Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (42)

Луксор

Когато се прибра от срещата си с шейх Омар, откри, че в кабинета му го чака господин Мохамед Хасун, служителят на банка „Мист“, на когото беше дал кюлчето злато на Янсен. Възпълният безукорно облечен мъж с мазна коса, очила с тънки рамки и впечатляващо лъснати черни обувки нададе уплашен вик, когато детективът влезе в кабинета си. Стискаше сребристото куфарче „Самсонайт“ до гърдите си, като че ли всеки момент очакваше някой да му го вземе. Отпусна се, като видя, че никой не го напада, макар натрапчивият тик на лявото му око да говореше, че все още не се чувства напълно спокоен.

— Уплашихте ме — каза, примигвайки като автомобилен индикатор. — Донесох ви… знаете…

Той затрополи с пръсти по куфарчето.

Халифа се извини, че го е стреснал.

— Макар да не вярвам, че някой ще ви ограби насред полицейско управление — добави.

Банкерът го изгледа неодобрително.

— Ограбван съм на най-малко очаквани места, от хора, които най-малко съм очаквал, инспекторе, включително, колкото да е тъжно, от собствения ми тъст. Когато става въпрос за злато, няма такова нещо като излишна предпазливост. Никога.

Задържа за миг погледа на Халифа, за да подчертае сериозността на посланието си, после отиде до бюрото и остави куфарчето отгоре.

— Както и да е, проверих го. Интересно. Много интересно. Имате ли време?

— Разбира се.

— Тогава няма да имате нищо против…

Той кимна към вратата.

Халифа се обърна и я затвори.

— И, ъъ… — Банкерът се изкашля нервно и намигна към ключалката.

— Просто да сме сигурни.

Халифа се обърна отново и превъртя ключа в ключалката.

— Да спусна ли и щорите?

Искаше да се пошегува. Хасун обаче го разбра буквално и се съгласи, че при тези обстоятелства идеята не била никак лоша. Халифа отегчено поклати глава, но отиде до прозореца и спусна металните щори. Стаята потъна в полумрак.

— Така добре ли е?

— Доста по-добре. Предпазливостта никога не е прекалена.

Банкерът се наведе, включи лампата на бюрото и подозрително огледа стаята, сякаш противно на доказателствата на собствените си очи, все още не вярваше, че са сами в кабинета. Чак тогава отключи куфарчето, извади кюлчето, все още увито в черния плат, в който Халифа го беше намерил, и го остави на бюрото под лампата. Детективът застана до него, запали цигара и издиша гъст облак сиво-синкав дим.

— И какво открихте?

— Доста неща — каза банкерът и разви плата. Стъклата на очилата му проблеснаха в златисто от лъскавата повърхност на кюлчето. — Да, да, доста поучително. От трийсет години съм в този бизнес и златото така и не е преставало да ме изненадва. Изключително нещо. Наистина изключително.

Той посегна и благоговейно докосна метала, а след това бръкна отново в куфара и извади от джоба на капака написан на машина доклад.

— Основните подробности са напълно очевидни — започна. — Стандартна трапецовидна отливка, двайсет и шест на девет на пет сантиметра, дванайсет и половина килограма, деветстотин деветдесет и пет хилядни части злато, което е около двайсет и четири карата, а и малко повече.

— Стойност?

— Е, тя очевидно варира в зависимост от пазара, но по настоящите цени бих казал, че е около петстотин и двайсет хиляди египетски лири. Сто и четирийсет хиляди долара.

Халифа се закашля и димът се завихри пред лицето му като плющяща скъсана завеса.

— Абадан! Хайде стига бе!

Хасун сви рамене.

— Това е злато. Златото е ценно. Особено когато е с такова качество.

Той посегна и доволно потупа кюлчето като домашен любимец, изпълнил особено впечатляващ номер. Халифа се наведе и впери поглед в златото, вкопчил пръсти в ръба на бюрото.

— Ами печатът? — кимна към щампата с орела и свастиката. — Разбрахте ли нещо?

— Определено разбрах. И именно оттук нещата стават интересни. — Хасун протегна ръце, плесна с длани и изпука пръсти като подготвящ се за концерт пианист. — Досега не бях срещал такава отличителна щампа. Затова се наложи да се разровя. Няма да ви отегчавам с всички подробности. — Каза го с доста копнеж, сякаш отегчаването на Халифа с всички подробности би му доставило голямо удоволствие. Детективът го усети и не каза нищо. Предпочиташе да чуе същината.

— Както и да е — продължи след кратка пауза банкерът, осъзнал, че няма да получи желаната покана да се разпростре по темата, — оказа се, че орелът и свастиката са отличителната щампа на Пруския държавен монетен двор, който до края на Втората световна война е бил националният монетен двор на Германия. Разположен е в Берлин.

Халифа се загледа в отливката. От устните му се виеха лиани цигарен дим.

— Това не беше трудно да се открие. Просто бърза проверка в някои стандартни справочници, две-три телефонни обаждания. Нещата станаха по-сложни — банкерът хвана кюлчето с две ръце и го преобърна с усилие — ето тук.

Той посочи редицата ситни, едва видими цифри, гравирани в горния ляв ъгъл на обратната страна на кюлчето. Халифа изръмжа изненадано. Изобщо не ги беше видял при първоначалния си и според него щателен оглед.

— Сериен номер ли? — попита неуверено.

— Точно така. Някои кюлчета имат, други не. Когато имат, той позволява в основни линии да се проследи историята на кюлчето — кога е било излято, къде и други такива неща.

— Ами това?

— О, този номер се оказа много информативен. Да, да, много информативен. Но не беше лесно. Номерът не е част от някаква универсална система или нещо такова. Просто се отнася до документален запис в институцията, изляла кюлчето. Вчера цял ден и днес до обяд говорих с Германия, за да го проследя. След 1945-а архивите на Пруския държавен монетен двор са били или унищожени, или разпилени. Честно казано, почти се бях отказал, но един човек в музея на „Бундесбанк“ предложи да се свържа с… — той замълча и затърси името в доклада си — корпорация „Дегуса“, В Дюселдорф. Била една от основните леярни в Германия. Със сигурност са изпълнявали доста поръчки за нацистите. Но в момента са съвсем чисти, разбира се. Най-различни интереси…

— Да, да — нетърпеливо го прекъсна Халифа. — Но какво открихте?

— Ами, архиварят в „Дегуса“, много свестен, много мил човек — банкерът натърти на второто определение, намеквайки, че архиварят в „Дегуса“ няма и да си помисли да прекъсне някого насред думата, както току-що беше направил Халифа, — порови из техните архиви и учудващо успя да открие съвпадащ номер. Много са ефикасни тези германци.

— И? — Халифа се беше навел над кюлчето. От края на цигарата му застрашително висеше стълб от пепел.

— Ами, кюлчето явно е от една партида от петдесет броя, излети от „Дегуса“ през 1944-та. Май 1944-та, ако трябва да съм точен. На седемнайсети същия месец били предадени на Държавния монетен двор, откъдето отишли в предшественицата на „Бундесбанк“ — „Райхсбанк“.

— А след това?

— След това по-голямата част от партидата била претопена и излята наново след края на войната.

— Какво значи по-голямата част от партидата?

— Е, това очевидно е оцеляло. И според човека в „Дегуса“ са оцелели поне още две. — Той направи драматична пауза и се приповдигна като актьор, гласящ се да изнесе монолог. — Били открити в Буенос Айрес. През 1966-а. От израелски тайни агенти. В къщата на някой си… — той направи поредната консултация с доклада си — Юлиус Шлехтман. Бивш нацистки армейски офицер, избягал в Аржентина в края на войната и заселил се там под фалшива самоличност. Израелците го проследили и откарали и него, и златото в Израел. Понастоящем кюлчетата се пазят в Централната банка на Йерусалим.

— Ами Шлехтман?

Банкерът отново замълча театрално и изпъчи рамене.

— Израелците го обесили.

Отвън се чу шумно дрънчене. Каруца с газови бутилки минаваше под прозореца и продавачът удряше по тях с гаечен ключ, за да привлече вниманието на потенциалните си клиенти. Цигарата на Халифа догоря, той я изгаси в пепелника, запали друга и разтри очи. Всичко свързано с този случай, всяка нова информация сякаш усложняваше и оплиташе още повече нещата. Имаше усещането, че се намира под водата и неистово се опитва да излезе на повърхността, но някой го натиква още по-надълбоко с всеки отчаян размах на ръцете.

Настъпи продължително мълчание.

— Нещо друго? — уморено попита накрая, сякаш се чудеше още колко неочаквани обрати може да приеме това разследване.

Хасун сви рамене.

— Всъщност нищо. Някои технически подробности за химическия състав на златото, но едва ли имат някакво значение.

Той прокара отново ръка по кюлчето, избърса прашинките пепел от цигарата върху лъскавата повърхност и пак го уви в черния плат.

— Тук ли ще го държите?

Халифа дръпна от цигарата си.

— Бихте ли ми направили услугата да го приберете в банката?

— С удоволствие.

Банкерът затвори кюлчето в куфара си, отиде до прозореца, вдигна щорите и примигна на яркото следобедно слънце. Отдолу долетя шумът на уличната суматоха и затихващото тракане на отдалечилата се каруца с газовите бутилки.

— Всъщност, имаше още едно нещо — каза Хасун и гласът му изведнъж притихна. — Странно. Направо потискащо. И развалящо лустрото. — Той вдигна лявата си обувка и я отърка отзад в крачола на десния си крак. — Както ви казах, номерът позволява да се проследи датата и мястото, където е била направена отливката. В някои случаи се записва и допълнителна информация: името на началника на смяната, която го е изляла, на служителя от монетния двор, който го е приел, и други такива неща. Несъществени подробности. — Смени краката и излъска и другата си обувка. — В досиетата на „Дегуса“ нямаше нищо такова. Но имаше записи за произхода на претопеното злато.

Хасун привърши с лъскането и бавно се обърна към Халифа. Пръстите му шареха нервно по перваза на прозореца. Детективът го погледна въпросително.

— Дошло е от Аушвиц. Вашето кюлче, инспекторе, явно е направено от златните зъбни коронки на умрели евреи.

 

 

След като банкерът си тръгна, Халифа остана загледан в тавана на кабинета си, вдигнал крака на ъгъла на бюрото и обвит в тютюнев дим като в тюрбан. Имаше належаща работа: Хасани го гонеше да му докладва за напредъка на разследването; приятелят на Янсен в Кайро още не се беше обадил и трябваше да бъде издирен; нямаше да навреди да позвъни и на оня проклет израелец и да провери дали си е вдигнал дебелия задник и дали е започнал да разследва миналото на Шлегел. Толкова работа за вършене. Толкова задачи за изпълнение. Но в момента беше способен само да се взира в тавана и да мисли за златни зъбни коронки и за поредицата от цифри с цвят на мухъл на ръката на Хана Шлегел.

Разбира се, знаеше за концлагерите, за Аушвиц. Най-обща информация и слухове, не достоверни подробности — никога не беше проявявал интерес към тази тема. Определено смяташе, че е истина и израелският детектив сбърка, когато го обвини, че не вярва. Но в същото време му се струваше толкова далечно, толкова абстрактно, толкова без значение за него и за собствения му свят. Сега изведнъж беше придобило голямо значение.

Отпусна глава и издуха няколко мързеливи кръгчета дим, които се издигнаха едно след друго към тавана, където останаха и се размесиха в неясна мъгла. Изминаха пет минути, десет, часовникът на стената отмерваше секундите като механично сърце. След това, сякаш стигнал до някакво решение, Халифа свали крака на пода, взе сакото си и излезе от стаята.

На улицата зави надясно, след това наляво, проправи си път през шумната следобедна тълпа в сърцето на градския сук, мина покрай кафенета, магазини за сувенири и сергии за подправки, отрупани със сушен хибискус и червен шафран. Накрая се вмъкна в ярко осветено интернет кафе с половин дузина компютри покрай стената в дъното. Поздрави с кимване собственика, момче със зализана с гел коса и тока на колана във формата на мотоциклет, който го упъти към най-далечния компютър отляво, до някаква млада европейка с изгаряния от слънцето по раменете. Халифа седна пред компютъра, поколеба се за миг, влезе в „Yahoo!“, написа в полето за търсене „Холокост“, като се намръщи леко, сякаш дете, пъхнало ръката си в огъня — едновременно уплашено, но и любопитно да разбере какво е пламъкът.