Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (10)

Луксор

Доктор Ибрахим Ануар, главен патолог в луксорската болница, имаше доста дразнещи навици, един, от които беше да не позволява на работата да му пречи на играта на домино. Страстта на Ануар към това, което наричаше „таблата на боговете“, през годините беше забавила немалко разследвания и същото се получи и сега с Янсен. Беше извършил първоначален оглед на тялото в Малката, след което го беше пратил с лодка до моргата в „Луксор Дженерал“. Вместо обаче да направи аутопсия още същата вечер, както се беше надявал Халифа, патологът я беше отложил, за да участва в състезанието по домино на отделението. Поради тази причина той се обади в полицейския участък чак на другия ден по обяд, за да осведоми Халифа, че резултатите са готови.

— Най-после — процеди детективът и ядно загаси петнайсетата си за деня цигара във вече преливащия пепелник. — Надявах се да ги получа още снощи.

— Всички хубави неща спохождат само търпеливите — захили се Ануар. — Интересен случай, между другото. Доста… подтикващ към размисъл. Както и да е, секретарката ми току-що напечата доклада. Мога да ти го пратя, а можеш и ти да дойдеш да си го вземеш. Както решиш.

— Идвам веднага — отвърна Халифа, защото знаеше, че ако остави на Ануар, може да получи доклада след дни. — Само ми кажи дали е злополука или убийство.

— О, определено е убийство. Адски гадно убийство, макар сигурно да не е такова, каквото очакваш.

— Какво означава това, по дяволите?

— Да речем просто, че случаят е сложен и има жило. Ела и ще разбереш всичко. Ще видиш, че съм дал най-доброто от себе си, Халифа. Наистина най-доброто.

Детективът въздъхна отегчено, каза на Ануар, че до двайсет минути е в болницата, и затвори.

Мохамед Сария влезе в кабинета.

— Проклет патолог. Истински позор за съсловието — изръмжа Халифа.

— Да не е приключил аутопсията?

— Преди малко. Да беше костенурка, нямаше да е толкова бавен. Отивам да взема доклада. При теб някакъв напредък?

Докато Халифа цяла сутрин беше чакал доклада на Ануар в кабинета си, Сария беше проверявал следите, които предишната вечер шефът му беше намерил в къщата на мъртвеца.

— Не особено голям — отвърна той и си седна на бюрото. — От банка „Мист“ ще изпратят копия от трансакциите му за последните четири тримесечия. Говорих с телефонната компания да ми даде извлечения от телефонните му сметки за същия период. Освен това успях да издиря чистачката.

— И?

— Научих най-добрата рецепта за молочия, направо не ме питай. Но за Янсен почти нищо. Ходела в къщата за по няколко часа два пъти седмично, чистела, пазарувала. Той си готвел сам. Никога не била влизала в мазето. Не й било позволено.

— А завещанието му? Говори ли с нотариуса?

Сария кимна.

— Със сигурност има завещание, защото нотариусът го е заверил. Но у него няма копие. Каза, че Янсен оставил едно за себе си и дал другото на някакъв приятел в Кайро.

Халифа въздъхна, стана и взе сакото си от облегалката на стола.

— Добре, поразпитай за миналото на Янсен, ако обичаш. От колко време живее в Египет, откъде е изобщо, какво е правил, докато е живял в Александрия. Всичко, каквото успееш да откриеш. Около този тип има нещо нередно. Усещам го.

Той си облече сакото и отиде до вратата. Сложи ръка на бравата и се обърна.

— Сигурно не си открил какво е това име Арминий.

— Всъщност открих — самодоволно отвърна Сария. — Проверих в интернет.

— И?

— Оказа се някакъв древен германски тип. Нещо като национален герой.

Халифа щракна с пръсти.

— Знаех си, че съм го чувал. Браво, Мохамед. Отлично.

Излезе от кабинета и закрачи по коридора с ръце в джобовете, чудейки се защо, по дяволите, един холандец ще си кръщава кучето на германски национален герой.

 

 

Верен на себе си, Ануар не си беше в кабинета, когато Халифа пристигна петнайсет минути по-късно. Някаква сестра в зелена униформа отиде да го търси, а детективът застана до прозореца и се загледа в двора долу, където няколко работници копаеха канавка през моравата и ритмичните удари на туриите им отекваха глухо. Дробовете му копнееха за цигара, но устоя на изкушението. Ануар беше върл противник на пушенето и колкото и да му беше неприятно, копнеещите за цигара дробове бяха за предпочитане пред поредната лекция на патолога в дух „Ако искаш да се тровиш, действай, само че някъде по-далеч от мен“. Вместо това си загриза ноктите, отвори прозореца, подпря лакти на перваза и се загледа в едно дете, което гонеше пеперуди на паркинга на болницата.

Нещо не беше наред. Повтаряше си, че е възможно да си въобразява, че съзира прекалено много неща, които може и да не са верни, но това нямаше значение. Всяка дребна подробност, всеки фрагмент от картината — бастунът на мъртвеца, омразата му към евреите, къщата до храма Карнак, странната перната шапка, — всичко само още повече засилваше безпокойството му и онова, което в началото беше просто колеблива неувереност, се беше превърнало в разяждаща паника дълбоко в стомаха му. Вярно, в началото на всяко разследване винаги го обземаше прилив на адреналин, трескава работа на мисълта, докато се опитваше да намери всички елементи на загадката и да ги подреди в стройни модели. Сега обаче беше различно, защото го тревожеше не толкова настоящото разследване, колкото едно отпреди много години, тъкмо когато беше постъпил в полицията. Убийство, първото, по което беше работил, ужасно и брутално престъпление. Шлегел. Така се казваше убитата жена. Хана Шлегел. Израелка. Еврейка. Отвратителен случай. А сега внезапно, отникъде… отзвуци. Нищо конкретно. Нищо, за което да се хване със сигурност. Просто съвпадения, мимолетни проблясъци в мрака на миналото. Бастун, антисемит, Карнак, пера — думите отекваха в съзнанието му като мантра и се забиваха в черепа му.

— Това е абсурд — измърмори на себе си, загриза нокътя на палеца си. — Това беше преди петнайсет години, за бога. Всичко свърши!

Още докато го казваше, разбра, че изобщо не е свършило. Точно обратното, имаше неприятното усещане, че нещо тепърва започва.

— Дяволите да те вземат, Янсен — изръмжа. — Дяволите да те вземат, че умря така.

— Напълно съм съгласен — обади се нечий глас зад гърба му. — Макар че, разбира се, ако не беше умрял, нямаше да имам удоволствието да разреша този случай вместо теб.

Халифа се обърна, подразнен от вмешателството в мислите му. Ануар стоеше на вратата с димяща чаша в ръка.

— Не те чух.

— Не се учудвам — каза патологът. — Беше се отнесъл нанякъде.

Той отпи от чашата, вдигна я и се загледа в жълтеникавата течност.

— Янсун — изрече с усмивка. — Най-добрият в Луксор. Една медицинска сестра ми го вари. Великолепна напитка. Много успокояваща. Трябва да я опиташ. — Той намигна на Халифа, отиде до бюрото си, седна и закрепи чашата в ъгъла, докато ровеше в купищата хартия пред себе си. — Къде ли съм го оставил? Само преди минута… аха, ето го! — Облегна се и измъкна тънка папка с изписани на машина листа. — Доклад за резултатите от аутопсията на господин Янсен — прочете заглавието на документа. — Поредният триумф на Ануар.

Ухили се на Халифа. Детективът посегна към джоба си за цигарите, несъзнателно движение, за което се усети, и за да го прикрие, сложи ръка на перваза на прозореца.

— Хайде казвай.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Ануар и се облегна. — Ще започна с това, че нашият човек е бил убит.

Халифа се наведе леко напред.

— Освен това ще ти кажа, че съм напълно убеден в самоличността на виновника. Подозирам, че той е действал при самозащита, въпреки че това по никакъв начин не омаловажава жестокостта на престъплението, нито пък факта, че Янсен е щял да умре от извънредно неприятна и болезнена смърт.

Патологът замълча, за да постигне драматичен ефект. Репетирал е, помисли си Халифа.

— Преди обаче да ти разкрия името на убиеца, мисля, че ще е полезно да си припомним точните обстоятелства, при които е бил намерен трупът на Янсен.

Халифа отвори уста да каже, че много добре помни обстоятелствата, но я затвори, защото от дългия си опит знаеше, че Ануар ще разкаже всичко както сам е решил и колкото и Халифа да се дразнеше, нямаше да промени нищо.

— Както кажеш — измърмори и отегчено махна с ръка.

— Благодаря. Мисля, че няма да те разочаровам. — Патологът отпи поредната бавна и щедра глътка от питието си и остави чашата. — И така — обобщи той, — местопрестъплението. Помниш, че тялото на нашия човек е било намерено с лице в пръстта и един сравнително труден за забелязване железен клин в лявото око. Освен масивните травми на зигоматичните, сфеноидните и лакрималните кости и на цялата лява част на мозъка — честно казано, церебралният му дял приличаше на пюре от патладжан — е пострадал и от сериозно разкъсване на кожата над черепа отдясно, точно над ухото, което очевидно е причинено от нещо друго, а не от клина. Освен това има и леко разкъсване на лявата длан — патологът протегна ръка, за да илюстрира заключението си — и на лявото коляно, както и област на обезцветяване и подпухване в основата на левия палец, точно под първата синовиална става. Сигурно не си забелязал всичко това, защото тази ръка се е намирала под тялото. Освен това под ноктите на същата ръка има следи от засъхнала кал. — Той пресуши чашата с янсун, оригна се леко, остави я и продължи: — На три метра от трупа е имало следи по повърхността на пустинята като от някаква схватка, както и камък със следи от кръв по ръбовете. На двеста метра по-нататък са били открити раницата на мъртвия и бастунът му, зад част от боядисана кирпичена стена, която той явно е бил започнал да разрушава. За тази цел е разклащал тухлите с чук и длето, след което ги е изваждал с ръка, а оттам и следите от кал под ноктите. — Ануар се подпря на лакти и плесна с ръце. — Достатъчно за местопрестъплението. Въпросът е как в действителност са свързани помежду си всички тези части от картината.

За пореден път, сякаш не принадлежеше на тялото му, ръката на Халифа посегна към цигарите. И той пак я отклони в последния момент, като я пъхна в джоба на панталона си.

— Кажи.

— Ще ти кажа. Дай да огледаме поотделно всяко парче от мозайката. Първо, металният кол. Нараняванията, които е причинил, естествено са смъртоносни. Но не това е била причината за смъртта. Янсен така или иначе е щял да умре и няма значение, че е паднал на него.

Халифа присви очи. Заинтригува се въпреки волята си.

— Продължавай.

— Нараняването на черепа също е подвеждащо. То определено е било причинено от окървавения камък. Но в никакъв случай не е било опасно за живота, даже за старец като Янсен. Костта отдолу не е счупена и няма сериозни натъртвания. Неприятна разкъсна рана и нищо повече.

— Щом не е умрял нито от удара по главата, нито от клина, който му е направил мозъка на каша, от какво, по дяволите, е умрял?

— От инфаркт на миокарда.

— Моля?

— От инфаркт. Човекът е получил масивна коронарна тромбоза и последвало спиране на сърцето. Много е възможно да е бил мъртъв, преди да се наниже на клина.

Халифа пристъпи към него.

— И какво се опитваш да ми кажеш? Че някой го е халосал с камък по главата и сърцето му не е издържало ли?

Патологът се ухили доволно.

— Никой не го е халосал с камък по главата. Раната е била случайност.

— Но ти каза, че е бил убит!

— Убит е бил.

— Е, как тогава?

— Бил е отровен.

Халифа ядно удари стената с юмрук.

— Ануар, какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Точно такива. Убиецът на Пиет Янсен го е отровил и тази отрова пряко или косвено е причинила инфаркта, който впоследствие го е убил. Не знам как по-ясно да ти го кажа. Какво точно не разбираш?

Халифа скръцна със зъби, твърдо решен да не се поддава на провокиращия го със снизходителния си тон Ануар.

— И кой точно е този загадъчен отровител? — попита, сдържайки раздразнението си. — Каза, че знаеш кой е.

— О, знам — ухили се Ануар. — Със сигурност знам. — За пореден път замълча за драматичен ефект, след което се наведе и протегна ръка с дланта нагоре. Сви я в юмрук, изпъна показалеца и рязко го сви към себе си. — Името на злодея е господин Акараб — обяви надуто. Повтори странното движение, забивайки пръста си в дланта.

— Акараб ли? — учудено повтори Халифа. — Да нямаш предвид…

Патологът се усмихна.

— Точно това имам предвид. Нашият приятел Янсен е бил ужилен от акараб. Скорпион. — Той сви пръста си още веднъж, наподобявайки опашка на скорпион, след което се облегна и се разсмя гръмко. — Казах ти, че тая история има жило! — изрева. — Ще видиш какво ще стане, като разкажа на момчетата. Приказката за затворника в Малката! Ха, ха, ха!

— Много смешно — изръмжа Халифа, но без да иска се усмихна. — Предполагам, че подпухването под палеца е…

— Мястото, където е бил ужилен — изрече останалият без дъх от кискане Ануар. — Ако се съди по цвета и размера на това подпухване, ужилването е било здраво. От възрастен скорпион. Невероятно болезнено.

Той стана и без да спира да се хили, отиде до мивката в ъгъла на стаята, пусна студената вода и си наля да пие.

— Предположенията ми са следните. Янсен отива в Малката, за да отмъкне няколко украсени кирпичени тухли. Разхлабва една с чука и длетото, бръква с ръка в процепа, за да извади тухлата, и бум! Бива ухапан от господин Скорпион. Тъй като го боли прекалено много, за да мисли за раницата и бастуна си, поема със залитане към колата, сигурно за да отиде с нея да потърси помощ. След неколкостотин метра шокът предизвиква масивен инфаркт, Янсен пада, като междувременно си ожулва ръката и коляното и си разбива главата на камъка, въпреки че е възможно да е получил инфаркта, след като е паднал. И в двата случая се е влачил известно разстояние по земята, след което някак е успял да се изправи, извървял е няколко метра, после отново е паднал, този път с око върху клина. Чао-чао, господин Янсен.

Халифа обмисли казаното от Ануар. Подразни се от лекотата, с която Ануар беше разрешил случая. Но и изпита облекчение. Щом нямаше убийство, значи нямаше да има и разследване и въпреки че си заслужаваше да се огледат добре антиките в мазето на Янсен, май нямаше да е нужно да се рови надълбоко в миналото му. Което беше добре, защото ако трябваше да е честен пред себе си, Халифа се ужасяваше от мисълта какво може да открие в това минало.

— Е, добре — тежко въздъхна детективът, — това поне изяснява нещата.

— Определено — кимна Ануар, изпи чашата вода, върна се на бюрото си, взе доклада и му го подаде. — Всичко е тук заедно с някои други наблюдения, които може да ти се сторят интересни.

Халифа прехвърли страниците.

— Какви наблюдения?

— А, общи медицински неща. Имал е доста напреднал рак на простатата, например. Сигурно и без това са му оставали само няколко месеца. И на лявото му коляно има доста белези, което вероятно обяснява бастуна. Освен това е излъгал за възрастта си. Поне когато си е вадил лична карта.

Халифа го погледна въпросително.

— Признавам, не съм специалист в тази област, но според личната си карта е роден през 1925-а, което означава, че трябва да е към осемдесетгодишен. Но ако се съди по състоянието на зъбите и венците му, е поне с десет години по-стар. Това всъщност не променя нищо, но реших, че си струва да се отбележи.

Халифа обмисли твърдението, след което кимна, пъхна доклада в джоба на сакото си и пое към вратата.

— Браво, Ануар — изрече през рамо. — Впечатлен съм, колкото и да ми е неприятно да го кажа.

Посегна към дръжката и вече излизаше в коридора, когато гласът на Ануар го застигна.

— Още нещо любопитно.

Халифа се обърна.

— Не си дадох труд да го спомена в бележките, не ми се стори да има отношение към нищо, но нашият човек е страдал от синдактилизъм на краката.

Детективът се върна крачка назад с объркана физиономия.

— Какво означава това?

— В основни линии е срастване по рождение на фалангите на пръстите. Много рядко състояние. Казано по-просто, имал е ципи между пръстите на краката. Като…

— Жаба.

Халифа беше пребледнял като платно.

— Какво ти е? — попита Ануар. — Изглеждаш като че ли си видял призрак.

— Видях — прошепна детективът. — Казва се Хана Шлегел и съм извършил нещо ужасно. Наистина ужасно.