Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (14)

Луксор

Даже след петнайсет години Халифа помнеше случая „Шлегел“ все едно беше вчера.

Тялото й бе открито от местен човек, Мохамед Ибрахим Гемал, в двора на Хонсу, в една тъмна, сенчеста, рядко посещавана сграда в югоизточния край на комплекса на храма Карнак. Шестдесетгодишна, израелка, еврейка, неомъжена, според доклада от аутопсията удряна жестоко по главата и лицето с тъп инструмент от неопределен вид. Освен че беше раздробило челюстта й и беше счупило черепа й на три места, неизвестното оръжие беше оставило странни следи по кожата й — знаци анх, редуващи се с миниатюрни розети, вероятно някаква украса по повърхността на оръжието.

Въпреки жестоките наранявания, когато Гемал я открил, Шлегел още била жива. Той твърдеше, че макар и цялата окървавена и почти в безсъзнание, тя прошепнала две думи, Тот и цфардеях, като ги повторила няколко пъти, преди да изпадне в кома, от която така и не беше излязла. Нямаше други свидетели, които да подкрепят твърденията му, и нямаше никакви свидетели на самото убийство, ако не се броеше възрастният пазач, който твърдеше, че чул приглушени писъци от вътрешността на храма и бил зърнал бягаща от местопрестъплението фигура, която куцала силно и имала на главата „нещо като странна птица“. Тъй като мъжът беше стар и полусляп, и освен това беше известно, че обича да си пийва, докато е на работа, никой не беше обърнал сериозно внимание на твърденията му.

Тогавашният началник на луксорската полиция, главен инспектор Ехаб Али Махфуз, се беше заел лично с разследването на случая, подпомаган от заместника си инспектор Абдул ибн Хасани. Халифа, когото току-що бяха преместили в Луксор от родната му Гиза, също бе назначен в разследващия екип. Тогава беше двайсет и четири годишен и това беше първото убийство, което разследваше.

Още от самото начало разследването се беше съсредоточило върху два възможни мотива за убийството. Очевидният, предпочетен и от Махфуз, беше грабежът, тъй като портфейлът и часовникът на жената липсваха. Втората, по-малко вероятна възможност, която обаче не можеше да бъде изключена, беше нападение на фундаменталисти. Само месец преди това деветима израелци бяха застреляни в екскурзионен автобус на пътя между Кайро и Исмаилия.

Халифа, най-неопитният и най-младшият член на екипа, още от самото начало се съмняваше и в двете версии. Ако мотивът беше грабеж, защо нападателят не беше взел медальона със златната звезда на Давид на жената? А ако бяха фундаменталисти, защо не бяха поели отговорност за деянието си, както винаги ставаше след подобен род нападения?

В случая имаше и други озадачаващи несъответствия. Шлегел беше пристигнала в Египет от Тел Авив предишния ден, беше пътувала сама и беше долетяла право в Луксор, където беше отседнала в „Мина Палас“, евтин хотел на Корниш ел Нил. Според управителя на хотела останала в стаята си от момента на настаняването до три и половина следобед в деня на смъртта си, когато го помолила да й повика такси до Карнак. Не носела почти никакъв багаж и билетът й за връщане в Израел бил за същата вечер. Каквато и да е била причината да дойде в Луксор, тя едва ли е била туристическа ваканция.

Беше звъняла поне веднъж от телефона в стаята си вечерта, когато беше пристигнала — камериерката я чула да говори, когато донесла хавлии и сапун. А в чантата до трупа й бяха открили голям, наскоро наточен кухненски нож, все едно се беше приготвила да упражни насилие над някого или пък да се защити, в случай че някой я нападне.

Колкото повече размишляваше Халифа над случая, толкова повече се убеждаваше, че той няма нищо общо нито с грабеж, нито с фундаментализъм. Сигурен беше, че ключът се крие в телефонното обаждане. С кого беше говорила Шлегел? Какво беше говорила? Беше изискал разпечатка от телефонната централа на хотела, но за лош късмет точно тази вечер телефонната централа не беше отчитала разговорите, а преди да намери време да поиска справка от египетската телефонна компания за разговорите на цялата сграда, разследването беше поело в неочаквана посока: в къщата на Мохамед Гемал бе намерен часовникът на Шлегел.

Гемал беше добре известен на луксорската полиция. Закоравял дребен престъпник със списък от присъди, дълъг два лакътя, от нападение и побой — за което беше излежал три години в Ал Уади ал Гадид — до кражби на коли и доставка на канабис (шест месеца в Абу Заабал). По времето на убийството бил на работа като нелицензиран екскурзовод и твърдеше, че бил чист от години твърдение, което главен инспектор Махфуз моментално беше отхвърлил. „Веднъж престъпник, винаги престъпник — беше казал. — Леопардът не си мени петната и лайна като Гемал не стават ангели за един ден.“

Халифа беше присъствал на разпила на Гемал. Изключително неприятна работа, брутална — Махфуз и Хасани направо бяха пребили заподозрения. Отначало той отричаше каквото и да било за часовника. След двайсет минути шамари и юмручни удари се пречупи и призна, че да, бил го взел, глупава необмислена постъпка. Имал дългове, разбирате ли, всеки момент щели да изхвърлят семейството му от къщата, дъщеря му била болна. Но ожесточено отричаше да е убивал Шлегел и да е вземал портфейла й, и продължи да отрича дори след още двата дни жесток побой. Когато разпитът приключи, пикаеше кръв и очите му бяха толкова подпухнали, че почти не виждаше. И продължаваше да твърди, че е невинен.

Халифа беше присъствал на всичко това отвратен до дъното на душата си, но прекалено наплашен, за да надигне глас, наплашен, че това един ден може да провали току-що започналата му кариера в полицията. По-лошото беше, че още от началото беше сигурен, че Гемал казва истината. Имаше нещо в отчаяната ярост, с която крещеше, че не е убил жената, в отказа му да признае дори под ударите на Хасани, смазващи го със силата на парен чук. Това беше убедило Халифа, че, точно както казва, е намерил Шлегел, след като е била нападната. Човекът може да беше крадец, но със сигурност не беше убиец.

Ала Махфуз беше останал непреклонен. А Халифа не беше казал нищо. Нито по време на разпита, нито когато изпратиха Гемал на съд, нито когато го осъдиха на двайсет и пет години каторга в кариерите в Тива, нито когато четири месеца след присъдата беше отнел живота си, като се беше обесил на решетката на килията си с въже за простиране.

В последвалите години се беше опитвал да оправдае мълчанието си, да си казва, че Гемал така или иначе не беше стока, че е бил закоравял закононарушител, че без значение справедлива или не, присъдата му е била заслужена. Истината обаче беше, че благодарение на собственото му малодушие един невинен човек бе получил присъда за нещо, което не беше извършил, и една жена беше умряла, а убиецът й беше избегнал правосъдието. И сега това малодушие се беше върнало и го преследваше. Както дълбоко в себе си винаги беше знаел, че ще стане.