Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (64)

Йерусалим

Минаваше единайсет по обед, когато Лейла най-накрая се прибра в апартамента си в източен Йерусалим. Предобедът беше непоносимо горещ — необичаен за това време на годината — с надвиснало сиво небе и тежка сънлива атмосфера, обгърнала града като лепкав саван. Захвърли мобилния си телефон и сака на дивана, изслуша съобщенията на телефонния секретар — обичайната смесица от ругатни, смъртни заплахи и запитвания за закъснели статии — съблече се и отиде да си вземе душ.

„Какво да правя сега? — мислеше си, докато водата обливаше главата и лицето й. — Оттук накъде?“

Каквото и да беше открил Хот в Кастеломбре — а въпреки скептицизма на възрастната французойка с гъбите, Лейла беше сигурна, че Хот настина е открил нещо, — то явно беше изчезнало в хаоса през последните дни на Втората световна война. Ако изобщо бяха останали някакви документи, то те не бяха публично достояние; и макар според Жан-Мишел Дюпон все още да съществуваха хиляди, дори десетки хиляди страници от все още непроучени както трябва нацистки документи и досиета — за да се сдобие с информацията, която търсеше, щяха да са й необходими месеци, ако не и години. При положение че такава информация изобщо съществуваше, което пък съвсем не беше сигурно.

Какво оставаше? Палестинчето, което й беше донесло мистериозното писмо. Надяваше се, че може да разпита тук и там за името му, да го издири и да проследи обратния път до изпращача на писмото. Другият вариант беше да отиде пак в Църквата на Божи гроб, да говори отново с отец Сергии и да види дали не е пропуснала нещо при първата им среща, някаква незначителна улика какво може да е изкопал Уилям дьо Релинкур изпод каменния под на църквата.

Но и двата варианта й изглеждаха безсмислени. Отец Сергии беше категоричен, че не са останали никакви доказателства за евентуалната находка на Релинкур, а издирването на палестинчето щеше да е търсене на игла в копа сено. В поле от копи със сено. Тази страна беше пълна с проклети палестинчета. Накъдето и да се обърнеше, виждаше пред себе си стена.

Въздъхна унило, спря топлата вода, пусна студената докрай и остави ледената струя да шиба лицето и тялото й. В този момент в периферията на съзнанието й проблесна нещо, някаква неясна мисъл, спомен, нещо свързано по някакъв начин с проблема. Но изгасна моментално като падаща звезда и я остави ядосана, че е изпуснала нишката, едва доловимата светлина в тунела. Спря водата, затвори очи и се опита да проследи обратния ход на мислите си: палестинчето, отец Сергии, църквата, каменният под. Каменният под, това беше. Каменният под на църквата. Защо беше толкова важен. Какво се опитваше да си спомни?

— Ялла — измърмори на себе си. — Хайде. За какво си мислех? Какво беше? Какво?

За миг съзнанието й се изпразни, после много слабо чу звук. Странен отекващ звук сякаш някой почукваше по камъка. Чук, чук, чук. Какво беше това, по дяволите? Чук? Длето? Не се сещаше. Отвори очи, затвори ги пак, насили се да мисли за нещо друго, да отдръпне съзнанието, сякаш за да издебне звука изотзад, да го изненада неподготвен, преди да е изчезнал отново. Стана. Естествено! Звукът от почукването на бастуна, бастуна на стария евреин, когото отец Сергии й беше показал. „Идва всеки ден, редовен е като часовник. Убеден е, че Релинкур е открил Десетте Божи заповеди, Ковчега на Завета или пък меча на цар Давид — забравих кое беше. Нещо древноеврейско.“

Тогава не беше обърнала внимание на човека с мисълта, че е поредният откачалник, обикалящ около историята за Релинкур като нощна пеперуда около лампа. Но след онова, което беше открила за тайната на Кастеломбре и особено за начина, по който беше свързана с юдаизма и еврейската история, нямаше как да не се замисли дали старецът случайно не знае нещо, което дай помогне. Хващаше се за сламка. Но след като всички останали следи се бяха оказали безнадеждни, й оставаха само сламките. Поне си струваше да я последва, та даже и да се окажеше безплодна, което беше най-вероятната възможност.

Излезе от банята и тъкмо си облече бельото и ризата, на вратата се почука настойчиво.

— Момент — извика.

Който и да беше отвън, или не я чу, или нямаше никакво намерение да чака, защото тропането продължи още по-шумно и настойчиво и целият апартамент закънтя. Подразни се и изведнъж я обзеха подозрения — ударите бяха прекалено силни, за да е Фатхи от първия етаж или пък който и да било друг от познатите й. Навлече си джинсите, обу си набързо маратонките, грабна кърпа, с която да изтрие още мократа си коса, приближи се на пръсти до вратата и надникна през шпионката.

Огромен широкоплещест мъж стоеше на полутъмната площадка, израелец, с грубовато лице с голям нос и пистолет Йерихон, затъкнат заплашително в колана на джинсите му. Неясно защо веднага й стана неприятен, предусети опасност.

— Да?

Мъжът застина на място, вдигнал ръка да почука за пореден път, след което се наведе напред и окото му запълни шпионката.

— Йерусалимска полиция — изръмжа. — Отворете.

 

 

Бен Рои потегли веднага щом свърши разговора с Халифа, взе разстоянието от полицейския участък до улица „Наблус“ за по-малко от три минути, като междувременно мина на два червени светофара и на косъм не блъсна възрастен хареди, който беше слязъл от тротоара на улицата, без да се огледа.

Хот, Грац, Шлегел, общността на нацистите бегълци — всичко това беше изключително, изумително. Но в известен смисъл и разочароващо, защото все пак се беше оказало, че египтянинът сам е намерил всички отговори; че собственият му принос, докато попълваше разни незначителни подробности, в крайна сметка не се беше оказал фундаментален за разрешаването на случая.

Но нито удивлението, нито разочарованието го вълнуваха сега, не и след като точно в края на разговора Халифа беше изстрелял последния си куршум: за Лейла ал Мадани и писмото, с което Хот я беше помолил да го свърже с Ал Мулатам. Е, сега вече го движеше само адреналинът, чистият свиреп адреналин на боксьора, който след месеци тренировки най-после е излязъл на ринга, за да се сблъска с дълго очакван противник.

Винаги си беше давал сметка, че все някога ще се конфронтира с нея. Или поне си го беше мислил през последната година, откакто прочете статията й. Не намираше ясна причина за фикс идеята си спрямо нея, никакво разумно обяснение защо от нея получаваше такива спазми в стомаха. Разбира се, ако се вгледаше отблизо, наистина отблизо — а той не правеше почти нищо друго през последните дванайсет месеца, — можеше да се доловят улики, едва видими дефекти в тъканта на живота и работата й, като например интервютата, които вземаше (от почти всеки атентатор-самоубиец, за бога, почти всеки шибан атентатор-самоубиец!). Но нищо явно. Нищо уличаващо. Нищо, което да породи тази степен на подозрителност и ненавист, които хранеше спрямо нея. Знаеше само, че с една своя статия се беше запечатала неизличимо в съзнанието му като осезаемо човешко звено към мъжа, убил любимата му Галия, и затова никога не се беше съмнявал, че един ден пътищата им ще се пресекат. Неочакваното беше, че се случи по повод на това разследване. А може и да не беше толкова неочаквано. Може би именно тази беше причината изобщо да се почувства съпричастен към това разследване — подсъзнателната увереност, че то ще отключи нещата, че е брънката, която най-накрая ще ги събере. Не знаеше, а и не го интересуваше. Важното бе само, че сега, след година на наблюдаване, чакане, разследване, проследяване, вманиачаване и спазми в корема, беше дошъл моментът да се срещне с нея лице в лице, да я погледне в очите и да види какво има в тях.

 

 

— Хайде — повтори и за пореден път тресна вратата с юмрук. — Отваряйте.

— Да ви видя документите — чу гласа й от другата страна.

Бен Рои изръмжа, бръкна в джоба си и лепна полицейската си карта на шпионката. Настъпи дълга пауза, доста по-дълга, отколкото й беше необходимо да прочете какво пише на нея, като че ли умишлено го караше да чака и подчертаваше факта, че изобщо не я е страх от него. Накрая превъртя ключа и вратата се отвори.

— За мен винаги е удоволствие да приветствам израелската национална полиция — каза Лейла, подсушавайки косата си с кърпата.

Беше по-дребна, отколкото очакваше, по-слаба, в малките й гърди и тесните й бедра имаше нещо почти юношеско, подробности, които не личаха на снимките, които бе правил от паркираната си срещу апартамента кола нощ след нощ, докато бе гледал към прозореца й и я бе наблюдавал да влиза и излиза. Но имаше и някаква жилавост, твърдост, особено в смарагдовозелените й очи; в начина, по който го гледаше, без да мига, невпечатлена нито от височината му, нито от факта, че може да я сграбчи и да я разтърси с една ръка.

— Е? — попита тя.

Беше толкова погълнат от незначителните подробности във вида й, че не реагира на въпроса моментално, затова се наложи тя да му го повтори.

— Е?

Той тръсна глава.

— Имам някои въпроси към вас — отвърна и пристъпи напред с явното намерение да влезе в апартамента.

Лейла хвана дръжката на вратата и му препречи пътя.

— Не и без заповед за разпит. Имате ли заповед?

Нямаше.

— Мога да отида и да взема — изръмжа той. — Но като се върна, съвсем няма да съм толкова дружелюбен.

Отговорът бе презрително сумтене.

— Умирам от страх. А сега или ми покажете заповед, или питайте каквото имате да питате тук, пред вратата. И ако обичате, по-бързо. Закъснявам за среща.

Държанието й беше спокойно, уверено, презрително и за миг той се улови, че си мисли за първата си среща с Галия, когато я беше арестувал на демонстрация против заселването. Тя му беше отвърнала със същото ледено презрение. Намръщи се, шокиран от приликата, и пристъпи половин крачка напред, така че тялото му запълни касата на вратата.

— Наскоро сте получили едно писмо. В него са ви помолили да свържете изпращача с Ал Мулатам.

Жената не каза нищо.

— Знаете за какво говоря, нали?

След мигновена пауза, сякаш преценяваше какво да му отговори, Лейла преметна кърпата през рамо и призна, че, да, всъщност била получила такова писмо.

— И?

Още една пауза, още едно премисляне на възможностите.

— И нищо. Прочетох го, скъсах го, изхвърлих го. Както правя с всичката си нежелана поща.

Бен Рои я погледна внимателно. Търсеше дребните издайнически признаци, че лъже — стягане на устата, разширяване на зениците, треперене, изпотяване. Нищо. Или казваше истината, или беше много, много по-умела от всички, с които се беше сблъсквал досега.

— Не ви вярвам — провокира я.

Тя се разсмя, без да отбягва погледа му.

— Изобщо не ми пука в какво вярвате. Получих писмото, прочетох го, изхвърлих го. И още преди да ме попитате, не, вече не е в кошчето ми. Но съм сигурна, че ако отидете на общинското сметище, след седмица-две ще го намерите.

Бен Рои стисна юмруци, за да устои на желанието да я удари.

— Какво пишеше в това писмо?

— Вие очевидно вече знаете.

— Какво точно пишеше?

Тя скръсти ръце и въздъхна като учителка, занимаваща се с умствено изоставащ ученик.

— Точно какво пишеше, не мога да ви кажа, като се има предвид, че не си дадох труда да го запомня наизуст. „Опитвам се да се свържа с Ал Мулатам. Мисля, че вие можете да ми помогнете. Ще ви платя, колкото пожелаете“ — нещо от този сорт. Глупости, в най-общи линии. Прегледах го съвсем бегло. Ако искате пълната версия, ще трябва да се свържете с приятелчетата си от Шин Бет. Предполагам, че именно те са го изпратили.

Още веднъж, макар да беше вперил очи в нейните и да беше наострил слуха си до краен предел, не долови и най-малкия признак, че лъже, нито едно, та дори най-нищожно потрепване на лицето или гласа. Което не му харесваше, защото всичките му инстинкти крещяха, че го лъже, че се преструва умело, а в такъв случай или инстинктите му грешаха и радарът му се беше повредил непоправимо, или тя притежаваше почти свръхчовешко заради непробиваемостта си ниво на самоконтрол. Само в погледа й, дълбоко вътре, имаше намек за нещо различно от онова, което демонстрираше, нещо като леко замъгляване, като тиня, размътена дълбоко под водата. Дали обаче това означаваше неискреност или някакъв съвсем различен аспект от душата й, нямаше как да знае. Може и да беше зрителна измама.

— В това писмо споменаваше ли се за някакво оръжие? Нещо, което би могло да унищожи израелската държава?

Не помнела такова нещо. Ако се споменавало, сигурно щяла да му обърне повече внимание.

— Името Дитер Хот говори ли ви нещо?

Не.

— Пиет Янсен.

Същият отговор.

— Чувала съм за Дейвид Бекъм, ако това ви е от полза.

И така нататък. Бен Рои я засипваше с въпроси, тя връщаше топката с унищожително презрение, докато накрая въпросите му се изчерпаха и той млъкна.

— Това ли е? — попита Лейла, сложи ръце на кръста си и го погледна. — Защото, колкото и да ми е приятно, имам и друга работа.

Зад гърба й телефонът започна да звъни.

Бен Рои я погледна, стисна отново юмруци, осъзнал, че каквото и да беше очаквал от срещата, каквото и признание да се беше надявал да изтръгне от нея, не беше го получил. Тя беше победила. Поне в този рунд.

— Засега — отвърна.

— Е, знаете къде живея. Вече ви казах, за мен винаги е удоволствие да приветствам Израелската национална полиция.

Кимна му в знак да се отмести от вратата и тръгна да я затваря. На половината разстояние се обърна към него. Телефонът продължаваше да звъни.

— За протокола ще добавя, че нямам абсолютно никаква представа нито кой е Ал Мулатам, нито къде се намира, нито как да го намеря. Сигурна съм, че това няма да ви спре да идвате тук и да ме тормозите, но реших все пак да го спомена, просто заради безкрайно малката вероятност да го проумеете.

В кабинета телефонният секретар се включи и тенекиеният запис на гласа й отекна из апартамента: „Точно сега не мога да вдигна телефона. Оставете съобщение и ще се свържа с вас“.

— А сега една лична забележка — добави Лейла. — Не знам що за афтършейв употребявате, но е отвратителен. Пробвайте някой друг.

Бен Рои присви очи. Зад гърба й се чу силно бипкане и друг плътен и сериозен глас се разнесе в хола.

— Лейла! Магнус Топинг съм. Реших да ти звънна да видя как си и да ти кажа… ъъ… ами, че ми беше страшно приятно да се запознаем. Освен това, докато беше тук, забравих да ти спомена един интересен факт за статията, която пишеш. Този германски археолог, който е копал в Кастеломбре, Дитер Хот — явно е имал ципи между пръстите на краката. Реших, че може да ти е интересно, като пикантна подробност. Както и да е, звънни ми ако искаш. Всичко най-хубаво.

Още едно бипкане и тишина.

Лейла погледна нагоре към Бен Рои, Бен Рои погледна надолу към Лейла. Последвалата пауза продължи само част от секундата, след което израелецът изръмжа и бутна вратата, за да влезе в апартамента. Лейла обаче беше по-бърза от него. Вратата се тресна пред лицето му; ключът се превъртя и се чуха приглушени бягащи стъпки.

— Мръсна лъжкиня! — изкрещя той.

Измъкна йерихона си от колана, отстъпи и се хвърли срещу вратата. Тя удържа. Хвърли се отново, този път се засили повече. Чу се пропукване, но вратата отново устоя.

— Мръсна арабска лъжкиня!

Третия път се втурна с мучене като ранен бик. И вратата поддаде. Залитна, успя да си възстанови равновесието и диво се огледа наоколо. Чантата и мобилният й телефон лежаха на дивана. От нея нямаше никаква следа. Изтича в кабинета, в спалнята — никой. В банята видя бетонните стълби нагоре и отворената капандура за покрива. Взе ги по три наведнъж, изскочи на покрива под безкрайното бяло небе отгоре и ширналия се в краката му град. Нищо. Понечи да се върне с мисълта, че сигурно не я е видял скрита в апартамента, но в същия момент чу клаксон на улицата отдолу, приближи се до ръба и като сграбчи ръждясалия парапет, погледна към улица „Наблус“. Видя я моментално. Тичаше сред минаващите коли, прекалено далеч, за да има какъвто и да е шанс да я настигне.

— Шибана кучка! — изкрещя в безсилието си. — Шибана лъжлива кучка!

И да го чу, не реагира, само се затича по-бързо, пресече улица „Сюлейман“ и изчезна в тълпата покрай входа към Дамаската порта. Той остана загледан след нея, изпсува, извади мобилния си телефон и набра един номер.

— Дежурният? Бен Рои е. Искам незабавно залавяне на Лейла ал Мадани. Същата Лейла ал Мадани. Да, журналистката. Най-висок приоритет. Тя е някъде в стария град. Повтарям, най-висок приоритет.