваше, че даже и без тези пречки щеше да открие нещо повече. Всичко свързано с живота на Янсен, от маниакалната му предпазливост във вилата до пълната липса на всякакви сведения за миналото му, явно се въртеше около целта му да пази живота си далеч от любопитни очи. В пълна тайнственост. Ограден със стени. Недостъпен.

Беше подал молба за египетско гражданство и тя беше уважена през октомври 1945-а. Поне това разбра чрез свой стар познат във вътрешното министерство. След това беше живял в Александрия, беше се занимавал със средно успешен бизнес за подвързване на книги в къщата си на „Шария Амин Фикри“, след което през март 1972-ра се беше преместил в Луксор, първо беше купил вилата, а след още седем месеца и хотела (като беше променил името му на „Мена-Ра“ вместо далеч по-прозаичното хотел „Добре дошли“). Извлечението от банковата му сметка разкриваше, че е бил ако не богат, то поне заможен, а според медицинския му картон беше страдал от хемороиди, артрит, подагра и ангина, както и от напреднал рак на простатата, открит през януари 2005-а. Куцането му се дължеше на катастрофа с кола през 1982-ра, при която си счупил капачката на лявото коляно.

Имаше и други откъслечни сведения — бил редовен читател в Египтоложката библиотека в „Чикаго Хаус“, грижовен градинар, нямал полицейско досие — и толкова. Кога за пръв път беше дошъл в Египет, защо и откъде, и каква беше връзката между него и Хана Шлегел — ако изобщо имаше такава, — всичко това оставаше неизвестно. Очевидно много хора го познаваха, но когато ги притиснеше, ставаше ясно, че всъщност никой не знае нищо за него. Дори предположението на Карла Шоу, че е холандец, се оказа задънена улица, тъй като от холандското посолство го информираха, че Пиет Янсен е едно от най-често срещаните имена в страната им и че без рождена дата и място на раждане няма да е възможно да открият каквото и да било.

Имаше само една потенциално интересна следа и тя беше дошла от телефонната разпечатка на мъртвеца. Янсен не беше говорил много и повечето му разговори бяха с „Мена-Ра“. Единственият друг номер, който се повтаряше, беше в Кайро — девет пъти за последните три месеца. Халифа го беше проверил в Египетската телефонна компания, като си мислеше, че може би е на някой от приятелите, които Карла Шоу беше споменала, когато я разпитаха миналата седмица. В крайна сметка това също се оказа задънена улица, защото номерът принадлежеше не на частен, а на обществен телефон в квартал „Ел Маади“.

Накратко, разследването не беше помръднало наникъде. Това именно беше причината сега да пътува.

Увеличи скоростта, мина през еднообразни бедни селца, понякога скалите или реката идваха съвсем близо до пътя, понякога бягаха надалеч, сякаш подплашени от фучащите коли. Слънцето се издигаше отляво, плуваше в небето като яйчен жълтък, надигащ се във вряща вода, от засилващата се жега влажната алувиална земя на нивите трептеше и вдигаше пара като сладкиш във фурна.

Стигна до Едфу след половин час, прекоси Нил по четирилентовия градски мост, мина през прашните объркани улици и отново продължи на юг, този път покрай западния бряг на реката. След още шест километра спря на някакъв крайпътен дюкян, за да пита за посоката. Два километра по-нататък сви наляво и слезе от магистралата по песъчлив коларски път, криволичещ през ниви с лук и зеле, разнообразявани от гъсти гори с фалак. Най-накрая стигна до натруфена бяла къща на брега на реката. Домът на Ехаб Али Махфуз, бившия началник на Халифа, човека, който беше водил разследването на убийството на Шлегел. Изгаси двигателя.

Идването дотук беше много рисковано за Халифа. Въпреки че се беше пенсионирал от полицията преди три години, Махфуз все още разполагаше със значително влияние. Ако се обидеше от посещението, стигаше да каже само една дума и Халифа щеше да бъде разжалван в редови полицай и преместен в някой забравен от бога участък насред Арабската пустиня. Или пък щяха да го изритат от полицията. Но щом искаше официално преразглеждане на случая — а беше стигнал до момент, когато повече не можеше да работи неофициално, — нямаше друг избор, освен да поеме този риск. Хасани нямаше намерение да му помага. Ако прескочеше Хасани и се обърнеше, да речем, към областния комисар, щеше да се оплете в бюрократичен лабиринт, от който нямаше да излезе месеци наред. Махфуз имаше властта да раздвижи нещата незабавно. Въпросът беше ще има ли желанието да упражни тази власт. Халифа го помнеше като човек, който не обича да си признава грешките.

Затропа нервно с пръсти по волана, след което грабна написания на машина доклад за разкритията си дотук, излезе от колата, отиде до входната врата и натисна звънеца. След малко се чуха стъпки. Вратата се отвори и се показа мургава жена на средна възраст в черна роба и тарха. Болногледачката, предположи Халифа.

— Сабах ел-кхаир — поздрави. — Дошъл съм при главния инспектор.

— Командир Махфуз не приема никого — отвърна жената, наблягайки на званието „командир“, с което Махфуз се беше пенсионирал.

— Може ли само няколко минути? Идвам чак от Луксор. Важно е.

— Имате ли уговорена среща?

Халифа призна, че няма.

— Значи няма да ви пусна.

Тя понечи да затвори вратата, но Халифа вкара крака си в пролуката.

— Моля ви, кажете му, че е дошъл инспектор Юсуф Халифа. Кажете му, че е важно.

Жената го изгледа ядосано, нареди му да изчака отвън и изчезна в къщата.

Халифа се подпря на касата на вратата, запали цигара и дръпна дълбоко. Въпреки обичайните си караници с Хасани по природа не обичаше конфронтациите и се чувстваше неловко в подобни ситуации. Усети се, че си мисли за един случай в университета, когато пред цялата група беше влязъл в спор с един преподавател и му беше казал, че греши, спомни си свиващия стомаха страх, когато вдигна ръка, за да си каже мнението. Същия страх изпитваше и сега — страха на бедния човек, пробил си път със зъби и нокти по стълбата, боящ се да направи нещо, което ще го запрати долу, откъдето е дошъл.

Дръпна още веднъж от цигарата, обърна се и се загледа в полята, през които току-що беше минал. Някакъв полугол мъж в далечината човъркаше земята с турия, тялото му се издигаше и накланяше с бавната и ритмична точност на играчка с пружина.

„Какво правя? — помисли си. — Какво правя, по дяволите?“

Жената се върна след няколко минути. Почти очакваше да му каже, че Махфуз не желае да го види. Тя обаче му нареди да си изгаси цигарата, хвърли му поглед, говорещ, че изобщо не е съгласна, и го вкара в хладната вътрешност на къщата.

— Командирът не е добре — обясни сопнато, докато минаваха през поредица от стаи до дъното на къщата. — Излезе от болницата само преди две седмици. Лекарят каза, че не бива да бъде безпокоен.

Влязоха в просторно слънчево помещение с плочки по пода и пищен полилей на тавана. В дъното две стъклени врати отвеждаха към пълната с цветя градина.

— Той е отвън. Ще донеса чай. И никакво пушене.

Тя строго изгледа Халифа, за да е сигурна, че е разбрал, обърна се и излезе.

Халифа постоя за миг пред огромната снимка в рамка на Махфуз, ръкуващ се с президента Мубарак, след което отвори вратата и излезе в градината. Отпред зад безупречна поляна, обградена от розови и жълти рози, над реката се издигаше дървена платформа. На нея с гръб към него бе разположен шезлонг, засенчен от чадър на зелени и бели райета. Халифа каза една бърза молитва наум, прекоси тревата, стигна до платформата и се наведе, за да влезе под чадъра.

— Чудех се кога ще дойдеш — изрече дрезгав глас. — Очаквам те вече цяла седмица.

Махфуз лежеше подпрян на възглавници, положил едната си ръка на подлакътника на шезлонга, а с другата крепеше кислородна маска, свързана посредством дебел, приличен на черво маркуч с металния цилиндър на платформата до него. Халифа се стресна от промяната във външния му вид. Когато го беше видял за последно преди пет години, той беше широкоплещест, мускулест и внушителен мъж, като борец тежка категория (викаха му Вола от Едфу). Сега едвам го позна, тялото му се беше смалило и съсухрило в нещо прилично на стара кожена торба, лицето му беше заприличало на череп, а ръцете му на безплътни мотовилки. Косата и зъбите му бяха почти опадали, а кафявите очи, които Халифа помнеше ясни и живи, бяха придобили цвета на блатна вода. Изпод бялата му джелаба се подаваше катетър.

— Не ми е останало много — засмя се той нерадостно, като забеляза изражението на Халифа. — Пикочен мехур, черва, един бял дроб — всичко си отиде. Чувствам се като празен куфар.

Той се разкашля, вдигна кислородната маска до лицето си, натисна някакъв бутон и вдиша.

— Съжалявам — измърмори Халифа. — Не знаех.

Махфуз немощно сви рамене и продължи да диша кислорода, вперил поглед във валмата уард-и-Нил, носещи се бавно по водата. Измина почти минута, преди дишането му да се стабилизира и да свали маската. Кимна на Халифа да седне на стола до него.

— Остава ми още около месец. Най-много два. С морфина е почти поносимо.

Халифа не знаеше какво да каже.

— Съжалявам — повтори.

Махфуз се усмихна без следа от хумор.

— Наказание — изхъхри. — Всичко се връща.

Преди Халифа да го попита какво има предвид, болногледачката дойде с поднос с две чаши чай. Остави ги на ниската дървена маса, нагласи възглавниците на работодателя си, изгледа сърдито Халифа и излезе.

— Ом Мохамед — изсумтя Махфуз. — Голяма гаднярка, а? Не го приемай лично. С всички се държи така.

Наведе се и протегна трепереща ръка към чашата чай. Не можа да я стигне и се наложи Халифа да му я подаде.

— А госпожа Махфуз? — опита се той да завърже разговор.

— Почина. Миналата година.

Халифа наведе глава. Не беше очаквал всичко това. Махфуз сръбна от чая си и погледна Халифа над ръба на чашата.

— Май си мислиш, че не е трябвало да идваш, а? — прочете той мислите на детектива. — Че старецът и без това страда достатъчно. Защо да му стоварваш още проблеми на главата?

Халифа сви рамене, загледан в мътната вода под дъските на платформата.

— Каза, че си ме очаквал — измърмори след кратко мълчание.

— Хасани се обади. Разказа ми какво става. Че си пъхаш носа в делото на Шлегел. Знаех, че ако си онзи Халифа, когото познавах, най-накрая ще дойдеш.

Той се усмихна на себе си, по-скоро болезнено, отколкото весело и отново се разкашля. Чашата заподскача в ръката му и няколко капки чай се разляха по джелабата му. Махна на Халифа да вземе чашата, вдигна маската и дълго диша кислород. Детективът се обърна и се загледа в реката. Гледката беше прекрасна — синьо-черната вода, шепнещите тръстики, една самотна фелука, плаваща към отсрещния бряг, платното й полегнало на фона на небето като буза върху възглавница. Махфуз забеляза накъде гледа и махна маската.

— Единствената ми утеха. Поне ще умра с великолепна гледка.

Взе отново маската и задиша кислород като изхвърлена на брега риба. Халифа отпи от чая си и понечи да извади цигарите, но се сети какво му беше казала болногледачката за пушенето и вместо това скръсти ръце в скута си. В градината един пчелояд пърхаше по цветовете на розите.

По някое време Махфуз се възстанови достатъчно, за да остави пак маската. Халифа се наведе към него и му подаде напечатания доклад.

— Мисля, че е редно да го видите, сър.

Махфуз взе доклада, намръщи се, докато се наместваше на възглавниците, и го прочете бавно, прелиствайки страниците с трепереща ръка. Стигна до края, остави го и отпусна съсухрената си глава на възглавниците.

— Винаги съм го подозирал.

Говореше толкова тихо, та Халифа реши, че не е чул добре.

— Сър?

— Че Янсен е убил онази жена. Винаги съм го подозирал.

Халифа го погледна изумено.

— Не си очаквал това, нали? — подсмихна се Махфуз.

Извърна леко глава и се загледа към отсрещния бряг на реката, където стадо хипопотами беше слязло да пие вода. Кльощавите им задници се клатушкаха ритмично наляво и надясно. Халифа вдигна ръце и разтри слепоочията си в опит да си събере мислите. Имаше чувството, че го е помела огромна вълна, която го е задавила и зашеметила.

— Вие сте знаели? — успя да продума.

— Не бях съвсем сигурен. Но доказателствата определено сочеха към него. Шапката, бастунът, къщата до Карнак. Това с краката е интересно. Не го знаех.

В ъгъла на устата му се беше събрала слюнка и той я изтри с ръкава на джелабата си.

— Познавах го. Янсен. Не много отблизо, но достатъчно добре. И двамата обичахме цветята. Членувахме в градинарското дружество. Ходехме на едни и същи събрания. Зъл човек. Студен. Но отглеждаше разкошни рози. — Махфуз продължаваше да се опитва да изтрие слюнката с ръкава си. — Когато видях следите по лицето на Шлегел и чух разказа на пазача за някаква си птица, съвпадението ми се стори странно. Особено като се прибави отношението на Янсен към евреите и това, че живееше толкова близо до местопрестъплението. Вярно, че това не доказваше нищо, но съм сигурен, че ако бяхме продължили по тази следа, щяхме да стигнем до него.

Старецът свали ръката си от устата и задиша тежко. Ято гъски се приземи с плясък в средата на реката с изпружени крака и разперени криле. Халифа откри, че собствените му ръце също треперят.

— Но защо? — попита дрезгаво, невярващо. — Ако сте знаели, че Янсен е виновен, защо осъдиха Гемал?

Махфуз гледаше гъските.

— Защото така ми беше заповядано. — Той замълча. — От Ал Хаким.

Халифа отново изпита усещането, че го е помел талаз, който го търкаля отново и отново, и отново, и не му дава да си поеме дъх, отнел всичките опори изпод краката му. До смъртта си миналата година Фарук ал Хаким оглавяваше Джихаз Амн ал Даула, египетската служба за сигурност.

— Винаги съм знаел, че ще ми се върне — изсвистя гласът на Махфуз. — Тези неща винаги се връщат. В известен смисъл изпитвам облекчение. Прекалено дълго го нося в себе си. По-добре да излезе на бял свят. Да го погледна в лицето.

Отдясно гръмна корабна сирена и една голяма баржа, натоварена с пясъчник от кариерите, излезе бавно иззад завоя на Нил, браздейки дълбоко спокойната повърхност на реката, като длето, прорязващо гладко тъмно дърво. Стигна до тях и ги отмина, преди Махфуз да заговори отново.

— Още отначало знаех, че случаят ще е труден — въздъхна той с глас, не по-силен от шепот. — Винаги е трудно, когато се намеси политиката. Шлегел бе убита по-малко от месец след клането в Исмаилия. Помниш ли го? Деветима израелски туристи заклани в автобус. А сега още една израелка. Много лошо. Особено пред американците. Канеха се да откажат някакъв голям заем. Милиони долари. Нали ги знаеш какви са, като стане дума за Израел. Тази работа с Шлегел можеше да обърка всичко. Повярвай ми, в Кайро се разтревожи доста народ. Ал Хаким пое лична отговорност. Натискът за бърза присъда беше огромен.

Старецът млъкна, за да си поеме дъх. Халифа барабанеше с пръсти по коленете си и се опитваше да осмисли чутото. Досега смяташе, че става въпрос за случайна грешка. Сега се оказваше, че се е забъркал в нещо много по-сложно и коварно.

— Но щом сте знаели, че е Янсен, защо Ал Хаким ви е казал да осъдите другиго?

Махфуз безпомощно махна с ръка.

— Нямам представа. Нито тогава, нито сега. Казах на Ал Хаким за Янсен, но той заяви, че не можел да направи нищо. Предупреди, че ако го привлечем като обвиняем, ситуацията само ще се влоши. Щяло да вбеси евреите още повече. Това му бяха думите: „Ако разследваме Янсен, това ще вбеси евреите още повече.“ Нареди ми да намеря друг, който да опере пешкира. Затова натопихме Гемал.

Свистенето от гърдите му ставаше все по-силно, той взе кислородната маска и отново задиша. Немощният му гръден кош подскачаше като пробит мях, ръцете му трепереха неудържимо. С леко отвращение Халифа забеляза как торбата с катетъра бавно се пълни с урина. Баржата отново наду сирената си и изчезна на север зад поредния завой на реката.

— Направи ме известен за цял живот този случай — закашля се Махфуз и свали маската. — Повишиха ме, писаха за мен във вестниците, президентът Мубарак ми изпрати телеграма. Но всичко това беше нищо, сравнено с вината. Не за Гемал. Той си беше боклук. Падаше му се. Но жена му и децата…

Млъкна, вдигна костелива ръка и я прокара през очите си. Халифа си спомни за странната среща с жената на Гемал. „Идват с писмо. Без бележка, без име, без нищо. Триста египетски лири в банкноти по сто. Винаги в банкноти по сто.“

— Значи вие сте изпращали парите — каза тихо.

Махфуз го погледна учудено и отново отпусна глава.

— Най-малкото, което можех да направя. Помагах им да оцелеят. Децата да се изучат. Доста изпразнен от съдържание жест, все пак.

Халифа поклати глава, изправи се, отиде до ръба на платформата и погледна тъмната вода долу.

— Хасани знае ли?

Махфуз поклати глава.

— Тогава не знаеше. Казах му по-късно, когато Гемал се обеси. Той просто се е опитвал да ме предпази. Не го съди прекалено строго.

— Ами досието по случая? Няма го в архива.

— Хасани го изгори. Сметнахме, че така ще е най-добре. Просто да забравим за цялата история. Да я предадем на миналото. — Той се засмя горчиво. — Но на миналото точно това му е проблемът, нали? Никога не е минало. Винаги е тук. И не иска да си отиде. Като пиявица. Смуче кръвта. Каквото и да правиш, каквото и да говориш, никога не можеш да се отървеш от него. Опитвал съм се. Повярвай ми. Като шибана пиявица е. Изсмуква те.

Той кимна немощно към чая си, показвайки, че устата му е пресъхнала и че има нужда от течността. Халифа пристъпи и му подаде чашата. Старецът не можа да я задържи и се наложи Халифа да я крепи, докато отпие. Махфуз разкваси устата си и се отпусна смачкан и безпомощен като парцалена кукла.

— Бях добър полицай — прошепна. — Каквото и да си мислиш за мен. Служих четирийсет години. Изгубил съм броя на случаите, които съм разрешил. Обирът в асуанския експрес. Убийството в Гезира. Гиргиз Уахди. Помниш ли го? Гиргиз ал Газар, убиецът от Бутнея. Толкова много случаи. Но този остана да ме измъчва. Оставих един убиец да се измъкне.

Вече беше много уморен, дишаше бързо и накъсано, крайниците му трепереха. Грабна кислородната маска и въздъхна жадно, гримасничейки от болка.

— Отвори този случай — измърмори и остави маската. — Това искаш, нали? Ще говоря с Хасани и с когото още трябва. Но няма да има никаква практическа полза. Ал Хаким е мъртъв. Янсен е мъртъв. Гемал е мъртъв. Но поне можеш да откриеш истината. Време е.

Чуха се стъпки и болногледачката излезе на поляната с хирургическа табличка в ръце.

— Ами вие?

Махфуз се разкашля.

— Какво аз? След няколко седмици ще съм мъртъв. Поне ще си отида с мисълта, че най-накрая съм постъпил, както е редно.

Той вдигна маската, глътна поредната порция кислород и с последни сили хвана ръката на Халифа.

— Открий истината. Заради мен, заради жената на Гемал, заради Аллах, ако щеш. Но се пази. Този Янсен беше опасен човек. Имаше високопоставени приятели. И гадни тайни. Ще се опитам да те защитя. Но се пази.

Замъглените му очи уморено се обърнаха към Халифа, след което се затвориха. Детективът го гледа известно време, след което измъкна ръката си, мина покрай болногледачката и прекоси поляната. Само преди половин час се молеше Махфуз да позволи повторното разглеждане на случая. След всичко, което чу, му се искаше да не беше се молил.