Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (70)

Луксор

— Дължиш ми петнайсет лири. Искаш ли още една?

Халифа допи чая си, изправи се и затвори таблата в знак, че, не иска да играе повече.

— Страхливец — ухили се Джинджър и дръпна от наргилето си.

— Такъв съм, такъв ще си остана — съгласи се Халифа, отвори портфейла си и отброи загубата. — Въпреки че в момента изобщо не ме е страх да играя с теб. Повече ме е страх от Зейнаб. Сготвила е вечеря, а аз й обещах, че до осем ще се прибера.

Приятелят му издиша гъст облак дим с аромат на ябълка, изпружи палец и го натисна в масата, жест, който означаваше, че според него Халифа е мъж под чехъл. Компанията в чайната се разсмя. Верността на детектива към жена му беше пословична и често ставаше обект на закачки.

— Инспектор Петел без гребен трябва да се прибира у дома! — извика един.

— Него го бият с катеричка! — обади се друг.

— Денем полицейски ротвайлер — пропя трети, — нощем…

— Мишката на Зейнаб! — креснаха в хор всички и започнаха шеговито да цвърчат като мишки.

Халифа се разсмя. Тези добронамерени закачки никога не го бяха притеснявали, а специално тази вечер дори му доставяха удоволствие, тъй като бележеха завръщането му към нормалния живот след вълненията през последните две седмици. Даде на Джинджър спечеленото — не помнеше откога не беше печелил срещу него на табла, — каза на всички да ходят да се удавят в Нил, взе двата найлонови плика, които беше подпрял на стола си, и излезе от чайната, сподирен от дружното цвърчене, което в един момент се разми в общата суматоха на вечерния сук.

Беше му хубаво. Не се беше чувствал толкова добре от цяла вечност, сякаш беше свалил от плещите си непосилен товар. Беше предал окончателния си доклад на Хасани, беше изпратил всичко за менората на израелците — да правят с тях каквото си искат, и сега се прибираше у дома при Зейнаб и децата с чанта, пълна с брошури за почивки на курорта Хургада на Червено море. Имаше само една тъжна нотка: когато помоли Хасани да изпрати копие от доклада по случая на началника Махфуз, шефът му го беше уведомил, че възрастният човек е починал предишната вечер. Новината го беше натъжила, макар и не непоносимо. Както беше казал самият Махфуз, поне беше умрял със знанието, че в крайна сметка е направил това, което трябва.

Спря, за да поздрави продавача на тениски на улица „Мандур“, дебел, доста късоглед мъж, чийто навик да преследва по улицата евентуалните купувачи и да възхвалява качествата на одеждите си само по себе си беше истинска туристическа атракция, след което продължи по пътя си, размахваше торбите в ръцете си, мислеше си за плажове, за вълни и за най-хубавото — Зейнаб по бански костюм — боже, каква красота! Не усети кога е стигнал до сивия си блок, един от многото в северната част на града.

Спря, за да допуши цигарата си, изкачи стълбите до четвъртия етаж и възможно най-тихо пъхна ключа в бравата на апартамента. Не отвори веднага. Вместо това си събу обувките, клекна, разрови едната найлонова торба, извади първо чифт евтини гумени плавници, нахлузи ги върху чорапите, след това извади плувна маска и шнорхел и си ги сложи. Едва тогава влезе, едвам сдържащ радостта си от шегата, която щеше да изиграе.

— Ейасъм — извика, почти неразбираемо заради стърчащия от устата му шнорхел. — Дойдоси!

Никакъв отговор. Влезе в коридора и се зачуди къде са всички.

— Дойдооси! — повтори по-високо. — Воолазъ илее на повъъностъ!

Пак никакъв отговор. Надникна в кухнята — празна, след това заобиколи фонтана в антрето, шляпайки с плавниците като патица, и се запъти към хола в дъното, като внезапно му хрумна, че може би домашните му си правят някаква шега с него. Голям смях щеше да падне! Вратата на хола беше открехната, той спря, за да избърше замъглената маска, бутна вратата и влезе с движения, които според него наподобяваха плуване под вода.

— Уа, тук долу е страхотно и има риба и…

Думите му увиснаха във въздуха. Зейнаб, Али и Бата седяха на дивана с пребледнели и уплашени лица. Срещу тях, единият седнал, другият прав, имаше двама мъже в сиви костюми, сакото на правия беше разкопчано и разкриваше невъзможните да се сбъркат очертания на пистолет „Хеклер и Кох“. Джихаз Амн ал Даула. Никакво съмнение. Държавната служба за безопасност.

— Татко! — Али скочи от дивана и се хвърли към него с мокри очи. — Искат да те отведат, татко! Някой искал да говори с теб. Ще те пратят в затвора.

Халифа свали маската и шнорхела и погледна уплашената Зейнаб.

— Какво става? — попита с възможно най-спокоен глас, за да не тревожи семейството си.

Седналият мъж по-възрастният и вероятно началникът — се изправи.

— Както ви каза малкият, един човек иска да ви зададе няколко въпроса. Трябва да дойдете с нас. Веднага. Без обсъждане.

Той погледна спътника си и двамата се усмихнаха.

— Въпреки че сигурно ще искате да си махнете плавниците. Мисля, че там, където отиваме, няма да ви трябват.

В отбивката от другата страна на улицата чакаше лимузина — елегантна, черна, със затъмнени прозорци; не разбираше как не я беше забелязал преди малко. Придружен от двамата мъже, влезе в нея, по-младият седна отзад до него, а по-възрастният отпред. Трети мъж в същия униформен сив, шит по поръчка костюм и военна подстрижка седеше зад волана. Още преди да затворят вратите, той запали двигателя и колата потегли по неравния асфалт с плавната хищническа грация на бягаща пантера.

Халифа попита какво става, накъде го водят и има ли всичко това нещо общо с Пиет Янсен и Фарук ал Хаким, както подозираше. Мъжете не казаха нищо, само се взираха пред себе си с непроницаемата, заплашителна безизразност на професионални екзекутори. След няколко минути се отказа да общува, запали цигара, загледа се през прозореца и се прокле за наивността си, за това, че си беше въобразил, че може да разобличи някой толкова могъщ като Ал Хаким и да му се размине безнаказано. Джихаз винаги се грижеха за своите. И винаги наказваха онези, които им препречваха пътя. Господи, как можа да бъде толкова наивен? Оранжевото огънче на клеопатрата описваше криви отражения по тъмното стъкло, защото ръката му трепереше.

Първо потеглиха към центъра на Луксор, както предположи, към някоя от многобройните правителствени сгради, скупчени в сърцето на града. Когато подминаха луксорския затвор обаче — и това само засили опасенията му, — свиха по един страничен път и продължиха на изток към летището. Отново попита къде го водят и те отново не му отговориха. Мълчанието стегна гърдите му като клуп на бесило. Стана му трудно да диша.

На летището бариерата се отвори без никакви въпроси, минаха през паркинга и поеха към пистите. Шофьорът натисна газта до дупка, скоростомерът се закова на 150 километра в час и колата се понесе по гладкия асфалт към далечния край на пистата, където спря до един „Лиър“, чиито два двигателя вече работеха. Докато го изкарваха от колата, попита за трети път, вече отчаяно, какво става, къде го водят и какво ще стане с него. Двамата агенти отново не отговориха, само го поведоха по стълбичката, вкараха го в пътническия салон, настаниха го на коженото кресло и му посочиха да си затегне колана.

Вратата се затвори, към пилотската кабина последваха инструкции и самолетът се устреми по пистата. Забави за малко, сякаш да набере сила, след което ускори и плавно се издигна във въздуха. Халифа се загледа в светлините на бавно отдалечаващото се отдолу летище, след което се облегна и впери поглед в тавана на самолета. Чу зад себе си, че единият агент говори тихо по мобилния си телефон.

За своя най-голяма изненада, като се имаха предвид обстоятелствата, трябва да беше задрямал, защото в следващия момент усети, че някой го разтърсва за рамото и му казва да става. Тромаво разкопча колана и се изправи. Отново бяха на земята. За миг си помисли, че само е сънувал излитането и че все още са в Луксор. Но когато го поведоха по стълбичката и по пистата, осъзна, че не е сънувал, защото това летище беше малко, съвсем различно разположено и във въздуха се носеше непозната миризма, която първоначално не можа да определи, но след това осъзна, че мирише на разлагащи се водорасли. Море. Къде, по дяволите?… Погледна си часовника. Не беше Хургада със сигурност, бяха летели дълго, повече от петдесет минути. Александрия? Порт Саид? Дотам пък не беше чак толкова близо. Къде тогава? Шарм ел Шейх. Да, възможно беше да е Шарм ел Шейх Или пък Тава. Да, Шарм ел Шейх или Тава, въпреки че изобщо не можеше да си представи какво, по дяволите, правят на Синайския полуостров. Но където и да се намираха, очевидно не това беше крайната им цел, защото от другата страна на лиъра ги чакаше хеликоптер „Чинук СН–47“, разперен на пистата като гигантска богомолка. Веднага щом се качиха и затегнаха коланите си, перките му оживяха и отново се издигнаха във въздуха. Направиха завой над летището и поеха в нощта.

— Господ да ми е на помощ — прошепна Халифа, припомняйки си всички истории, които беше чувал как Джихаз изхвърляли хора от хеликоптери в пустинята, където труповете им изгнивали сред скалите и пясъка. — Моля те, Господи, помогни ми.

Летяха на север, ако се съдеше по луната зад илюминатора, кабината вибрираше ритмично от двигателите, отдолу се нижеше мъртвият пейзаж с цвят на живак, разнообразяван от остри скали и криволичещи долини, виещи се по терена като змии. Изминаха двайсет минути, след което започнаха спускане. Накрая колесниците на хеликоптера докоснаха пустинята, перките застинаха неподвижно и кабината се изпълни с плътна, зловеща тишина. Единият агент се наведе и потупа Халифа по рамото.

Той с треперещи ръце разкопча колана и последва мъжете към отворената врата, разкрила черния правоъгълник на нощта, в който под светлината на звездите се различаваше само неясен пейзаж от хълмове и скали.

— Излизай.

Халифа се поколеба. Защо го бяха довели тук? Какво щяха да правят с него? След това скочи на земята, камъните изхрущяха под обувките му и ръцете му настръхнаха от студа. Двамата агенти останаха на вратата на хеликоптера.

— Ей там — каза единият. — Отивай.

Мъжът вдигна пистолета си, посочи наляво към някаква ниска каменна сграда на около стотина метра по-нататък в подножието на скалист склон. Очертанията й се различаваха смътно, от прозорците й струеше жълтеникава светлина, като очи на чудовище, дебнещо в мрака. Убежище на бедуини? Стар граничен пост? Каквото и да беше, на Халифа не му харесваше. Обърна се към мъжете, но те само потупаха пистолетите си и му махнаха да върви. Така че тръгна.

След петдесетина метра спря и погледна назад. Забеляза чак сега другите два хеликоптера до този, с който го бяха докарали, и продължи напред вече твърдо убеден, че ще бъде екзекутиран, нямаше друго обяснение за присъствието му тук посред нощ, насред нищото. Можеше да побегне, да се опита да се скрие в пустинята, някъде сред скалите. Щеше да има някакъв шанс, макар и безкрайно малък. Но не можа да се насили да го направи. Не можа да отдели необходимия адреналин и затова просто продължи, докато стигна до сградата и застана на стъпалото пред ръждясалата й желязна врата.

Хвърли последен поглед към чинука, изрече безмълвна молитва, вече сигурен, че краят на живота му е дошъл, посегна с трепереща ръка, отвори вратата и влезе, чудейки се някак отнесено дали ще чуе изстрела, който ще го убие, или всичко просто ще стане черно и изведнъж ще се озове в друг, съвършено различен свят.

— Меса елкхир, инспекторе. Приемете извиненията ми, че ви докараха тук по този начин, но нямахме друг избор предвид спешността на ситуацията. Моля, сипете си чай.