Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Юсуф Халифа (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Secret of the Temple, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
ultimat (2010)
Разпознаване и корекция
Ti6anko (2010)

Издание:

Пол Зюсман. Последната тайна на Дома Господен

Редактор: Олга Герова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954–585–660–2

История

  1. — Добавяне

Йерусалим

— Защо, да го еба, не сте ни казали досега?

— Защото не сте ме питали? — процеди доктор Гилда Нисим, крачейки пред тях по коридора към стаята на Исак Шлегел. — Може да съм психиатър, но това не означава, че мога да чета на хората мислите! И, ако обичате, си сдържайте езика!

Бен Рои отвори уста, очевидно, за да й се разкрещи. Някак успя да се овладее и само изръмжа ядосано. Лейла ускори крачка и настигна лекарката.

— И казвате, че сестра му му я дала точно преди да замине за Египет?

Нисим кимна рязко, очевидно също едва сдържаща гнева си.

— Госпожа Шлегел се отби тук на път за летището. Постоя с него петнайсет минути, даде му книгата и тръгна. Тогава я видяхме за последно. Оттогава не я е изпускал от ръце.

— Да еба мама му! — изръмжа тихо Бен Рои и изгледа кръвнишки тила на лекарката.

Стигнаха до стаята на Шлегел, но вместо да спрат пред нея, доктор Нисим ги поведе надолу по коридора и навън през поредица от стъклени врати в дъното на крилото, като им обясни, че по това време на деня пациентът й обичал да седи отвън на слънце. Изкачиха стъпалата на малък алпинеум, засаден с цъфтящ здравец и виолетови лавандулови храсти, а след това още нагоре по тясната белокаменна пътека към самия край на двора на болничния комплекс, където имаше полянка, обградена от борове, много тиха, много спокойна, въздухът беше наситен с благоуханието на иглолистните дървета и отвсякъде се виждаше потъналото в синкава мъгла море на горите по Юдейските възвишения. Нисим кимна към самотната фигура на каменната пейка в далечния край на поляната, изгледа Бен Рои заплашително над очилата си и се оттегли. Бен Рои и Лейла се приближиха до пейката. Детективът застана зад нея, а Лейла седна до стария човек. Както и предишните пъти ръцете му здраво стискаха книгата в скута му. Тя положи нежно ръка върху неговата.

— Здравей, Исак, пак съм аз. — Мълчание. — Може ли да ти видим книгата? Тази, дето Хана ти я е дала. Може ли да я погледнем? Става ли?

Притесняваше се, че сигурно няма да иска да им я покаже, че ще изпадне в паника от молбата й. Нищо такова. Старецът въздъхна леко, сякаш от облекчение, че най-накрая го бяха попитали. Бавно вдигна ръце и я остави да вземе книга от скута му. Бен Рои се наведе и проточи врат, за да види заглавието.

Книжлето беше тънко, с меки корици, много измачкано, със зелена обложка, на която беше нарисуван черен силует на бор. Отдолу, на английски, заглавието гласеше „Летни екскурзии в националния парк Берхтесгаден“. Лейла вдигна въпросителен поглед, към Бен Рои и прелисти книгата до съдържанието.

Бяха изброени десет маршрута и всеки си имаше име — „Пътеката Кьонигзее“, „Пътеката Вацман“, „Пътеката Вайс-Тане“, както и цветен код, явно съответстващ на цветните маркери по пътеките. Последният маршрут, „Пътеката Хохер Гол“ беше обозначен в жълто.

— Гледайте жълтото — прошепна Лейла и сърцето й заби лудо.

Бен Рои не каза нищо, само дойде и седна до нея. Тя започна трескаво да разлиства книгата, търсейки съответния раздел.

— „Пътеката Хохер Гол“ — обяви след малко и разтвори книгата на коленете си.

Също като останалите девет глави и тази започваше с елементарна черно-бяла скица, този път на планина с равно подножие и скалист продълговат хребет, издигащ се надясно, за да свърши при отвесна скала, върху която беше кацнало нещо, подобно на къщурка. Следваха някои основни факти за маршрута — дължина 19 км; време 5–6 часа; трудност — 3-та степен (от общо 5), — карта с мащаб, на която маршрутът беше отбелязан с криволичеща пунктирана линия, а след това и шест страници текст, описващи разходката в подробности, имаше карета с допълнителна информация за местната флора и фауна, историческите забележителности и така нататък. В последната третина на текста един абзац беше подчертан с червена химикалка:

Пресечете шосето и тръгнете направо, зад изоставената помпена станция. След около трийсетминутно изкачване — на места стръмно — ще излезете на откритото пространство пред изоставената солна мина „Берг-Улмеверк“ (повече за традициите при добиването на каменна сол в региона вижте в увода на стр.4). Високо над вас, ако времето позволява, ще видите върха Хохер Гол (2522 м), а отдясно — покрива и радиомачтата на Келщайнхаус, или „Орловото гнездо“, бивша вила за отдих на Хитлер (виж карето). Надолу се откриват великолепни гледки към Оберзалцбург, Берхтесгаден и реката Берхтесгаден Ахе. Маршрутът продължава наляво, покрай малка каменна могила (виж карето на следващата страница).

Лейла и Бен Рои се спогледаха объркано, без да имат представа какво общо има това с Дитер Хот или с Менората. Лейла обърна страницата. Споменатото каре също беше подчертано с червено. Беше озаглавено: „Скелетите от Хохер Гол“. Отново се спогледаха и зачетоха.

През май 1961-ва на мястото, белязано от каменната могила, група туристи открива шест скелета, след като през нощта необичайно силен дъжд отмива повърхностния пласт на плиткия гроб, в който са били погребани. Всичките са на мъже и всички са загинали от огнестрелни рани. Останките от дрехите им дават основание да се предполага, че са били концлагеристи, но самоличността им остава неизвестна и до ден-днешен, както и причината, поради която са се озовали в подножието на Хохер Гол. Понастоящем са погребани в гробището на Берхтесгаден. Традиция е, когато минава, в знак на почит туристът да добави камъче към могилата.

Помълчаха докато осмислят тази информация, след което в един глас казаха:

— Концлагеристите от Дахау.

Бяха развълнувани, въодушевени. Лейла подаде книгата на Бен Рои, бръкна в чантата си, извади бележника си и трескаво запрелиства страниците му.

— Жан-Мишел Дюпон — измърмори. — Той спомена нещо за нацистите, как… — Намери търсената страница, прокара пръст по нея и зачете: — В края на войната нацистите или изнасят зад граница плячкосаните съкровища, или ги скриват в тайни убежища в самата Германия, обикновено в изоставени мини.

Погледна Бен Рои. За миг погледите им срещнаха, след което и двамата неистово се захванаха за работа. Лейла разтвори книгата и започна да записва подробностите за мината и местоположението й, почеркът й беше толкова нечетлив от вълнение, че в крайна сметка се принуди да откъсне страницата и да започне наново. Бен Рои се беше изправил и говореше бързо по мобилния си телефон, гласът му се усилваше и затихваше, докато крачеше нагоре и надолу по хълма, а лявата му ръка описваше полукръгове, сякаш искаше да ускори нещата.

След пет минути всичко беше уредено: два билета за полета от 11:15 от „Бен Гурион“ до Виена, след това свръзка до Залцбург — най-близкото летище до Берхтесгаден, където щеше да ги чака кола под наем. Ако някакво непредвидено забавяне не им попречеше, до късния следобед щяха да са в Германия.

— Дай да се размърдаме — каза Бен Рои и закрачи бързо надолу. — Ако изпуснем този полет, следващият е чак утре.

— Ами Халифа?

— Да го духа. Вече знаем къде е. Той не ни трябва.

Детективът изчезна по пътеката. Лейла се обърна към Шлегел, който през цялото време беше седял безмълвен и неподвижен, вперил поглед в гористите хълмове. Взе ръцете му в своите и положи книгата в тях.

— Благодаря ти, Исак — прошепна. — Няма да изоставим Хана. Обещавам ти.

Поколеба се, но след секунда се наведе и целуна стареца по бузата. Той й кимна едва доловимо и сякаш измърмори нещо, но прекалено тихо, за да го чуе Лейла — може би „сестра ми“, но не беше сигурна. Стисна ръката му, изправи се и последва Бен Рои. Двамата се затичаха към изхода на болничния комплекс и излязоха на улицата. Лейла все още стискаше смачканата на топка страница, която беше откъснала от бележника си, и когато стигнаха до колата, я хвърли в едно улично кошче за отпадъци, преди да се качи на дясната седалка.

На поста си отсреща Ави Щайнер ги проследи как тръгват и се включват в уличното движение. След това измърмори нещо в уоки-токито си, запали двигателя на сааба, излезе от безистена на гаража, сви зад ъгъла, спря до кошчето за боклук и излезе от колата.