Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (31)

Йерусалим

След края на работния ден Бен Рои се прибра у дома в скучната си самотна гарсониера в Ромема. Изкъпа се, наплиска се с малко одеколон и отиде пеша до сестра си Чава на шабат вечеря.

Вечерта беше хладна и ясна, с прозрачно синьо небе и лек северен бриз, неестествено тиха и неподвижна, с безлюдни улици, заради спазването на шабата. Мина покрай група хареди евреи, които бързаха да се приберат у дома от синагогата, плитките от бакенбардите им подскачаха като пружини, видя няколко войници жени, седнали под навеса на автобусната спирка Егед, които се смееха и пушеха, сложили автоматите си М16 на стройните си обути в бежови униформи крака. Иначе из града нямаше жива душа. Харесваше му такъв — чист, пуст, безмълвен. Имаше нещо чисто в него, неопетнено, сякаш всичко станало преди беше изметено и беше останал един нов град, едно ново начало. Щеше му се да е все така.

Блокът на Чава се намираше в стария град, на „Ха Маалот“, хубава широка улица в сърцето на западен Йерусалим. Стигна до жълтата каменна сграда, отпи глътка водка от манерката и натисна бутона на домофона до стъклената врата. След малко от микрофона се чу гласът на племенника му Чаим.

— Вуйчо Ариех, ти ли си?

— Не — отвърна с американски акцент. — Спайдърмен е.

Настъпи мълчание, докато малкият осмисли шегата, след което избухна в смях.

— Не е Спайдърмен. Вуйчо Ариех е! Влизай бързо!

Домофонът изжужа шумно и вратата се отвори. Бен Рои влезе във фоайето, усмихна се и взе асансьора до четвъртия етаж. Извади от джоба ментов бонбон и го лапна, за да прикрие миризмата на алкохол.

Беше му приятно да идва на шабат вечеря у сестра си. Беше едно от малкото социални събития, с които се справяше напоследък — само той, Чава, съпругът й Шимон и двете им деца Чаим и Езер. Религиозният елемент вече не означаваше почти нищо за него. От смъртта на Галия насам вярата, заемала някога централно място в съществуването му, сякаш се беше разпаднала до такава степен, че вече почти година не беше стъпвал в шул и за пръв път в живота си беше пропуснал даже върховните свещени дни на Пасхата — Рош Хашанах и Йом Кипур.

Не, не религията превръщаше тези петъчни вечери в обичани събития, даже не толкова фактът, че се събира със семейството си, със собствената си кръв и плът, въпреки че това беше наистина важно. По-скоро беше простичкото удоволствие да общува с щастливи хора, които се смееха и за които светът беше изпълнен със светлина и надежда, а не с бушуваща болка и объркване, какъвто беше за него. Бяха толкова доволни като семейство, толкова топли, толкова близки. Общуването с тях му помагаше не да забрави, но поне да си спомня по-малко.

Вратата на асансьора се отвори и той излезе на площадката. Четиригодишният Чаим и по-големият Езер изскочиха от вратата и се хвърлиха към него.

— Днес хвана ли убийци, вуйчо Ариех?

— Пистолетът ти с тебе ли е?

— Ще ни заведеш ли другата седмица на плаж?

— На зоологическата градина! На зоологическата градина!

Той взе двете момчета на ръце, отнесе ги в апартамента и затвори вратата с крак. Зет му Шимон, нисък и набит мъж с къдрава като на негър коса — направо да не повярваш, че беше от специалните войски излезе от кухнята с престилка на кръста. Иззад гърба му се разнесе аромат на печено пиле.

— Как си, шурей? — каза и тупна Бен Рои по рамото.

Бен Рои кимна и пусна децата на пода. Те се затичаха към стаята си с шумен смях.

— Ще пиеш ли нещо? — попита Шимон.

— Върховният равин фрум ли е? — изръмжа Бен Рои. — Чава къде е?

— Занимава се със свещите. Със Сара.

Детективът се намръщи. Не беше очаквал да има други хора.

— Нейна приятелка. Нямала какво да прави тази вечер и затова я поканила — обясни Шимон. Той снижи глас и огледа коридора. — Изглежда доста добре. И не е омъжена!

Намигна и изчезна в кухнята, за да донесе пиенето. Бен Рои пое по коридора към хола и пътьом надникна в трапезарията. Сестра му, висока жена с широк ханш и къса коса се беше навела над масата и благославяше свещите. До нея беше седнала друга жена, по-дребна, стройна, с червеникава, дълга почти до кръста коса, носеше памучни панталони, сандали и бяла риза. Тя вдигна глава, видя го и се усмихна. Бен Рои я погледа и без да отвърне на усмивката й, продължи към хола. Гласът на сестра му, рецитиращ традиционната шабат благословия, го настигна.

— Барух ата Адонай, елоеину мелех хаолам, ашер кид’шану б’миц’вотав в цивану лхадлич нер шел Шабат.

Шимон дойде и му подаде голямо уиски. Жените влязоха след малко. Чава се приближи и го прегърна.

— Много ти е хубав одеколонът — каза и го целуна по бузата. — Това е Сара.

Отдръпна се и посочи приятелката си, която се усмихна и протегна ръка.

— Чава много ми е разказвала за вас.

Бен Рои пое ръката и измърмори някакъв поздрав, без да си дава труда да любезничи. Присъствието на тази жена не му беше приятно. Обичаше да са си само петимата, като семейство, без външни хора. А сега, с тази непозната интимността на вечерта някак беше омърсена, развалена, преди още да е започнала. Прииска му се да не беше идвал.

— Не му обръщай внимание — пошегува се сестра му. — Той е супер сабра. Изчакай да си изяде десерта и ще видиш каква душичка ще стане.

Младата жена се усмихна, но не каза нищо. Бен Рои пресуши уискито си на две големи глътки.

В следващите няколко минути си разменяха любезности, след което Чава се извини и отиде в кухнята, за да нагледа вечерята. Бен Рои я последва под претекста да си напълни чашата.

— Какво ще кажеш? — попита го тя, като останаха сами.

— Какво да кажа?

— За Сара, глупчо. Много е хубава, нали?

Бен Рои сви рамене и си наля уиски от шишето на плота.

— Не съм забелязал.

— Браво — засмя се сестра му и отвори фурната, за да провери голямото пиле вътре.

Бен Рои се приближи до никаква тенджера, вдигна капака и подуши готвещото се ястие. Пилешка кнейдлах. Любимата му.

— Много свестен човек — продължи Чава и мушна пилето. — Забавна. Интелигентна. Мила. И неомъжена.

— Шимон вече ми каза. — Бен Рои гребна с лъжица от супата и я изсърба.

Чава го плесна по ръката и върна капака на мястото му.

— Знам какво си мислиш, Ариех. Че се опитвам да ти намеря приятелка…

— За малко да успееш, да му еба майката.

— Кутията зедака! Знаеш, че в тази къща не се псува.

Бен Рои изръмжа някакво извинение, бръкна в джоба си, извади монета от пет шекела и я пусна в кутията за благотворителност на перваза на прозореца.

— Изобщо не се опитвам да ти намеря приятелка — поде Чава. — Просто си помислих…

— Какво? Че е време да започна да се еба с някоя ли? — Прехапа устни, бръкна за още една монета, този път от десет шекела, и я пусна в кутията. — Извинявай.

Чава се усмихна, пристъпи към брат си и го прегърна.

— Хайде, Ари. Моля те. Усмихни се малко. Много ми е зле, като те гледам така. На всички ни е зле. Толкова си нещастен. Толкова… измъчен. Галия не би го желала. Сигурна съм. Би искала отново да живееш. Да си щастлив.

Бен Рои изчака малко и я отмести от себе си, след което отпи поредната щедра глътка уиски.

— Остави ме на мира, Чава. Трябва ми време, това е.

— Не можеш да жалиш за нея вечно, Ариех. Трябва да продължиш. Много добре го знаеш.

Той изгълта остатъка от уискито и нещо у него се втвърди.

— Ще жаля за нея колкото си ща, Чава. И не му влиза на никого в шибаната работа, освен на мен.

Този път нито се извини, нито пусна монета в кутията. Напълни си отново чашата и понечи да излезе от кухнята. Сестра му го хвана за ръката.

— Опитай се поне да се държиш любезно, Ариех. Ако обичаш. Поне направи опит.

Той погледна насълзените й молещи очи, кимна и излезе от кухнята.

Двайсет минути по-късно седнаха в трапезарията. Мъжете и момчетата си сложиха ярмулки и Шимон каза кидуша над чаша вино. Всички поред отпиха и започнаха да се хранят. Езер и Чаим настояха да седнат от двете страни на Бен Рои.

— Ти си арестуван, вуйчо Ариех — обясни Езер. — А ние ще те пазим.

След няколкото питиета настроението на Бен Рои малко се беше разведрило.

— Добре. Но да знаете, че ако сте добри пазачи, през цялото време не трябва да сваляте поглед от мен. През цялото. Което означава, че няма да можете да вечеряте, защото ще се разсейвате.

Момчетата приеха предизвикателството, подгънаха крака на столовете си и впериха погледи в него. Издържаха до супата и им стана скучно. Шимон кимна на Бен Рои, който се изправи и отиде да вземе бутилка вино от барчето.

— Ама че сте пазачи, няма що — усмихна се Сара. — Вуйчо ви току-що избяга. А вие даже не го видяхте.

— Не е избягал — възрази Езер и сръбна малко супа. — Има и други пазачи, ама те са невидими.

Всички се разсмяха. Погледите на Бен Рои и на Сара се срещнаха за миг и отново се отклониха. Той седна на масата с отворената бутилка.

— С какво се занимаваш? — попита, докато наливаше виното.

— Учителка е — обади се Чава.

— Тя да не е няма? — изсумтя Шимон. — Остави я да отговаря за себе си.

— Извинявай — каза Чава. — Хайде Сара, разкажи му с какво се занимаваш.

Младата жена сви рамене.

— Учителка съм.

Бен Рои не можа да си сдържи усмивката.

— Къде?

— В Силуан.

— В Силуан ли?

— В едно специално училище. Експериментално.

Бен Рои въпросително вдигна вежди.

— Учим заедно еврейчета и палестинчета, в едно и също училище — обясни тя. — Опитваме се да ги приобщим. Да разрушим бариерите.

Бен Рои я изгледа, сведе поглед и усмивката му изгасна. Шимон си взе парче халах и обърса с него празната си купа.

— Получихте ли онова финансиране? — попита.

Сара поклати глава.

— За заселниците винаги има пари, ама за училищата… в момента не можем да си позволим да купим даже книжки за оцветяване и химикалки.

Бен Рой ръчкаше с лъжицата една кнедла в купата си.

— Не виждам смисъл — измърмори.

— Да се оцветяват книжки ли?

— Да се приобщават арабските и израелските деца.

Тя го изгледа с пламнал поглед.

— Значи смяташ, че не си струва?

Бен Рои пренебрежително махна с лъжицата си.

— Различни светове, различни ценности. Няма смисъл да се мисли за взаимно разбирателство. Наивно е.

— Всъщност, постигаме доста голям успех — възрази тя. — Децата си играят заедно, разказват си разни неща, сприятеляват се. Учудващо е колко отворени са.

— След няколко години ще си прерязват едни на други гърлата. Това е положението. Няма смисъл да се правим, че е различно.

За момент му се стори, че ще започне да спори с него. Но тя просто се усмихна и леко сви рамене.

— Така или иначе смятаме да опитаме. Не се знае, може да е за добро. По-добре е, отколкото да ги насъскваме да се мразят, това поне е сигурно.

Настъпи неловко мълчание, което Чаим наруши с разказа си как намерили плъх в тоалетните на кварталния басейн и как пазачът го убил с метла.

— Браво на него — каза Бен Рои, дояде супата си и погледна насреща към Сара. — Това е единственият начин да се справиш с вредителите. Да изтребиш копелетата.

До края на вечерята не каза почти нищо. Останалите разговаряха помежду си, основно — и неизбежно — за ха-матцав, настоящата политическа ситуация. След като се нахраниха, изпяха няколко земирот, Бен Рои припяваше фалшиво. После се оттеглиха в дневната на кафе. В десет часа каза, че е време да си ходи.

— И аз — изправи се Сара. — Прекрасна вечер, Чава. Много ти благодаря.

Двамата се сбогуваха, Бен Рои се подразни, че не може да си тръгне сам, и влязоха в асансьора в неловко мълчание. Излязоха на улицата и той попита Сара в коя посока е.

— Натам — посочи тя. А ти?

И той беше натам.

— В другата посока — измърмори.

Отново настъпи неловко мълчание.

— Е, добре — каза тя накрая. — Радвам се, че се запознахме.

Усмихна се и протегна ръка. Той я погледна, кимна, обърна се и пое в обратната посока. След няколко метра тя подвикна зад гърба му.

— Съжалявам за това, което ти се е случило, Ариех. Чава ми разказа. Ужасно съжалявам. Сигурно е ужасно.

Той забави крачка.

„Изобщо не съжаляваш, да ти еба майката — искаше да извика след нея. — Ти си шибана араболюбка. Те убиха единствената жена, която съм обичал, а сега ти си играеш на игрички с децата им. Тъпа, безпросветна, шибана зонах. Курва.“

Не каза нищо, само вдигна леко ръка за довиждане, ускори крачка, стигна до края на улицата и изчезна зад ъгъла с „Ха Мелек Джордж“.

 

 

По-късно, много по-късно, след като в продължение на три часа се беше наливал сам с алкохол в „Чампс Пъб“ на улица „Яфа“, Бен Рои се прибра залитащ в апартамента си, пусна докрай един диск на Шломо Арци и се свлече на дивана напълно замаян.

В бара беше срещнал една проститутка, млада, руса, рускиня, със силно гримирани очи и прозрачни избодени ръце на закоравяла наркоманка. Зачуди се дали да не я доведе тук и да отприщи част от яростта и самотата си в секс, но размисли. Освен това беше пиян, нямаше да може да го вдигне и накрая щеше да се презира още повече от сега, ако подобно нещо изобщо беше възможно. Проститутката му се беше лепнала, но той й беше казал да се разкара и беше продължил да пие сам, вперил поглед в собственото си отражение в огледалата зад бара. Цепнатината между две огледала разполовяваше едрото му мечешко лице и изглеждаше сякаш някой го е разсякъл и раздалечил двете части, оставяйки дебела черна черта точно по средата.

Отпусна се на дивана и затвори очи, но му се доповръща и затова ги отвори почти веднага. Погледът му се залута из стаята и се опита да намери нещо, върху което да се съсредоточи. Загледа се в уредбата, после в една пукнатина на тавана, в кримка на Батя Гур, преди накрая да се спре на редицата снимки в рамки на шкафа отсреща. Пое си дълбоко дъх и започна да оглежда изображенията едно след друго, за да му стане по-добре, все едно очите му бяха ръце, а снимките стабилен железен парапет, който да го държи изправен: двамата със сестра му, увиснали с главите надолу от кайсията в семейната им ферма; прадядо му, старият Езекил Бен Рои, корав брадат руснак, емигрирал в управляваната от Османската империя Палестина през 1882-ра, направил Бен Рои една от най-отдавна заселилите се еврейски фамилии в региона; той на дипломирането си в полицейското училище; той и Ал Пачино, чийто филм „Серпико“ го беше вдъхновил да стане полицай. И, разбира се, точно в края на редицата, най-голямата снимка, на тях двамата с Галия, усмихващи се на камерата, застанали с гръб към сребристата покривка на Тивериадското езеро, в Гинозар, в нощта на трийсетия му рожден ден, когато тя му беше подарила сребристата манерка и медальона със светилника, който и в момента носеше на врата си.

Загледа се в снимката, пръстите му безпомощно опипваха медальона, след това стана с усилие и прекоси стаята. Над леглото му с тиксо беше залепена увеличена три пъти на ксерокс статия, върху която с дебел червен флумастер беше оградил определени думи и фрази — „Йерихон“ и „пустинята край Мъртво море“; „Манио“; „висок, строен мъж“; „прекалено усъвършенстван за ренегатската палестинска общност. Движещата сила трябва да е външна.“ Подпря се с ръце на стената от двете страни на статията, огледа я и я изчете от край до край, за хиляден път през тази година, преди накрая да се стовари по гръб на леглото, където остана загледан във флакона с одеколон на нощното си шкафче.

— Повръща ми се — измърмори пиянски. — Повръща ми се от тебе.

Затвори очи, заспа и захърка тежко, сгънал дясната си длан пред гърдите, все едно стискаше шнура на парашут.