Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (53)

Кеймбридж, Англия

Когато Лейла най-после пристигна в Кеймбридж, вече минаваше пет следобед. Вечерта беше необичайно топла и ясна, високо в небето се носеха пухкави перести облачета, а въздухът ухаеше на разцъфнали череши и окосена трева. Дойде от Лондон с влака, при други обстоятелства сигурно щеше да извърви двата километра и половина от гарата до центъра на града пеша — от години не беше стъпвала тук и щеше да й е много приятно отново да види познатите гледки от времето, когато живееше тук с баба си и дядо си, след като с майка й бяха избягали от Палестина. Но сега времето я притискаше и трябваше бързо да намери неуловимия професор Топинг.

Затова още с излизането си от гарата, махна на едно такси и десет минути по-късно мина под арката на колежа „Сейнт Джон“. Портиерът в приемната я осведоми, че кабинетът на професор Топинг се намира на стълбище И, втори двор. Тя му благодари, мина през колежа, прекоси огромния безлюден двор — безупречно поддържани морави и тюдорски сгради от червени тухли, пищно украсен параклис с прозорци във формата на арки — и влезе във втория двор.

Стълбище И беше най в дъното, най-вляво. На стената до него висеше присъствено табло с имената на всички обитатели на стаите отгоре. Прозорчето с името на професор Топинг беше решително обърнато в положение „отсъства“, което за миг я хвърли в паника — беше ли дошла чак дотук за нищо? — но в този момент някакъв як студент в развлечена тениска за ръгби слезе по стълбите и в отговор на въпроса й за местонахождението на професора я увери, че Топинг със сигурност си е в стаята.

— Чух го да крещи — обясни момчето. — Не обръщайте внимание на таблото. Живях точно под него цели две години и нито веднъж не съм видял да пише „присъства“.

Облекчена, макар и не напълно успокоена — професорът май много не си падаше по неканени посетители, — Лейла се заизкачва по стълбите, дъските скърцаха и стенеха под краката й, стигна чак до последния етаж на сградата и откри вратата с надпис „ПРОФЕСОР М. ТОПИНГ“.

Поколеба се, представяйки си като предишния следобед някакъв строг стар учен с рязани очила, сако от туид и стърчащи от ушите косми, но се приближи до вратата и почука. Никакъв отговор. Почука втори път.

— Не сега!

— Професор Топинг?

— Не сега!

Беше много ядосан. Лейла се зачуди дали да не изпие някъде едно кафе и да се върне по-късно, когато настроението му ще се е оправило. Но не беше изминала целия този път, за да се съобразява с разни откачалки, и затова стисна зъби, вдигна ръка и доста по-настойчиво почука трети път.

— Ще ви помоля да ми отделите малко време, професор Топинг — извика.

Настъпи кратко заплашително мълчание — затишие пред буря, — след което се чуха бързо приближаващи се стъпки. Отвори се вътрешната врата, а след това и тази, пред която стоеше.

— Не разбирате ли скапания английски? Казах, не сега! Да не сте ненормална?

За миг Лейла толкова се стресна, че не успя да продума нищо, защото вместо смачкания дърт учен, когото очакваше, откри, че й се кара висок, красив, тъмнокос четиридесет и няколко годишен мъж по бермуди и дънкова риза, от чийто разкопчан горен край се подаваше туфа черно гръдно окосмяване. Изненадата й обаче трая точно секунда, след което вбесена се нахвърли да го ругае.

— Я си таковай таковата бе, надут задник такъв! Дошла съм чак от Йерусалим, защото даже нямаш шибан телефон като всяко нормално човешко същество, така че ако обичаш, прояви малко шибано уважение.

Със сигурност очакваше да й тресне вратата пред лицето. Но професорът просто я погледа известно време с умерено заинтригувано изражение, след което вдигна вежди, обърна й гръб и влезе обратно в стаята. Лейла остана на вратата, защото не разбра какво се очаква от нея.

— Е, хайде влизай — подвикна той през рамо. — Може да съм надут задник, но поне знам кога да отстъпя с достойнство. И затвори вратата след себе си. И двете врати. Не ща да се създава прецедент.

Прекалено изненадана, за да проговори, Лейла изпълни указанията — затвори първо външната, а след това и вътрешната врата, и го последва в кабинета му.

Вътре цареше пълен хаос, всеки свободен сантиметър — по пода, над камината, по первазите на прозорците, по бюрото — беше затрупан с разкривени купища хартии и книги, като че ли в помещението беше вилнял особено жесток ураган. Безпорядъкът беше толкова стряскащ, тай отне време да осъзнае, че двете купчини във формата на кресла до прозореца наистина са точно това — две кресла, заринати с планини от захвърлени дрехи и струпани един върху друг томове на „Средновековна история на Кеймбридж“. Топинг си проправи път до тях и започна да ги разчиства, за да й предложи място да седне.

— Май не се запознахме.

— Лейла. Лейла ал Мадани — отвърна тя.

— И сте?…

— Журналистка.

— Не съм си и представял, че сте научен работник. — Той отстъпи и я подкани с жест да заеме вече лишения от товара си от книги и мръсно бельо фотьойл. — Прекалено добре изглеждате.

Тонът му беше толкова изкусно небрежен, че фразата успя да не прозвучи като пошла реплика от интернет чат. Тя седна, а той се зае да разчиства второто кресло.

— Кафе? — попита и кимна към вратата в дъното, зад която Лейла зърна разхвърлян кухненски бокс. Отклони предложението.

— Нещо за пиене?

— Малко ми е рано.

Отговорът й май го изненада искрено, сякаш през живота не му беше хрумвала каквато и да е идея за съществуването на връзка между пиенето и времето на деня. Но не каза нищо, просто довърши разчистването на второто кресло, отиде в кухнята, извади от хладилника бутилка бира и отвори капачката в ръба на кухненския плот.

— Наистина ли идвате чак от Йерусалим? Или просто искахте да ме накарате да се чувствам гузен? — подвикна от кухнята.

Тя го увери, че наистина идва чак оттам.

— Сигурно трябва да съм поласкан — каза Топинг и седна на креслото срещу нея. — Половината ми студенти не успяват да дойдат от другия край на колежа.

Отпи от бирата, протегна краката си и я погледна.

— Е?

Тя задържа погледа му за миг — наистина изглеждаше доста добре, — след което се наведе и започна да рови из чантата си.

— Исках да ви питам за една реч, която сте изнесли преди няколко седмици. „Малкият Уилям и тайната на Кастеломбре“. — Лейла извади бележник, химикалка и разпечатката от сайта на Историческото дружество на колежа „Сейнт Джон“. — Опитах се да разбера нещо за цялата тази история с Кастеломбре, защото пиша една статия, но не стигнах доникъде. Докопах по някое и друго парченце информация в интернет, но… ами от описанието на речта ви, реших, че може би ще ми помогнете с малко повече подробности.

Той изненадано вдигна вежди.

— И заради това сте дошли чак дотук?

— Очевидно щеше да е по-лесно, ако имахте телефон или имейл…

Професорът се подсмихна като признание, че е права, наведе се към нея и отпи от бирата.

— Ще ви кажа направо, че тази реч беше по-скоро научнопопулярно есе, отколкото сериозен академичен трактат. Културната идентичност в средновековен Лангедок е моята област, а специализираните ми интереси са насочени към регистрите на инквизицията от тринадесети век, поради което приемам скептично всичките тези истории за тайни и заровени съкровища, и загадъчни операции на нацистки археолози. — Загледа се в бутилката. — Макар че си е интересно. Много интересно. А може би и много важно.

Настъпи тишина, професорът сякаш за миг се отнесе в мислите си. След това тръсна глава и протегна ръка.

— С какво разполагате дотук.

Тя му подаде страницата с бележките, които беше нахвърляла предишния ден. Той я прегледа.

— Честно казано, не съм много сигурен, че мога да добавя още кой знае колко. Вече ви казах, че това не е в моята област. А даже да беше… — Той сви рамене и й върна страницата. Но трябва да беше забелязал разочарованото й изражение, защото почти веднага продължи: — Все пак смея да твърдя, че мога да запълня някои празноти. И да ви дам контекста и разни такива неща. Поне това мога да направя, след като сте дошли чак дотук. Не знам дали ще ви е от полза… е, вие ще си прецените.

Топинг стана и отиде до бюрото, където започна да рови из една огромна купчина хартии.

— Ходихте ли там? — попита, докато продължаваше да търси. — В Кастеломбре?

Тя призна, че не е.

— Струва си. Не че има кой знае какво за гледане. Каменен прозорец, няколко порутени стени. Всичко е обрасло с дървета и храсти. Но има атмосфера. И някаква странна меланхолия. Замъкът на сенките. Това означава името му. Много подходящо. Аха!

Той извади няколко листа от купчината.

— Бележките за речта ми.

Разлисти ги и седна на ръба на бюрото. Действието му отне и последната капка равновесие на вече разбутаната купчина, която се срути и се изсипа на пода. Професорът не й обърна никакво внимание.

— Добре. Да започнем от самото начало. Доколкото ни е известно от тогавашните източници, които са съвсем оскъдни и почти несъществуващи — две непълни генеалогии, няколко запазени поземлени скици, завещания, такива неща, — поне докъм края на единадесети век в Кастеломбре не е имало абсолютно нищо забележително. Било е типично малко имение в Лангедок. Господарите му са притежавали земи и собственост, сключвали са бракове с другите местни благородници, завещавали са средства на религиозни институции, изпълнявали са васалните си задължения към контовете Фоа. Напълно нормално. След това, някъде около 1100-тната година нещата изведнъж се променят. Коренно.

Лейла приседна на ръба на креслото и по гърба й пробяга тръпка на вълнение. Ако проучванията й бяха верни, а нямаше причина да мисли, че не са, именно някъде около 1100-тната година Уилям дьо Релинкур беше открил загадъчното съкровище под Църквата на Божи гроб и го беше пратил при сестра си в Кастеломбре.

— И все пак източниците са извънредно ненадеждни — продължи Топинг. — Няколко трубадурски поеми, две бегли препратки в тогавашни хроники и, най-важното, два откъса от писма, написани от тогавашния еврейски учен Раши. Всички обаче са единодушни, че от началото на дванадесети век нататък Кастеломбре започва да привлича учудващо по мащабите си внимание. И причината са разнеслите се слухове, че там се съхранява някакво изключително съкровище с несравнима сила и красота.

През тялото на Лейла премина нова, още по-силна тръпка. „Сила и красота“ бяха точно думите, които Релинкур беше употребил в писмото си.

— А знаем ли какво е било? — попита, като се опита да не издава вълнението си.

Топинг поклати глава.

— Нямам представа. Даже източниците май не са били съвсем сигурни. Някои го наричат „Льо Трезор“ — съкровището, други просто го зоват тайна или загадка, което навежда на мисълта за някакво алегорично или символично значение. Просто не се споменава изрично.

Той допи бирата и метна бутилката в отстоящата на метър и половина кофа, където тя се приземи шумно.

— Дори да не знаем точни подробности, поне две неща са ясни. Първото е, че какъвто и да е бил този загадъчен предмет или тази тайна, той е бил неразривно свързан с Есклармонда от Кастеломбре, съпругата на конт Раймонд III, която от самото начало е била смятана за нещо като пазителка или покровителка. Второто е, че въпросното нещо е притежавало някакво огромно значение за еврейската вяра. Според Раши още през 1104-а в Кастеломбре идват на посещение водачите на основните еврейски общности в Лангедок — от Тулуза, Безиер, Нарбон и Каркасон. През 1120-а евреи вече пристигат чак от Кордова и от Сицилия. А към 1150-а мястото се е превърнало в център на еврейско поклонение и средище за изучаване на кабалата. Още веднъж искам да подчертая колко оскъдни са източниците. Но дори в тази светлина е ясно, че през този период в Кастеломбре се случва нещо необичайно.

Лейла се беше навела съвсем на ръба на креслото.

— Продължавайте.

Топинг поклати глава.

— За жалост от средата на дванадесети век източниците замлъкват изцяло. Следващото, което се чува за Кастеломбре, последното, което се чува, е в една хроника на Гийом Пелисон, която документира как през 1243 г. по време на кръстоносния поход срещу катарите крепостта е срината до основи от войските на католическата църква, а земите й са отнети и родът Кастеломбре е изличен от земята. За мистериозното съкровище или тайна, или каквото, по дяволите, е било, никога не се чува нищо повече.

Той замълча за миг, след което я погледна над бележките си.

— Поне докато преди няколко месеца не открих една доста любопитна препратка в един регистър на инквизицията, който изучавах в Националната библиотека в Париж. Откъдето и започна всичко.

Отвън някаква камбана приглушено отби половината час.

— Знаете ли нещо за катарите? — попита Топинг.

Лейла беше прехвърлила книгата по диагонал по време на полета и заедно с откритата в интернет информация беше получила що-годе бегла представа.

— Малко. Знам, че са били еретична християнска секта, процъфтявала в Лангедок през дванайсети и тринайсети век. Вярвали са — тя сведе поглед към нахвърляните в самолета бележки, — че вселената се управлява от бог на светлината и бог на мрака, и че всичко в материалния свят е дело на злия бог. Католическата църква е предприела кръстоносен поход срещу тях. Последното им убежище е била крепостта Монсегюр и точно преди да падне, се смята, че вероятно са изнесли през обсадата някакво славно съкровище. — Вдигна поглед към Топинг. — Толкова. Признавам си.

Професорът кимна впечатлен.

— Знаете повече от много други хора, уверявам ви.

Настъпи мълчание, докато двамата се гледаха в очите, след което Топинг наклони глава и отиде в кухнята за още бира.

— Сигурна ли сте, че не искате?

— Я дайте и на мен.

Той отвори бутилките, подаде й едната, седна срещу Лейла и опъна краката си — дълги, бели, стройни, — така че босите му стъпала се озоваха на сантиметри от нейното кресло.

— Съкровището на катарите е предмет на спекулации от много време — продължи разказа си, — някои академични, други чисто фантастични. Има какви ли не идеи какво всъщност е представлявало то — от сандъци със злато до катарски религиозни писания за Светия Граал. Но е факт, че както и при съкровището от Кастеломбре, източниците просто не го назовават ясно.

Той отпи от бирата.

— За съкровището знаем от поредица самопризнания, направени пред инквизицията от оцелелите от обсадата на Монсегюр. Когато крепостта пада пред католическите кръстоносци през март 1244-а, някъде около двеста нейни защитници отказват да се отрекат от вярата си и биват изгорени на клада. Останалите са пуснати на свобода, при условие че направят пълни самопризнания пред служителите на инквизицията. Двайсет и две от тези самопризнания са оцелели — над четиристотин страници, — в четири от тях се споменава за изнесеното през обсадата загадъчно съкровище.

Лейла тъкмо беше вдигнала бутилката към устните си, но я свали, за да запише това, което Топинг току-що беше казал.

— Миналия декември се натъкнах на нещо, което се оказа част от самопризнание на оцелял от обсадата на Монсегюр. В него също се споменаваше съкровището на катарите, но с някои доста интересни допълнителни подробности.

Докато го казваше, изглеждаше съвсем спокоен, отпуснат в креслото с бирата в ръка. Но от блясъка в очите му и лекото ускоряване на речта Лейла разбра, че е също толкова развълнуван, колкото и тя самата.

— Самопризнанието е било подвързано, вероятно по погрешка, в регистър с доста по-късни документи — продължи той. — Записан е разпитът на оцелял от Монсегюр на име Беринже Дюса, направен от инквизитор на име Гийом Льопети — Уилям Малкия или Дребния У или, както предпочитам да го наричам. В него този Беринже описва как някъде около Коледа на 1243 г., три месеца преди Монсегюр да падне в ръцете на католическите обсадители, четирима катарски водачи — професорът си погледна бележките — Амиел Айкарт, Петари Лорен, Пиер Сабатие и някой си Югон, успели да се измъкнат от крепостта под прикритието на нощта и да изнесат някакво важно съкровище. Само по себе си това не е грандиозен пробив — в другите четири самопризнания, споменаващи „съкровището“, се казва съвсем същото. Това, което следва обаче, е удивително, защото когато инквизиторът Уилям притиска Беринже за повече информация за загадъчното съкровище, той казва — професорът отново си погледна бележките — „Credo id Castelombrium unde venerit relatura esse et ibi sepultum esse ne quis invenire posset.“ Което в превод означава: „Вярвам, че е било върнато в Кастеломбре, откъдето и дойде, и че е било заровено там така, че никой да не го намери.“

Челюстта на Лейла беше увиснала.

— То е едно и също! Съкровището от Монсегюр и Тайната на Кастеломбре!

Топинг се поизправи в креслото си и отпи от бирата.

— Е, трябва да се отчита, че това е едно самопризнание, непотвърдено от нищо друго. Много е възможно Беринже просто да се е опитал да обърка инквизиторите и да ги подведе по фалшива следа. Въпреки това е интересно. И не съвсем изненадващо. В крайна сметка Кастеломбре е на по-малко от десет километра по права линия от Монсегюр, затова е логично да се предположи, че между двете крепости е имало някакви взаимоотношения. Освен това катарите са били всеизвестни с приятелството си с евреите, така че отново е съвсем логично предположението, че пред лицето на една напредваща към крепостта свирепа антисемитска войска защитниците на Монсегюр са предложили убежище на приютеното в Кастеломбре въпросно съкровище. Дали самите господари на Кастеломбре са приели катарската вяра?… — Той сви рамене. — Съмнявам се някога да разберем, макар на фона на приятелството им с евреите и факта, че крепостта е била разрушена от кръстоносците, да е много вероятно да са го сторили. Често казано, не съм сигурен нито в едното, нито в другото. Важното е, че са налице сериозни основания да се предположи, че загадките, които дотогава са били смятани за две отделни, всъщност се оказват една и съща.

Лейла все още не беше отпила от бирата. Сега я надигна и си позволи щедра глътка. Опитваше се да осмисли чутото, да го свърже с другите неща, които вече знаеше: Уилям дьо Релинкур намира някакъв предмет под Църквата на Божи гроб; изпраща го на сестра си Есклармонда в Кастеломбре; Кастеломбре става средоточие на еврейски таен култ; през смутния период на кръстоносния поход срещу катарите предметът е преместен на безопасно място в Монсегюр; когато Монсегюр пада, го връщат обратно в Кастеломбре и го заравят в земята. Всичко съвпадаше. Но колкото и удивително да беше, не я беше довело доникъде. Оставаха още толкова много неизвестни факти, толкова въпроси без отговор. Какъв беше този загадъчен предмет? Защо беше толкова важен за евреите? Какво общо имаше с Ал Мулатам? И какво беше станало с него?

— В доклада за речта ви се споменават някакви нацистки археолози — каза тя, пийна от бирата си и подгъна левия си крак под дясното си коляно. — Те какво общо имат?

Топинг се усмихна.

— Чудех се кога ще повдигнете този въпрос. В много отношения това е най-интересното от цялата история.

Професорът отиде до прозореца и се загледа в двора долу. Като се изключи приглушената музика от нечий съседен апартамент, тишината беше пълна.

— Разчитането на регистрите на инквизицията е доста отвлечено научно занимание. — Топинг помълча малко. — Не са много хората, които се интересуват от него. Някои от регистрите в Националната библиотека не са разгръщани от години, даже от десетилетия. Веднъж се натъкнах на един, който за последен път беше четен в средата на деветнайсети век.

Лейла почука с химикалката по коляното си. Чудеше се накъде я води.

— Според записите на библиотеката — продължи той и се обърна към нея — регистърът, в който намерих самопризнанията на Беринже Дюса, е бил четен за последен път през септември 1943-та, по време на германската окупация на Париж, и е бил изследван от нацисткия учен Дитер Хот.

Името предизвика слаба реакция някъде дълбоко в съзнанието на Лейла. Цялата информация дотук обаче й беше дошла в повече и тя не се сети веднага защо.

— Продължавайте.

— Е, отначало си помислих, че този Хот — за когото между другото не бях чувал нищо, което е странно, защото тази научна област е твърде ограничена — сигурно изобщо не е забелязал самопризнанията на Беринже, защото от него не са останали никакви статии и доклади. Все пак реших да го проверя при един мой познат в Тулуза, който е специалист по нацистите, и познайте какво? По-малко от седмица след като е чел регистъра, същият този Дитер Хот отива в Лангедок и отсяда в съвременното село Кастеломбре, придружен от щурмови отряд от СС. И какво мислите са правили там?

Лейла поклати глава. Топинг отпи от бирата, подпря се на перваза на прозореца и се усмихна кисело.

— Разкопки.

Лейла ахна.

— Сериозно ли говорите?

— Така ми казаха.

— И? Намерили ли са нещо?

Той отново се усмихна кисело.

— Очевидно. Но не мога да ви кажа какво. Вече ви споменах, че нацистките археолози не са моята област на специализация.

Изгледа я, след което се отблъсна от перваза, отиде в кухнята и започна да рови за нещо. Лейла се облегна и също отпи от бирата си. Мислите й летяха трескаво. Имаше толкова следи, толкова възможности за проследяване.

— Кой е този ваш приятел? — попита го след малко. — В Тулуза?

— Не бих го нарекъл чак приятел, по-скоро случаен познат. Запознахме се преди няколко години, докато замествах отсъстващ професор в университета в Тулуза. Държи антикварен магазин близо до Сен Сернин. Възрастен човек. Ексцентрик. Но знае всичко възможно за нацистите. Казва се Жан-Мишел Дюпон.

Както и името на Хот, това също накара да светне някаква слаба лампичка в мозъка й. Затвори очи и се напрегна да се сети. Дитер Хот, Жан-Мишел Дюпон; Дитер Хот, Жан-Мишел Дюпон. Къде беше чувала тези имена?

И тогава си спомни. Естествено! В интернет предишната вечер. Статията за нацистките археолози с бележката под линия с необозначените инициали ДХ. Отвори очи, бързо прерови записките си и извади разпечатката:

13 ноември 1938

Общ. „Туле“. Вечеря. Вевелсбург. Приповдигнати духове след събитията от 9–10, ВфЗ се майтапи с „края на еврейските надежди“. ДХ казва, че съвсем ще изчезнат, ако онова на Релинкур излезе наяве, следва продължителна дискусия за катарите и др. Приятно, шампанско, коняк. Извинения от ФК и ВЯ.

— Господи — прошепна. — Той е знаел. Дьо Релинкур, Кастеломбре, Монсегюр. Той е направил връзката.

— Какво казахте? — попита Топинг.

Лейла сякаш не го чу.

— Този Дитер Хот. Какво е станало с него?

Топинг се върна в стаята, дъвчейки ябълка.

— Явно е загинал в края на войната. Руски снаряд му откъснал главата. Не че не си го е заслужавал.

Отхапа от ябълката и се облегна на вратата на кухнята.

— Не ви ли се хапва нещо? Знам една много приятна гръцка таверна долу на улица „Тръмпингтън“.

Тя го погледна разсеяно.

— Вие сваляте ли ме, професор Топинг?

Той се усмихна.

— Абсолютно.