Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (60)

Кайро

След като напусна оплетения лабиринт на стария град, мина под стената му и излезе във външния свят, срещата в синагогата сякаш се стопи в съзнанието на Халифа като утринна омара под лъчите на изгряващото слънце. Когато стигна до станцията на метрото, вече му беше трудно да си припомни подробности за вътрешността на синагогата и за външния вид на мъжа, с когото се беше запознал там; а когато се върна в Ел Маади и закрачи бързо по широката улица към апартамента на семейство Грац, вече наистина се чудеше дали не беше сънувал някакъв интересен и странен сън наяве. Само пронизващите сапфиреносини очи и интересният седемраменен светилник бяха останали донякъде ясни в съзнанието му, но дори и те бидоха запратени в най-задните му кътчета, когато заобиколи ъгъла и видя полицейските коли и линейките пред входа на блока. В този блок сигурно живееха още поне няколко десетки души, но Халифа веднага инстинктивно разбра, че именно приятелите на Пиет Янсен са в центъра на суматохата. Затича се към блока, приближи се до полицейския кордон и показа картата си на един от униформените полицаи.

— Какво става?

— Някаква стрелба — отвърна мъжът. — Двама мъртви.

— Господи! Кога?

— Преди два часа, не е изключено и повече. Не знам. Току-що идвам.

Халифа се наруга, защото не беше предвидил подобна развръзка, мина под заграждащата лента и все още несъзнателно стиснал дървената статуетка в ръка, побърза да се качи на третия етаж.

Апартаментът на семейство Грац беше пълен с хора — цивилни полицаи, фотографи, технически специалисти в бели престилки и латексови ръкавици — и навсякъде отекваше насечената реч, неизменно характерна за подобни събития, отчасти развълнувана, отчасти нервна и тревожна. Попита кой е началникът и го насочиха към една врата по средата на коридора, откъдето проблясваха светкавиците на фотоапарати. Проправи си път дотам и след секунда колебание — „Аз съм виновен“, това си мислеше — влезе вътре.

Озова се в спалня с голямо двойно легло в ъгъла, стената зад него бе опръскана с голямо количество съсирена кръв. Самото легло беше покрито с нещо, което Халифа на пръв поглед взе за чаршаф или покривка, но след миг осъзна, че всъщност е голямо червено знаме със свастика в средата. То също беше пропито с кръв, навсякъде имаше парчета плът и кожа и повърхността му беше измачкана и събрана, като че ли някой беше лежал на него.

Във въздуха все се още се долавяше лек мирис на барут — кисел и разяждаща — и някакъв друг, който не можа да определи, нещо като прегорели бадеми. На пода до леглото имаше един-единствен чувал за трупове, гладък, лъскав, като гигантска какавида.

— Вие кой сте?

Дебел брадат мъж, явно отговарящият за разследването детектив, ако се съдеше по държанието му, го гледаше от другия край на стаята. Халифа отиде при него, показа му картата си и обясни защо е тук.

— Какво е станало?

Мъжът изръмжа, извади от джоба си десертче „Марс“ и разкъса опаковката.

— Някакво групово самоубийство. Мъжът си пръснал черепа — той побутна чувала с трупа с върха на обувката си, — а жената изпила половин бутилка циановодородна киселина. Съседите чули изстрела и ни се обадили. Доколкото разбирам, трети лица не са замесени.

Той отхапа половината десерт, без да се притеснява от опръсканите с кръв стени и чаршафи.

— Досега не бях виждал такова нещо — каза с пълна с шоколад уста. — Двамата легнали на спалнята, хванати за ръце, той в някаква военна униформа, тя в булчинска рокля, за бога. Откачена история.

Напъха остатъка от десерта в устата си, обърна се, махна на фотографа, че иска още снимки на пропитото с кръв знаме. Халифа си извади цигарите, но един от техническите специалисти го изгледа накриво и той ги прибра.

„Прокълната история — помисли си. — Целият случай. Каквото и да направя, накъдето и да се обърна, само задънени улици и смърт, и ужас. Мразя го. Мразя го.“

— Къде е тялото на жената? — попита след малко.

— Хмм? — Детективът се обърна към него. — А, откараха я в международната „Ас Салам“. Ще й промият стомаха или каквото там им правят.

Измина секунда, преди Халифа да осъзнае значението на тези думи.

— Аз си мислех… — Електрически шок прониза гръбнака му. — Казахте ми, че и двамата са мъртви.

— Какво? Не, не, старицата е оцеляла, на косъм. Още двайсет минути и е щяла да свърши като съпруга си. — Той отново побутна тялото с обувката си. — Късметлийка, или не чак толкова, зависи откъде ще го погледнеш. Облечена в шибана сватбена рокля. Най-откаченото нещо, което някога съм…

Нямаше смисъл да си довършва изречението, защото Халифа вече беше излязъл от стаята.