Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (5)

Луксор

Останаха в Малката почти до седем вечерта, до който час патологът Ануар още не беше пристигнал. Халифа реши, че повече не може да го чака, остави група полицаи да пазят местопрестъплението и заедно със Сария тръгна към хотела на мъртвеца.

— Доколкото го познавам, Ануар може да не се появи и до полунощ — изръмжа детективът. — По-добре да свършим нещо полезно.

Хотел „Мена-Ра“ заемаше видно място в сърцето на Гезира, голямо оживено село с магазини и наблъскани една до друга къщи на западния бряг на Нил, от другата страна на Храма в Луксор. До бялата двуетажна сграда се стигаше по тесен коларски път. Хотелът беше заобиколен от кирпичени къщурки, полепнали по крилата му като туфи кафяви гъби. Халифа и Сария пристигнаха след свечеряване и бяха посрещнати от слаба англичанка на средна възраст, която на чист арабски със силен акцент им се представи като Карла Шоу, управител на хотела. Тя поръча чай и ги поведе към покритата с чакъл тераса в задната част на сградата, където ги настани на плетени столове под надвисналата, отрупана с ароматни червени цветове корона на хибискус. Пред терасата имаше тясно продълговато езеро, черно и мрачно, с повърхност, набраздявана от ленивите вълни откъм плитчините на Нил, и обрасли с палми брегове, задръстени от понтони от употребявани пластмасови бутилки от минерална вода „Барака“. На другия му бряг през дърветата се виждаше изрисуваната на стената на някаква къща реклама на „Полети с балон Ход Ход Сюлейман“. Чуваше се кучешки лай, бръмчене на таксита и далечното ритмично боботене на напоителна помпа.

— Не се учудвам — поде жената, подви единия си обут в джинси крак под другия и запали цигара „Мерит“. — Той напоследък изобщо не беше добре. Мисля, че беше болен от рак, макар никога да не говореше за това.

Халифа също запали цигара и погледна Сария.

— Ще разберем повече след аутопсията — каза той, — но господин Янсен май… — Млъкна и дръпна от цигарата, защото се поколеба как да продължи. — Да речем, че около смъртта му има известни нередности — завърши накрая.

Жената го погледна и очите й леко се разшириха. Клепачите й бяха очертани с плътна черна линия, която подчертаваше изненаданото й изражение.

— Какво искате да кажете с нередности? Ако намеквате, че е…

— Още нищо не намеквам — предпазливо отвърна Халифа. — Тялото трябва да бъде изследвано подробно. Но в смъртта на господин Янсен има необичайни моменти и трябва да ви зададем някои въпроси. Напълно рутинни.

Жената всмукна дълбоко от цигарата си, а свободната й ръка посегна към обицата във форма на полумесец на лявото й ухо. Косата й беше неестествено черна, най-вероятно боядисана. Беше привлекателна, макар и малко повехнала.

— Питайте. Въпреки че не знам доколко ще ви бъда полезна. Пиет не разказваше много за себе си.

Халифа кимна на Сария, който извади тефтер и химикалка.

— Откога работите за господин Янсен?

— Вече почти три години. — Тя наклони леко глава и продължи да си играе с обицата. — Това е дълга история, но в основни линии дойдох тук на почивка, сприятелих се с местни хора, те ми казаха, че Пиет си търси управител за хотела — бил прекалено стар, за да върти всекидневната работа — и си помислих: „Защо не?“ Току-що се бях развела, нали разбирате. В Англия вече нямах нищо и никого.

— Той нямаше ли семейство?

— Мисля, че не.

— Никога ли не се е женил?

Жената дръпна за пореден път от цигарата си.

— Според мен Пиет не проявяваше особен интерес към жените.

Халифа и Сария се спогледаха.

— Мъже? — попита детективът.

Жената махна с ръка.

— Чувала съм, че обичал да посещава „Банана Айлънд“. Но никога не ми е казвал нищо, а и аз не съм го питала. Това си беше негова работа.

По чакъла се чуха стъпки и някакъв младеж се появи с три чаши чай и свещник. Остави ги на масата и изчезна. Халифа взе едната.

— Това име, Янсен, не е египетско — каза и отпи от чая.

— Мисля, че беше холандец. Дошъл в Египет преди петдесет-шейсет години. Не знам точно кога. Преди много време.

— Винаги ли е живял в Луксор?

— Купил хотела през седемдесетте, доколкото знам. След като се пенсионирал. Май преди това е живял в Александрия. Изобщо не говореше за миналото си. — Тя дръпна за последно от мерита и го загаси в месинговия пепелник във форма на скарабей. Отгоре изгряваха първите звезди, тлъсти и сини като светулки. — Между другото, той не живееше тук — добави, скръсти ръце зад главата си и бюстът й изпъкна през блузата. — В хотела. Имаше си къща на източния бряг. Близо до Карнак. Всяка сутрин пристигаше тук с колата.

Халифа се намръщи леко и кимна на помощника си да запише адреса.

— И кога за последно видяхте господин Янсен жив? — попита Сария, вперил поглед в мястото, където ризата на жената леко се отваряше и разкриваше част от розов сутиен.

— Към девет сутринта. Пристигна, както обикновено, в седем, работи нещо в кабинета и няколко часа след това излезе. Каза, че имал спешна работа.

— Не спомена ли каква? — попита Халифа.

— Не, но според мен тръгна към старините. Той май само с това се занимаваше през повечето време. Непрекъснато ги обикаляше. Знаеше за тях повече от експертите.

— До тялото му открихме някои неща. Бастун, раница — изброи Халифа.

— Сигурно са неговите. Не тръгваше на експедиция без тях. Бастунът е заради крака. Някаква стара травма. Катастрофа с кола, така мисля.

В далечния край на езерото се дочу плискане и една малка лодка се плъзна по водата. Един мъж гребеше, а друг стоеше на носа с мрежа в ръце, смътни и далечни силуети в сгъстяващата се тъмнина. Халифа допуши цигарата си и я загаси в пепелника.

— Господин Янсен имаше ли някакви врагове? Някой, който би желал да му причини зло?

Жената сви рамене.

— Не ми е известно. Но пак ви казвам, той почти не говореше за себе си. Нищо не разказваше.

— Някакви приятели? — попита Халифа. — Близки?

Поредното свиване на рамене.

— Доколкото знам, не и в Луксор. От време на време ходеше при някакво семейство в Кайро. Миналата седмица също беше там. Антон, май така се казваше мъжът. Антон, Андерс, нещо такова. Швейцарец. Или германец. Или холандец. — Тя вдигна ръце. — Съжалявам. Май не съм ви много от полза.

— Напротив — успокои я Халифа. — Помощта ви ни е извънредно полезна.

— Истината е, че Пиет си беше самотник. Личният му живот си беше личен. За три години така и не съм влизала в къщата му. Беше… направо потаен. Аз се занимавам с хотела и това е всичко. Нямахме почти нищо общо извън работата.

Младежът, който беше донесъл чая, се появи отново, наведе се и прошепна нещо на ухото на жената.

— Добре, Таиб — каза тя. — Ей сега идвам.

Управителката се обърна към Халифа.

— Инспекторе, съжалявам. Тази вечер имаме частно парти и трябва да се погрижа за вечерята.

— Разбира се. Мисля, че свършихме.

Тримата се изправиха, върнаха се във фоайето на хотела, голямо, издържано в бяло пространство, с рецепция в дъното и тясна стълба към горния етаж в ъгъла. Възрастен мъж в мръсна джелаба миеше пода и си тананикаше.

— В портфейла на господин Янсен имаше снимка — каза Халифа и спря, за да се полюбува на няколкото фотографии на Гадис на стената. — На куче.

— Арминий ли? — усмихна се жената. — Домашен любимец от детството му. Пиет непрекъснато говореше за него. Казваше, че бил единственият му истински приятел в живота. Единственият, на когото някога бил имал доверие. Говореше за него, като че ли беше човек. — Тя млъкна, след което добави: — Беше самотен, така си мисля. Нещастен. Измъчваха го много демони.

Те погледаха още малко фотосите — двама мъже, въртящи шадуф на брега на Нил; жени, продаващи зеленчуци от вътрешната страна на портата Баб Цуеба в ислямския квартал на Кайро, момченце с тарбуш усмихнало се на обектива, — след което минаха през входната врата и излязоха на улицата. Две деца претичаха, подкарали автомобилна гума.

— Още нещо — каза жената, тъкмо когато полицаите щяха да си тръгват. — Може да не е важно, но Пиет беше заклет антисемит.

Последната дума произнесе на английски. Халифа присви очи.

— Какво означава това?

— Не знам как се казва на арабски. Беше… ма хабиш елйехуди-еен. Не обичаше евреи.

Раменете на детектива се напрегнаха леко, почти недоловимо, сякаш го беше ударил слаб ток, не толкова, че да го заболи, но въпреки това неприятно.

— Да?

— Не знам какво повече да ви кажа. Пред мен не говореше нищо. Но няколко пъти съм го чувала да разговаря с други хора — гости на хотела, местни. Ужасни неща. Че концлагерите не си били свършили докрай работата. Че трябвало да хвърлят ядрена бомба по Израел. Искам да кажа, онова, което става там, ми е неприятно, като на всички хора, но чак пък толкова омраза. Отвратително. — Тя сви рамене и пак се заигра с обицата си. — Може би трябваше да поспоря с него, но пък той беше стар, а старите хора са си малко откачени. Освен това не исках да се скараме и да си загубя работата. Както ви казах, това може би няма никакво значение.

Халифа извади цигарите, запали и дръпна дълбоко.

— Може би. Но ви благодаря, че го споменахте. Ако има нещо, ще ви се обадим.

Той кимна за довиждане, обърна се и пое по улицата смръщен, пъхнал ръце в джобовете си. Сария го догони.

— Напълно съм съгласен — каза той. — За евреите.

Халифа го изгледа.

— Мислиш, че концлагерите са хубаво нещо, така ли?

— Мисля, че изобщо не ги е имало — изсумтя Сария. — Израелска пропаганда. Тази седмица го писаха и в „Ал Акбар“.

— И ти им вярваш?

Сария сви рамене.

— Колкото по-бързо се изличи Израел от картата, толкова по-добре — отвърна, заобикаляйки въпроса. — Онова, което правят с палестинците… непростимо е. Избиват жени и деца.

За миг на Халифа му се дощя да се скара с него, обаче размисли. Завиха по улицата и мълчаливо закрачиха покрай Нил. Зад гърбовете им отекваше напевът на мюезина, призоваващ вярващите на вечерна молитва.