Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (25)

Йерусалим

Лейла не помнеше кога беше станала член на клуба за закуска на Американската колония, но от години насам срещите му в петък сутрин бяха редовно събитие в седмичния й график. Това не беше същински клуб, а по-скоро неформални срещи в хотела на Американската колония в източен Йерусалим, където на кафе и кроасани журналисти, служители на неправителствени организации и нисши дипломати — който се случеше в града в петък сутрин — обсъждаха важните събития на деня. Закуската често преминаваше в обяд, обядът в следобеден чай, а няколко пъти в годината и чаят преминаваше в полята с обилни количества алкохол вечеря, на която споровете придобиваха особено разгорещен характер. В един паметен случай шефът на бюрото на „Вашингтон Пост“ беше строшил бутилка от вино в главата на датския културен аташе.

Лейла пристигна малко след десет и като забави крачка, за да пусне едно писмо в пощенската кутия на хотела, прекоси хладното, облицовано с камък фоайе и излезе в слънчевия централен двор отзад с бълбукащия му фонтан, разцъфнали саксийни растения и метални маси, разположени под кремави чадъри. Някои от редовните „членове“ вече бяха тук — приятелката й Нуха, Онц Шенкер от „Йерусалим Пост“, Сам Роджърсън от „Ройтерс“, Том Робъртс от Британския съвет, който непрекъснато се опитваше да я заговаря — както и двойка нови физиономии, които не познаваше, всички насядали под старо портокалово дърво. Дискусията вече беше разгорещена.

Лейла издърпа един стол и си наля чаша черно кафе от оставената на съседната маса кана. Робъртс я погледна, усмихна се притеснено и отмести поглед.

— Цялата работа е ташак — тъкмо казваше Роджърсън и прокарваше пръсти през оредяващата си коса. — Пътна карта, която не води наникъде. Докато Израел не схване основното — а то е, че се е изсрал на главите на палестинците, и за да поправи нещата ще се наложи да направи значителни отстъпки, — кръвта ще продължи да се лее.

— Аз ще ти кажа кое е основното — изръмжа Шенкер и се намръщи, пафкайки от цигарата си „Ноблес“. — То е, че според последните анализи арабите не искат мир. Така че заеби всякакви отстъпки. Единственото, което искат, е да изличат Израел от картата на земята.

— Глупости — обади се Нуха.

— Така ли? Да не би Ал Мулатам изведнъж да е склонил да преговаря? Или пък „Хамас“ да са признали правото на съществуване на Израел?

— Онц, много добре знаеш, че те не представляват палестинския народ — каза дребна, силно гримирана жена на име Дебора Зелон, представителка на „Асошиейтед Прес“.

— И кой го представлява? Абас? Корая? Хора, на които населението няма никакво доверие? На Арафат, който тероризираше собствения си народ и който присвои парите за помощи, му беше поднесен мир на тепсия в Кемп Дейвид. И той го отхвърли!

— Както всички знаят, на тепсия му беше поднесена сбирщина от кантони, заобиколени от незаконни израелски поселища без междудържавни граници — избухна Нуха. — Това и едно лайняно парче пустиня, което вие използвате като сметище за токсични отпадъци през последните двайсет години. От къде на къде ще приеме? Нали щяхме да го линчуваме.

Шенкер изсумтя и загаси цигарата си в пепелника. Един сервитьор донесе още кафе и голяма табла кроасани, последван след секунди от възрастен мъж в сако от туид и полукръгли очила, който издърпа стол и се присъедини към компанията. Нуха го представи като професор Фейсал Бекал от университета „Ал Куидс“. Той вдигна подпухналата си от артрита ръка и ги поздрави.

— Колкото и да ми е неприятно да го призная — продължи разговора Роджърсън, — за последното съм съгласен с Шенкер. Арафат пукна. Абас и Корая са добронамерени, но просто не се радват на достатъчна подкрепа, за да подпишат някакво реалистично споразумение и да поведат народа след себе си. На палестинците им е нужен нов водач.

— А на израелците не им ли трябва? — изсумтя Нуха.

— Разбира се. — Роджърсън взе една ябълка от купата в средата на масата и започна да я бели с ножа си за писма. — Шарон е пълен нещастник. Но това не променя факта, че хората, с които разполагате, няма да оправят нещата. Или поне няма да ги оправят трайно.

— Е, кой да бъде тогава? — попита Дебора Зелон. — Дахлан и Раджуб не разполагат с власт. Ерекат е колеблив. Баргути е в затвора. Няма други.

Професор Бекал бавно все един кроасан, разчупи го на две, остави едната половина в чинията си и захапа другата.

— Саеб Марсуди — обади се тихо и избърса трохите от устните си.

— Мислите ли? — попита Роджърсън.

— Защо не? Той е млад, интелигентен и хората го обичат. И има необходимите предпоставки. Син на активист, внук на активист — водач на първата Интифада, но достатъчно прагматичен, за да осъзнава, че без преговори и компромиси никога няма да има свободна Палестина.

— И освен това ръцете му са изцапани с еврейска кръв — изръмжа Шенкер.

— В тази част на света всеки е изцапал ръцете си с нечия кръв, господин Шенкер — въздъхна Бекал. — Важното е какво правят сега, а не какво са правили в миналото. Да, Марсуди е пренасял оръжия в Газа. Да, със същите тези оръжия несъмнено са убивани евреи. Вероятно същите тези евреи, които са прогонили семейството му от земите му, които са хвърлили баща му в затвора и които са взривили брат му. Той си е излежал присъдата. Сега е един от малцината палестинци, които имат смелостта открито да отхвърлят насилствената съпротива. Мисля, че би могъл да извърши добри дела.

— Ако доживее — сопна се Нуха. — „Хамас“ иска да му пререже гърлото.

— Ето виждаш ли, Онц — обади се Роджърсън, който беше успял да свали кората на ябълката във вид на една-единствена непрекъсната спирала. — На тази основа можете да станете първи приятели.

Шенкер глътна малко кафе и запали поредната „Ноблес“.

— Всичките са един дол дренки. На тия копелета не можеш да им имаш никакво доверие.

— Чуйте гласа на разума и надеждата! — изсмя се Дебора Зелон.

Разговорът се прехвърли към други теми, мненията хвърчаха и отскачаха като топчета за пинг-понг, гласовете се надигаха и притихваха, от време на време ритъмът им се нарушаваше, от изблици на смях или от внезапно избухнали крясъци, последните обикновено от страна на Шенкер, в чийто разговорен арсенал явно присъстваха само две отношения — гневно и много гневно. Други хора минаваха през двора и се присъединяваха към групата, тя растеше и в един момент наброяваше повече от двайсет души, а основният дебат постепенно се разпадна на отделни разговори между по-малки групи.

Том Робъртс стана и седна до Лейла.

— Здрасти, Лейла — езикът му се запъна малко на първото л в името й — говорен дефект от детството, така й беше обяснил веднъж, заеквал доста като малък. — Как си?

— Добре. Извинявай, че не ти звъннах. Бях малко…

Той махна с ръка, за да покаже, че не се сърди. Беше по-възрастен от нея, трийсет и няколко годишен, висок и слаб, завеян, с кръгли очила и плахо, лишено от самочувствие държане. Не съвсем непривлекателен, но не и особено привлекателен. Скучен. Незнайно защо й напомняше на жираф.

— Днес си много мълчалива — продължи той, запъвайки се този път на м-то. — Обикновено даваш на Шенкер да се разбере.

Лейла се усмихна.

— Реших да му дам почивка.

— Мислиш си за нещо друго ли?

— И така може да се каже.

Беше напрегната седмица. В деня, след като се видя с Нуха, написа две статии и половина, доста добри, даже според нейните стандарти, включително очерк от две хиляди думи за Барух. Хар Цион за „Ню Йорк Ревю“ (беше излязъл същия ден). След това беше отишла в Газа, за да напише статия за насилието в семейството — все по-сериозен и рядко признаван проблем в палестинското общество, — и тъкмо я привършваше, когато „Гардиън“ я изпрати в Лимасол, за да отрази конференцията на палестинските донори. Беше се прибрала късно снощи и до малките часове беше сваляла текст от касети. Най-накрая си легна в четири сутринта за няколко часа неспокоен сън.

Но сега я тревожеше не умората, а онова проклето писмо. Просто не излизаше от главата й. Спотайваше се из съзнанието й вече цяла седмица, надничаше иззад мислите й, глождеше любопитството й, не я оставяше на мира.

„Разполагам с информация, която би могла да се окаже безценна за него в борбата му с ционистките потисници… В замяна ви предлагам материал, който би могъл да се окаже най-сензационният във вече впечатляващата ви кариера… Информацията, за която говоря, е неразривно свързана с приложения документ.“ Колкото повече си мислеше за него, толкова повече се убеждаваше, че първоначалната й преценка не е била вярна; че писмото не беше нито дебелашка шега, нито капан, а нещо, на което си струваше да обърне внимание. За последното нямаше никакви доказателства, само чувство, инстинкт, същият инстинкт, който й казваше, че една следа си струва да бъде проследена, за да се превърне в статия.

В малкото време, което й остана между писането на статии и пътуването, беше направила няколко колебливи опита да установи самоличността на момчето, донесло писмото, но беше ударила на камък. Странната конструкция на увода — „да ви предоставя едно предложение“ — й говореше, че за автора на писмото английският не е роден език, но освен това нямаше никакъв намек за самоличността му (необяснимо защо беше сигурна, че е мъж). Който и да беше, беше споменал, че ще се свърже с нея в близко бъдеще, но досега не се беше обадил никой.

Оставаше само странното копие. Показа го на свой познат в Университета по иврит, който предположи, че е някакъв код, но нямаше никаква представа как да го разшифрова. Както трябваше да очаква, търсенето в интернет за инициалите ГР извади извънредно много страници — повече от милион — и след като отвори първите петдесет, се отказа, защото си беше живо губене на време. Беше стигнала до задънена улица.

— Дали не мога да ти помогна с нещо? — Том Робъртс я гледаше с очакване. — Каза, че си мислиш за други неща — добави, като забеляза объркването й. — Чудех се дали не мога да ти помогна с нещо.

— Едва ли. — Лейла си допи кафето. — Освен ако не те бива да разшифроваш кодове.

— Всъщност ме бива. Беше ми нещо като хоби. За какво става въпрос?

— Май е някакво писмо. Старо. Може би средновековно. Дълга поредица от букви и подпис накрая. ГР.

Той се замисли, след което поклати глава. Инициалите не му говореха нищо.

— Днес съм свободен — каза след кратко мълчание. — Ако искаш, мога да го погледна.

Лейла се поколеба, защото знаеше, че той си пада по нея, а не искаше да усложнява нещата.

Но преди да отхвърли предложението му, той добави:

— Без да те ангажирам. Чисто приятелска помощ. Мисля, че след цели шест месеца схванах намека.

Тя го погледна, усмихна се и сложи ръка върху неговата.

— Том, съжалявам. Сигурно ме мислиш за истинска кучка.

— Ако трябва да съм откровен, това е част от предизвикателството — ухили се Робъртс.

Лейла стисна ръката му.

— Ще се радвам, ако му хвърлиш един поглед. При едно условие обаче. Да ти сготвя обяд.

— Нямам нищо против да ти разшифровам кодове всеки ден. Кога ти е удобно?

— Сега — усмихна се Лейла, отмести стола си и стана. — Мисля, че си взех дозата Шенкер за цяла седмица.

Робъртс си взе сакото и двамата се сбогуваха с компанията. Нуха я изгледа въпросително, а Лейла поклати глава в знак, че не е това, което си мисли. Докато крачеха към фоайето на хотела, гласът на Онц Шенкер изгърмя зад гърбовете им.

— Йехуда Милан е последният шибаняк, който ще спаси тази страна! Какво като е герой от войната? Този човек пречи.

— Защо така, Онц? — гръмко му отвърна Сам Роджърсън. — Защото може наистина да сключи реалистично споразумение с палестинците ли? Хора като теб пречат!

— Ти си антисемит, Роджърсън!

— Жена ми е еврейка! От къде на къде ще съм антисемит?

— Да ти го начукам, Роджърсън!

— Аз да ти го начукам, Шенкер! Да ти го начукам в дебелия смрадлив фашистки задник!

Чу се рязко отместване на столове, трошене на чинии и какофония от крясъци, заповядващи на двамата мъже да си седнат по местата и да не се държат като глупаци. До този момент Лейла и Том Робъртс вече бяха излезли от фоайето на хотела и крачеха под извитата му, обрасла с бугенвилии предна козирка, а гласовете на колегите им по клуб заглъхваха отзад.