Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (26)

Тел Авив, хотел „Шератон“

— Когато хората ме питат защо се противопоставям на така наречения мирен процес, защо вярвам в силен Израел, управляван от евреи, за евреи и без арабско присъствие сред нас, обичам да им разказвам историята на моята баба.

Хар Цион се отдръпна от микрофона, отпи глътка вода и впери поглед в поканените на обяда гости. Прилична тълпа, повечето бизнесмени, много американци. Стотина гости, по двеста долара на човек — доста пари за „Шаялей Давид“. Без да се броят обещанията за лични дарения, които щяха минимум да удвоят сумата. Да речем, петдесет хиляди долара. Доста пари.

Въпреки това не му беше приятно. Не му се нравеха такива събития. Костюмите, любезните разговори, ръкостисканията — тези неща не бяха по вкуса му. На него да му дадяха битки всеки ден. Или пък тълпи вряскащи араби, протестиращи срещу поредната окупация на „Воините на Давид“. Трябваше му действие.

Неволно отмести поглед надясно, където винаги бе седяла жена му Мириам, преди ракът да я отнесе. Вместо на дребната й спретнато облечена фигура, погледът му се натъкна на възрастен равин с голяма, обточена с кожа щраймел. Погледа го малко, сякаш озадачен от присъствието му, след което тръсна глава, наведе се към микрофона и продължи да говори.

— Баба ми, майката на майка ми, почина, когато бях само на десет години, и затова не можах да я опозная отблизо. Но даже през малкото години, когато бях с нея, осъзнавах, че тя е забележителна жена. Готвеше вкусно, колкото не си и представяте — борш, гефилте фиш, кнедли. Съвършената еврейска баба!

Из помещението отекна смях.

— Но тя не само готвеше. Знаеше Петокнижието по-добре от всички равини, които познавам — без да обиждам никого.

Той се обърна надясно към равина, който се усмихваше великодушно. Поредната порция смях.

— И пееше по-добре от всички хазан, които някога сте чували. И днес, когато затворя очи, я чувам да припява керовата толкова сладко, като славей. Ако беше тук, щеше да ви заплени. Със сигурност по-добре от мен!

Смехът отекна за трети път, придружен от няколко сподавени възгласа „Не е вярно!“ Хар Цион вдигна чашата си и отпи поредната глътка вода.

— Беше силна жена. Смела. Няма как, щом е оцеляла две години в Грос-Розен.

Този път никой не се засмя. Всички очи бяха приковани в него.

— Много обичах баба си — продължи той и остави чашата. — Тя ме научи на много неща, разказваше такива хубави приказки, измисляше толкова интересни игри. Само едно нещо ме натъжаваше: през цялото време така и не ме прегърна и не ме притисна до гърдите си, както правят всички баби. И най-вече еврейските баби.

Аудиторията притихна и се зачуди накъде ще поеме историята. Кожата на Хар Цион го сърбеше и стягаше под костюма, като че ли се беше напъхал в поръсена с пипер усмирителна риза. Прокара пръст по вътрешната страна на яката си и се опита да я поразхлаби.

— Отначало не го забелязвах. Но като пораснах, започна да ми прави впечатление. Може би моята баба не ме обичаше. Може би бях направил нещо лошо. Исках да я питам защо никога не ме прегръща, но се досещах, че тя едва ли ще ми отговори, и затова така и не казах нищо. Но това ме натъжаваше и объркваше.

Зад него телохранителят Ави се изкашля. Шумът прозвуча неестествено гръмко в тишината, обгърнала залата.

— Едва след като тя почина, мама ми обясни тази странна загадка. Като млада баба ми живеела в един щетл в Южна Русия. Всяка събота вечер казаците се напивали и идвали. Евреите се заключвали по домовете си, но казаците разбивали вратите и ги извличали на улицата, където ги пребивали и дори убивали. За тях това било вид забавление, спорт. В крайна сметка ставало въпрос за някакви си мръсни евреи.

Сто чифта очи се впиха в Хар Цион. Зад него равинът се взираше в скута си и тъжно поклащаше глава.

— При един от тези набези казаците хванали баба ми. Тя била петнайсетгодишна, красива, с дълга коса и ясни очи. Мисля, че не е нужно да ви казвам какво й сторили. Петима. Пияни. На улицата, пред очите на всички. След като свършили, решили да се сдобият със сувенир от чудесната вечер. Знаете ли какъв сувенир си избрали?

Въпросът увисна в пространството.

— Едната гърда на баба ми. Отрязали я с нож и я отнесли като трофей за стена.

Разнесе се ужасен шепот. Някаква жена на масата близо до подиума запуши устата си с кърпичка. Равинът прошепна: „Мили Боже“.

— Ето затова баба ми никога не ме прегръщаше — тихо каза Хар Цион. — Защото знаеше, че ще забележа нещо нередно, и я беше срам. Не е искала да знам за болката й. Не е искала да страдам за нея.

Той млъкна и остави аудиторията да осмисли чутото. Можеше да им разкаже и други истории в същия дух. Толкова много истории. За собствените си преживявания — тормозът, побоите, онзи път в сиропиталището, когато бяха напъхали дълбоко в ректума му дръжка на метла с викове: „Да наебем еврейчето! Да наебем еврейчето!“ Всеки ден от детството му беше изпълнен със страх и унижение. Но той предпочиташе да не говори за това. Никога не беше говорил. Даже и с Мириам, със собствената си жена. Раните бяха прекалено живи, прекалено болезнени, по-лоши дори от изгарянията, обезобразили тялото му и превърнали кожата му в стопен восък. Затова разказваше историята на баба си, която беше близка до неговата, но не толкова близка, че да пропука бронята му и да отвори шлюзовете, сдържащи толкова болка. Толкова ужас. Понякога му се струваше, че се дави в чернотата.

Отпи вода за трети път, прокашля се и довърши речта си с клетви, че това, което се беше случило на баба му, никога повече няма да се случи на никоя друга еврейка и че ще даде всичко от себе си, за да защити своя народ и да запази Израел могъщ.

Когато свърши, публиката стана на крака като един и започна да го аплодира. Той се поклони с неудържимо сърбяща под костюма кожа и седна. Ави се приближи и му помогна да намести стола си под масата. Равинът го потупа по ръката.

— Ти си добър човек, Барух.

Хар Цион се усмихна, но не отговори. „Добър човек ли съм?“ — зачуди се. Добро и зло, редно и нередно — те вече нямаха никакво значение. Беше останала само вярата в Господ и борбата за оцеляване. Това беше правил цял живот. Това беше правил народът му цял живот. Той се обърна сковано и погледна седмораменния светилник на таблото зад подиума, сети се за Лейла ал Мадани, за Ал Мулатам и за всички тях, преди отново да се обърне напред и да се усмихне на фотографа, който го снимаше.