Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (75)

Луксор

В кабинета си Халифа дъвчеше парче ряпа от пакета туршия, който си беше купил по пътя от вилата на Хот. Въздъхна с неохота и набра мобилния номер на Бен Рои. Израелецът вдигна след четвъртото иззвъняване и както обикновено не се затрудни да любезничи.

— Е?

— Е?

— Нищо.

— Мамка му!

— А ти?

— На теб как ти звуча, да го еба?

Халифа поклати глава и се зачуди способен ли е този мъж да състави изречение, в което да няма псувня. През целия си живот…

— Ходихте ли отново при близнака? — Опита се да говори възпитано и да не се замисля колко извънредно неприятен му е израелецът.

— Тъкмо приключихме с него.

— И?

— Шибана история. Той е зомби. Само седи, мачка си книгата и издава шантави звуци.

Отзад се дочу женски глас — сигурно на Лейла ал Мадани, — който попита Бен Рои какво си говорят, а израелецът отвърна с агресивното: „Хайде изчакай, ако обичаш!“

— И в къщата на Хот нямаше съвсем нищо, така ли? — гръмна отново по линията гласът на Бен Рои. — Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Преобърнахме всеки квадратен сантиметър.

— А градината?

— И нея.

— Ами…

— И колата. И хотела му. А александрийската полиция преобърна бившата му къща. Тук няма нищо, Бен Рои. В Египет няма нищо.

— Е, значи си пропуснал нещо.

— Не съм пропуснал. — Халифа стисна юмруци. — Тук няма нищо, казвам ти.

— Ами продължавай да търсиш.

— Ти май не ме слушаш. Тук няма нищо. Какво искаш от мен? Да прекопая целия Луксор ли?

— Ако трябва, ще го прекопаеш, да! Трябва да я намерим. Аз трябва да…

Израелецът млъкна внезапно, сякаш преглътна забележка, която възнамеряваше да направи. Настъпи кратко мълчание, след което заговори отново, този път малко по-спокойно, макар и с усилие.

— Знаеш какъв е залогът. Просто продължавай да търсиш.

Египтянинът безпомощно махна с ръка. Все едно говореше на стената. Измърмори със стиснати устни едно: „Добре, добре, ще видя какво мога да направя“ и се наведе напред, готов да затвори телефона.

— Между другото, каква беше книгата? — попита.

— Моля?

— Каза, че братът на Шлегел имал някаква книга.

Отново кратко мълчание. Въпросът явно притисна израелеца до стената. Последва приглушена размяна на реплики с Лейла. Следващото, което Халифа чу, толкова силно, че му се наложи да отдръпне слушалката от ухото си, беше свистене на гуми по асфалт, като от внезапно сменяща посоката си кола, придружено от гневен хор от клаксони.

— Бен Рои?

— Ще ти звънна! — изкрещя израелецът. А след това към Лейла: — Ти къде гледа ма…

Линията прекъсна.