Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (36)

Йерусалим

Лейла прекоси павирания двор пред Църквата на Божи гроб, спря за миг да погледне двойната арка на входа й с елегантните й мраморни колони, прави и изящни като фиданки, преди да влезе в полутъмната й прохладна вътрешност. Три старици бяха коленичили пред Камъка на бичуването, кръстеха се и целуваха грапавата му розова повърхност; вдясно имаше каменно стълбище, което водеше нагоре към окъпания в мека светлина позлатен олтар, мястото, където според вярващите се беше състояло разпъването на Христос. Дълбоко от вътрешността на сградата се чуваше пеене, което се примесваше с химн от някаква друга част на църквата, и всичко отекваше в някаква нискочестотна какофония. Група американски послушници мина покрай нея, водена от свещеник с дълга роба и островърха качулка.

Остана за малко до входа, очите й се нагодиха към полумрака, ноздрите й поеха мускусния аромат на тамяна, след това тръгна наляво и влезе в голямата ротонда, доминираща западната част на църквата. Млад гръцки православен свещеник метеше пода. Лейла го попита къде да намери отец Сергии, за който й беше казал миналата нощ Том Робъртс.

— Той храна — каза свещеникът на развален английски и изимитира с ръцете си хранене. — Идва десета часа.

— Довечера ли?

Свещеникът се намръщи объркано, след което изведнъж се усмихна.

— Не десет часа. Десет…

— Минути?

— Да, да. Минути. Десет минути.

Лейла му благодари, остави го да мете, отиде до една от масивните гранитни колони, които крепяха купола на ротондата, и седна на скамейката до нея. Отпред се издигаше едикулата, пищното, отрупано с икони светилище, бележещо мястото на Християнското погребение. Зад него католиконът, мястото за гръцкия православен хор, който доминираше централната част на сградата, се простираше на изток, обграден от двете страни от сумрачните пчелни пити на коридори, галерии, входове и олтари, с почернели от времето, свещите и докосването на богомолците камъни.

Тя се загледа в тромавата архитектура, тълпите от туристи и поклонници, след което отвори чантата си, извади бележника и го прелисти, докато стигна до бележките, които беше нахвърлила предишната вечер.

Търсенето й в интернет беше изкарало хиляди страници за Уилям дьо Релинкур, повечето от които нямаха нищо общо с личността, от която се интересуваше. Изчитането на първите неколкостотин разкри, че тя е предмет на доста въображаеми спекулации, фактите, свързани с това име, бяха малко и доста противоречиви. Малкото, което се знаеше със сигурност — всъщност малкото, което изобщо се знаеше, — явно идваше от два кратки откъса от средновековни хроники, и двете преведени и възпроизведени в няколко сайта.

По-краткият, този от хрониката на Уилям Тирски „Historia Rerum in Partibus Transmarinis Gestarum“ („Историята на делата, извършени отвъд морето“), беше писана някъде около 1170-а и беше документирала как „след като завладели града, кръстоносците намерили църквата (на Божи гроб) за прекалено малка и пристроили към нея масивна висока сграда. Първоначално работата се ръководела от Уилям дьо Релинкур, но след това той влязъл в спор с крал Балдуин и го сполетяла жестока съдба. Била построена и камбанария.“ По-дългият и по-подробен втори откъс беше от „Massaoth Schel Rabbi Benjamin“ („Странстванията на равин Вениамин“), чийто автор беше евреин от испанския град Тудела, който през 1169-а посетил Светите земи като част от десетгодишното си пътешествие из Средиземноморието и Близкия изток:

Говори се още и за французина Гийом Релинкарски, който построил църквата, позната на християните като Божи гроб. Говори се, че в хода на това голямо начинание, когато се копаели основите за полагането на камъните, както е обичайната практика при тези неща, този Гийом открил скривалище, в което намерил съкровище с неизмерима сила и красота, невиждана у дотогава познатите съкровища. Тъй като постът му бил висок и по никакъв начин не одобрявал отношението към евреите, не казал никому за това нещо, а го скрил, защото природата му била такава, че е щяло да предизвика огромна алчност и завист сред християните. Въпреки това до ушите на Бадоин стигнала новината и той му заповядал да го предаде. И когато този Гийом отказал, му извадили очите и бил хвърлен в дълбок кладенец, където умрял едва след четири дена, защото бил мъж със силно тяло и дух. Малцина знаят за това, а то ми бе разказано от евреина Симон, който го знаел от дядо си.

Около тези два откъса беше изникнала цяла гора от теории и предположения, някои сравнително безобидни, а други направо абсурдни. Имаше например сайт, който се отваряше с възхвални грегориански химни и твърдеше, че Уилям бил открил мумифицираното тяло на Христос, с което бил подкопал цялата доктрина на Възкресението. Друг, украсен с мистериозни на вид астрологически символи сайт, озаглавен „Светите вардияни на космическия портал“, съвсем сериозно твърдеше, че Релинкур се бил натъкнал на някакъв междугалактически проход, който му дал достъп до по-висши измерения във времето и пространството, с което бил станал член на затворения клуб на посветените в пътуването във времето, като Мойсей, Тутанкамон, Конфуций и крал Артур. Имаше още доста в същия дух, Релинкур се свързваше с всичко — от свободното масонство до Светия Граал, от рицарите тамплиери до Бермудския триъгълник. Доколкото Лейла разбра обаче, никой не даваше реалистично обяснение какво точно означаваха двата откъса, нито пък съществуваха независими доказателства, които да подкрепят достоверността на разказаното от тях, нито пък факта, че изобщо е съществувала личността Уилям дьо Релинкур.

Цялата история изглеждаше извънредно неубедителна. Но въпреки липсата на сериозни доказателства и въпреки съмненията, че някой я е пратил за зелен хайвер, колкото повече четеше, толкова повече се запалваше. Въпреки оскъдните си познания в областта на средновековието разбра, че ако й бяха изпратили копие от автентично писмо — макар вероятността да беше малка, — оригиналът беше изключително важен и ценен исторически документ, доказващ не само, че Релинкур е действителна личност, но и че наистина е намерил под църквата някакво неназовано съкровище.

Но онова, което разпали журналистическия й апетит и което го подхранваше и сега, беше не толкова перспективата да хвърли светлина върху някаква загадка с деветвековна давност, колкото и интересна да беше тя, а по-скоро връзката между нея и настоящите събития. „Разполагам с информация, която би могла да се окаже безценна за него в борбата му с ционистките потисници… Информацията, за която говоря, е неразривно свързана с приложения документ.“ Как историята на Уилям дьо Релинкур би помогнала на човек, като Ал Мулатам? Защо една средновековна легенда би имала отношение към съвременна Палестина? Какво свързваше миналото с настоящето? Това бяха въпросите, които занимаваха съзнанието й. Беше нещо важно. Усещаше го. Нещо голямо. Но й трябваше още информация. Още факти. Още парчета от пъзела.

— Той тук сега.

Тя вдигна поглед. Младият православен свещеник се беше надвесил над нея все още с метлата в ръка.

— Отец Сергий. Дошъл.

Той посочи католикона зад гърба й, където един много дебел мъж в черно расо и вързана на опашка сива коса нагласяше стълба в ъгъла между стената и една колона. Лейла благодари на свещеника, стана и закрачи към мъжа, като стигна до него точно когато той се качваше на първото стъпало на стълбата.

— Отец Сергии?

Той погледна надолу.

— Аз съм Лейла ал Мадани. Журналистка съм. Мой приятел ми подсказа, че може би ще ми помогнете във връзка с една история, която разследвам.

Отецът я изгледа с ясните си очи и стъпи обратно на каменния под. Лицето му беше кръгло и добродушно, набръчкано и наполовина покрито с буйна сива брада. Лейла забеляза, че под расото си е обул чорапи, сандали и торбести лилави панталони.

— Казват, че знаете всичко за тази църква — добави тя.

Той се усмихна.

— Приятелят ви малко е прекалил с хвалбите по мой адрес. Никой не знае всичко за Църквата на Божи гроб. Аз съм тук от трийсет години и предполагам, че само съм одраскал повърхността на това знание. Това е едно… извънредно предизвикателно място.

Гласът му беше плътен и звучен, а английският му идеален. Около него се носеше сладникав аромат или от одеколона му, или от пропитото с мирис на тамян расо.

— Какво ви интересува? — попита той.

— Опитвам се да разбера нещо повече за някой си Уилям дьо Релинкур.

Отецът се усмихна още по-широко и замислено поглади брадата си.

— Уилям дьо Релинкур, значи? И защо ви е да знаете за него, чудя се?

Лейла сви рамене.

— Просто провеждам журналистическо разследване. Загадките на Йерусалим. Популярна тема.

— Не се вписва много в обичайния ви жанр.

Свещеникът забеляза озадаченото й изражение и се разсмя.

— О, знам коя сте, госпожице Ал Мадани. Тук не сме чак толкова откъснати от света. Доста ваши статии съм изчел през годините. Много сте… праволинейна. Не прощавате на израелците и една простъпка. Но не помня да сте проявявали някакъв интерес към средновековната история.

— Реших да се пробвам — отговори уклончиво. Не й се щеше да разкрива твърде много информация. — Само да го напиша и веднага започвам пак да громя израелците.

Отецът се разсмя още по-силно, а веселият му поглед говореше, че е наясно с намеренията й, но те не го тревожат особено.

— В такъв случай ще ви помогна да си довършите статията колкото може по-бързо — каза той, остави на мира брадата си и положи ръка върху огромния си корем. — Не бива да оставяме израелците да тънат в самодоволство, нали така? Но имайте предвид, че ще поискам от вас нещо в замяна.

— А именно?

— Да ми държите стълбата, докато прогоня тези проклети птици.

Кимна нагоре към двойката бели гълъби, които се блъскаха в прозорците високо на стената на църквата.

— Трябва да отворя прозорците. И да ги пусна. Иначе ще осерат туристите.

В подкрепа на думите му една голяма бяла курешка падна от високо и се размаза върху бронзовия канделабър. Отец Сергии изпуфтя с досада, обърна се и отново се покатери на стълбата.

— Дръжте здраво, че понякога се хлъзга.

Лейла подпря стълбата с крак, а отецът се закатери нагоре с учудваща за размера и височината му пъргавина. На четвъртото стъпало се протегна и взе един дълъг прът, подпрян на стената, хвана го здраво и продължи да се катери нагоре. Развятото му расо предложи на Лейла ясен изглед към обутите му в панталони крака и седалище. Група туристи влезе в църквата и се струпа около омфалоса, изящно украсения мраморен басейн в средата на пода, който според ортодоксалното вярване бележеше центъра на света.

— Какви ли не хора се интересуват от Уилям дьо Релинкур — извика отецът, след като стигна до върха на стълбата. — Миналата година дойде някакъв италиански учен, който искаше да провери цялата църква с… как му се викаше на онова, дето измерва радиация?

— Гайгеров брояч.

— Точно така. Беше напълно убеден, че Уилям е открил останки от извънземен кораб и че той все още е заровен някъде отдолу. Напълно луд човек.

Вдигна пръта, хвана се за някакъв ръб с лявата си ръка и се протегна да достигне най-близкия прозорец на три метра над него.

— След това пък дойдоха някакви американци, които мислеха, че е открил портал към друг свят.

— Светите вардияни на космическия портал ли? — усмихна се Лейла.

— Чували ли сте за тях?

— Видях им сайта.

— Ненормални. Абсолютно ненормални. Имаме си даже един стар евреин, дето идва тук всеки ден, защото си мисли, че Релинкур е открил Десетте Божи заповеди или нещо такова. Единственият евреин, който съм виждал да идва тук. Застава пред едикулата и се моли, като че ли е Стената на плача, горкият. Всеки ден.

Отецът се беше изправил на предпоследното стъпало, клатушкаше се и се опитваше да достигне резето на прозореца. Три пъти се изплъзна прътът, преди най-накрая да закачи резето и да отвори прозореца. Лейла имаше неприятното усещане, че отецът всеки миг ще падне право върху нея. Но той успя да се закрепи, хвана се за ръба и изчака гълъбите да намерят прозореца и да излетят навън. Веднага след това бутна резето със закачената на върха на пръта кука, затвори прозореца и слезе, дишайки тежко.

— Трябва да си купим по-висока стълба — изпуфтя, остави пръта на пода и си изтупа расото. — Непрекъснато им повтарям. Ама католиците казват, че сме нямали нужда, сирийците твърдят, че не можем да си го позволим, а арменците и коптите спорят дървена ли трябва да бъде или метална, и никой нищо не прави. Повярвайте ми, в сравнение с тях онези от шайката на Релинкур са образец на здрав разум и мъдрост. Искате ли чай?

Тя отказа и двамата се върнаха обратно в ротондата. Две облечени в черно жени, едната възрастна, другата млада, бяха коленичили в гъмжащата от туристи едикула, държаха в ръцете си свещи и се молеха. Младият гръцки свещеник не се виждаше никъде.

— Е — каза отецът и й посочи скамейката, на която беше седяла преди малко, — вие си изпълнихте вашата част от сделката и сега искате да ви разкажа за Уилям дьо Релинкур. Не знам дали ще съм ви от полза, но питайте. Ще се опитам да ви помогна с каквото мога.

Лейла извади бележника и химикалката, преметна крак върху крак, подпря бележника на коляното си и вдигна химикалката.

— Първо искам да ви попитам за източниците. Търсих в интернет и доколкото разбрах, Релинкур се споменава само от двама средновековни автори: Уилям Тирски и… — Тя прелисти записките си и затърси името на еврейския пътешественик.

— Вениамин Туделски — каза отец Сергии.

— Точно така. Знаете ли тези откъси?

— Е, не наизуст, но съм ги чел. Но доста отдавна, имайте го предвид.

Лейла се наведе и извади от чантата си измачкан лист хартия.

— Снощи ги разпечатах.

Подаде му листа. Той го наклони леко към светлината и го зачете. След като свърши, й го върна.

— Доколкото разбирам, Балдуин или, както го нарича Вениамин, Бадоин е бил крал на Йерусалим от 1100-тната до 1118-а година.

Отец Сергии кимна.

— Което означава, че и Вениамин, и Уилям Тирски са писали колко, шейсет, седемдесет години след събитията, за които става дума.

Отецът се замисли и отново кимна.

— Точно така.

— И така, има ли още нещо? Някаква друга хроника, в която да се споменава Релинкур, още някаква информация?

Отецът скръсти ръце на корема си, като два големи рака, излезли на припек на скала в морето.

— Не съм чувал да има. Сигурно е, че нито една от ранните кръстоносни хроники не го споменава. Екехард от Аура, Алберт от Аахен и… как му беше името на този?… Фулхер от Шартрьоз, точно така — не казват и дума за него. Уилям Тирски и Вениамин Туделски май са всичко, с което разполагаме.

— И само Вениамин пише за някакво скрито съкровище. Уилям Тирски единствено споменава за някакви разногласия между Релинкур и крал Балдуин.

— Подозирам, че са чули различни версии на случката. Често се случва при средновековните хронисти. Особено когато пишат години след дадено събитие и го описват от втора или от трета ръка. Въпрос на наблягане.

— В случая коя версия е по-достоверната?

Той вдигна вежди.

— Трудно е да се каже, въпреки че ако трябва да избирам, ще посоча Вениамин от Тудела. Вярно, че той само е минавал през Светите земи, за разлика от Уилям Тирски, който в действителност е бил тук. Но подробностите навеждат на мисълта, че вероятно е чул по-пълна версия на случилото се. Разказът на Уилям прилича на преразказ на стари слухове.

Лейла си записа нещо в бележника.

— Според вас историята е вярна, така ли?

Отец Сергии сви рамене.

— Кой знае? Няма никакви веществени доказателства, които да я подкрепят, но няма и причина да бъде отхвърлена. Вениамин е бил изключително скрупульозен хроникьор. Не се е занимавал с митове, легенди и каквито и да било бабини деветини. Винаги е проверявал източниците си. Аз му вярвам.

Група японски туристи влезе в ротондата и светкавиците на фотоапаратите им озариха вътрешността й. Лейла кръстоса крака и подпря бележника на коляното си.

— Което води до очебийния въпрос. Ако разказът на Вениамин е достоверен, какво в действителност е открил Уилям? Какво ще да е било това… — Тя сведе поглед към разпечатката. — Това „съкровище с неизмерима сила и красота, невиждана у дотогава познатите съкровища“?

Отец Сергии се усмихна, вдигна ръка и се заигра с ластика на опашката си.

— Както казвате, очебиен въпрос. Но на който, боя се, не мога да ви отговоря. Макар да смятам, сама ще откриете, че не е било извънземен кораб.

Той се засмя, измъкна ластика и се опита да приглади косата си. Двете жени излязоха от едикулата, приключили с молитвите си, а японските туристи започнаха да влизат по трима-четирима в ограниченото й пространство. Хоровото пеене, което Лейла беше чула, когато влезе, беше спряло и в момента кънтяха само отгласи от говора на туристите, сякаш камъните на църквата си шепнеха нещо.

— Не — повтори отец Сергии, след като остана доволен от прическата си и отново сложи ръце на корема си. — Имам представа какво е открил Уилям дьо Релинкур точно колкото хилядите други хора, които са нравили догадки по въпроса през последните деветстотин години. Може би някаква древна реликва или пък костите на някой от първите светци, а може би съкровище от първоначалната византийска базилика — каквото ви харесва. Ние просто не знаем.

Лейла почукваше с химикалката по бедрото си.

— Казвате, че няма материални доказателства. Няма нищо в самата църква.

Той поклати глава.

— Ако Уилям дьо Релинкур някога е бил тук, то той не е оставил следи.

Лейла се почеса с химикалката по веждата.

— А какво има под нас? Какво е имало, когато Релинкур е строил?

Отецът се загледа в купола, забарабани с пръсти по корема си, след което се надигна, махна на Лейла да го последва и мина през входа на ротондата, откъдето се откри добър изглед към едикулата и главния вход на църквата.

— Една бърза обиколка — каза той. — Просто за да ви дам представа.

Разпери ръце, като имаше предвид сградата, в която се намираха.

— Когато Христос е бил разпънат на кръста, поне доколкото знаем, цялото това място е било извън градските стени, а те са се намирали на около стотина метра по на юг. — Той кимна във въпросната посока. — Според Библията и ранните християнски автори Голгота, хълмът, където се е състояло разпъването на кръст, е бил ей там. — Той посочи издигнатия олтар, покрай който Лейла беше минала на влизане. — А ето там е имало изоставена кариера, в която някои богати евреи си издълбавали гробници. — Ръката му махна в обратната посока към едикулата. — Именно в една от тези гробници, собственост на Йосиф Ариматейски, е било положено тялото на нашия Господ.

И последният японски турист излезе от едикулата и пое към католикона, без да спира да снима с фотоапарата си.

— През стотината години след разпятието целият този район е бил място на поклонение и молитви за първите християни — продължи отецът. — През 135 година обаче император Адриан го изравнява със земята и построява храм на Юнона, Юпитер и Минерва. Той просъществувал двеста години, до момента, в който първият император християнин Константин Велики го съборил и издигнал на мястото му великолепна църква, която обхващала всички свещени места. — Той посочи отново издигнатия олтар и едикулата. — На свой ред църквата на Константин била унищожена по време на персийското нашествие през 614-а. Две години по-късно била построена наново, била съборена от земетресение, пак била съградена, сетне разрушена от Фатимид Халиф Ал Хаким, построявана и събаряна още няколко пъти, преди накрая да дойдат кръстоносците и да издигнат постройката, която виждаме сега и която е била завършена през 1149-а. Но дори тя е претърпяла значителни промени през последвалите години. Куполите на ротондата и едикулата например са и двата от деветнайсети век.

Лейла трескаво записваше в бележника си и се опитваше да не изпуска нищо от казаното.

— Това, което искам да кажа, е — отецът тропна с крак по пода, — че под нас лежат останките от над хиляда години градежи и повторни градежи, чак до първоначалната скала. Кой знае какво е открил Релинкур, когато е започнал да копае? Евреи, римляни, ранни християни, византийци, перси, мюсюлмани — всеки от тях може да е заровил тук нещо, което Уилям впоследствие да е изкопал. А преди тях, разбира се, е имало ханаани, джебузити, египтяни, асирийци, вавилонци и гърци. В някакъв исторически момент всеки от тези народи е владял Йерусалим. Истината е, че просто не знаем какво е имало отдолу, нито пък кой го е оставил там. И честно казано, се съмнявам, че някога ще разберем. Което, естествено, е част от привлекателността на историята.

Той млъкна и пръстите му се заиграха с ръба на расото. Двойка коптски монаси минаха покрай тях, с лесно отличимите си черни шапки и дървени кръстове. Лейла спря да пише и погледна бележките си едновременно разочарована и заинтригувана.

— Все едно се опитвам да подредя пъзел, на който половината парчета липсват, и изобщо не знам какво представлява цялостната картина — измърмори. — И то с превръзка на очите.

Отец Сергии се усмихна.

— Такава е науката история. Един гигантски пъзел.

Иззад гърбовете им се чу потракване на бастун, което ставаше все по-отчетливо, и един куц старец мина покрай тях през ротондата и пое към едикулата. Беше прегърбен, кожата му беше съсухрена и покрита със старчески петна. Спря пред олтара, извади ярмулката си и някакво черно книжле и започна да се моли, клатейки се сковано напред и назад, мърморещ под носа си, подпрян тежко на бастуна.

— Ето за този ви говорех — прошепна й отец Сергии. — Идва всеки ден, редовен е като часовник. Убеден е, че Релинкур е открил Десетте Божи заповеди, Ковчега на Завета или пък меча на цар Давид — забравих кое беше. Нещо древноеврейско. В крайна сметка това правят тези истории — удовлетворяват някаква вътрешна потребност, някаква надежда, която не може да бъде постигната в реалния свят.

Погледаха малко мъжа, след което Лейла сведе поглед към бележника си и прелисти страниците.

— Вениамин Туделски казва, че Релинкур „по никакъв начин не одобрявал отношението към евреите“. Какво означава това?

Отец Сергии се усмихна тъжно и се загледа в купола отгоре.

— Кръстоносците са се отнасяли отвратително към евреите — въздъхна накрая. — Избили са хиляди, докато са минавали през Европа. Десетки хиляди. Когато превзели Йерусалим, вкарали всичките му жители евреи в главната синагога и ги запалили живи. Мъже, жени, деца. Всички. — Той поклати глава. — Същото направили и с мюсюлманите. Джамиите потънали в кръв до глезени, така казват. Човек би си помислил, че такъв споделен ужас би сближил двете религии. Но като виждаме какво става в наши дни… — Вдигна ръка и разтри слепоочията си. — Божията Свещена земя, а толкова много мъка. Винаги толкова много мъка. — Той продължи да си трие слепоочията, след което отпусна ръка и се обърна към Лейла. — Време е да се подготвям за обедната служба.

— Разбира се. Благодаря ви, че ми отделихте време.

— Не знам дали ви помогнах с нещо.

— Помогнахте ми. Много.

Тя прибра бележника в чантата си и я преметна през рамо.

— Продължавайте да пишете. Има смисъл — каза отецът.

Лейла се усмихна, махна за довиждане и се обърна да си върви.

— Още един интересен факт за статията ви — подвикна отецът след нея. — Хитлер е бил вманиачен на тази тема. Релинкур. Сформирал екип от учени, които да разследват историята, да разберат какво е намерил Релинкур и какво е станало с него. Бил убеден, че става въпрос за някакво тайно оръжие, което може да използва срещу евреите. Така поне се говори. Но, както ви казах, Релинкур привлича какви ли не хора. Желая ви всичко най-хубаво, госпожице Ал Мадани.

Той й кимна, скръсти ръце зад гърба си и пое към католикона.