Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (13)

Йерусалим

Лейла не можеше да мине през Дамаската порта в стария град с импозантната й двойна арка, почернелите й от времето плочи, тълпата от просяци и продавачи на плодове, без да си спомни първия път, когато беше дошла тук с родителите си на петгодишна възраст.

— Лейла, виж — гордо беше казал баща й, клекнал до нея, галейки дългата й до кръста черна коса. — Ал Куидс! Най-красивият град на света. Нашият град. Виж колко са ярки камъните на утринната светлина; помириши заатара и прясно изпечения хляб, чуй мюезина и виковете на продавачите на тамар хинди. Помни тези неща, Лейла, пази ги в себе си. Защото ако израелците постигнат своето, всички ще бъдем прогонени и Ал Куидс ще стане само нещо, за което ще четем в учебниците по история.

Лейла го беше прегърнала покровителствено.

— Няма да им позволя, татко! Ще се бия с тях. Не ме е страх — беше извикала.

Баща й се беше разсмял, беше я вдигнал и я беше притиснал силно към гръдния си кош, плосък и твърд като мрамор.

— Моята малка войничка! Непобедимата Лейла! Каква дъщеря си имам!

Тримата бяха обиколили града покрай стените, които тогава я бяха поразили като неизмеримо огромни и заплашителни, като надвиснала приливна вълна от камък. След това бяха минали през Дамаската порта и бяха влезли в забързания лабиринт на улиците вътре. Бяха пили кока-кола в някакво малко улично кафене, а баща й беше пушил шиша и беше разговарял оживено с група възрастни мъже, след което бяха поели надолу по улица „Ал Уад“ към Харам ал Шариф, от време на време спираха, за да й посочи той някоя пекарна, откъдето си беше купувал сладкиши като малък, площад, където беше играл футбол, една стара смокиня, чиито плодове беше брал.

— Не за ядене — беше обяснил. — Бяха прекалено твърди и горчиви. Замеряхме се с тях. Веднъж ме удариха право по носа. Трябваше да чуеш как изпука! Целия се олях с кръв!

При този спомен се беше разсмял и Лейла също се беше разсмяла и му беше казала колко е смешен, въпреки че историята я беше ужасила, самата мисъл, че баща й е пострадал. Толкова го обичаше, толкова искаше да му достави удоволствие, да му покаже, че не е слаба и не я е страх, че е силна като него — смела, истинска палестинка.

От смокинята бяха завили нагоре към плетеницата от тесни стари улички и накрая биха стигнали до едно място, където сградите и от двете страни надвисваха над главите им и образуваха нещо като тунел. Група израелски войници, застанали точно на входа, ги бяха изгледали подозрително.

— Видя ли как ни гледат — беше въздъхнал баща й. — Карат ни да се чувстваме като крадци в собствената си къща.

Беше я хванал за ръка и я беше повел към една ниска дървена порта, увенчана с изящна каменна арка, украсена с гроздове и виещи се лози. Бронзовата плочка на вратата обявяваше, че това е Алдер Коен Мемориал Йешива; на каменната колона отдясно беше прикрепена мецуца.

— Нашата къща — тъжно беше казал баща й и беше докоснал вратата. — Нашата хубава къща.

Семейството му — нейното семейство — беше избягало по време на боевете през юни 1967-а, напускайки града само с най-ценните семейни притежания, и беше намерило подслон в лагера Акуабат Джабр в покрайнините на Йерихон, на четирийсет километра от Йерусалим. Очакваше се това да е временна мярка и се върнаха веднага след края на боевете. Но къщата вече беше завзета от израелци и не им помогнаха никакви оплаквания до новата управа на града. Оттогава живееха като бежанци.

— Роден съм тук — беше казал баща й и беше прокарал с обич ръка по грапавото дърво и каменната арка. — Баща ми също. И неговият баща, и бащата на баща му. Четиринайсет поколения. Триста години. И всичко свърши, ей така.

Беше щракнал с пръсти. Тя беше вдигнала поглед и беше видяла сълзите в големите му кафяви очи.

— Няма страшно, татко — беше отвърнала и го беше прегърнала здраво, за да влее цялата си сила и обич в стройното му твърдо тяло. — Един ден ще си я получиш. И ще живеем тук заедно. Всичко ще се оправи.

Той се беше навел и беше отъркал лицето си в дългата й черна коса.

— Иска ми се, миличка — беше прошепнал. — Но не всички приказки имат щастлив край. Особено за нашия народ. Ще разбереш, когато пораснеш.

Тези и други спомени витаеха в главата й сега, когато минаваше през тъмния завой на портата към павирания наклон на улица „Ал У ад“.

Друг път тази част от града гъмжеше от народ, имаше многоцветни сергии, на които се продаваха цветя, плодове и подправки, тълпи от купувачи щъкаха във всички посоки, момчета се провираха между минувачите с дървени табли с месо или отпадъци. Но днес всичко беше необичайно тихо — несъмнено заради напредъка на „Воините на Давид“ навътре в града. Двама старци седяха под гофрирания сенник на едно изоставено кафене; отляво някаква селянка клечеше пред затворения с кепенци вход, разположила пред себе си самотна пирамида от лимони, заровила лице в сбръчканите си кафяви ръце. Друга жива душа нямаше, ако не се брояха израелските военни и полицаи: трима млади наборници се въртяха около купчина торби с пясък; отряд на граничната полиция със зелени барети беше насядал по стъпалата на кафенето; неколцина редовни полицаи патрулираха пред портата, маскировъчните им сини униформи се сливаха с мрака и главите, ръцете и краката им сякаш потъваха в тъмна дупка там, където трябваше да са телата им.

Лейла показа журналистическата си карта на единия от тях, хубаво момиче, което можеше и да е модел, ако не беше полицайка, и попита дали може да отиде до окупираната къща.

— По-надолу улицата е блокирана — отвърна момичето и неодобрително погледна картата. — Попитайте там.

Лейла кимна и продължи навътре, мина покрай австрийското общежитие, покрай Виа Долороса, покрай смокинята, която баща й беше показал преди толкова много години — дървото сякаш изобщо не беше се променило за всичкото това време. По някое време отпред се чуха крясъци и броят на военните и полицаите рязко нарасна. Виждаха се разпръснати групи шебаб, палестински младежи, някои с черно-белите ленти за глава на „Фатах“, други носеха червено-зелено-черно-бялото палестинско знаме, групи, събиращи се в тълпа, а тълпата в блъсканица. Тясната улица ечеше от песните им, гора от юмруци пулсираше във въздуха. Израелските войници охраняваха всички пресечки и пречеха на протеста да се разпространи навътре из града, безизразните лица на наемниците контрастираха с изкривените от гняв и предизвикателство лица на протестиращите. По паважа се виждаха пепел и остатъци от обгорен картон там, където бяха палили импровизирани огньове; израелските камери за наблюдение висяха с разбити обективи от стените като скелети на мъртви животни.

Лейла си проби път през множеството, което с всяка крачка ставаше все по-непроходимо, и в един момент й се стори, че няма да мръдне повече напред, но за неин късмет я видя един младеж, когото преди няколко месеца беше интервюирала за посветената си на движението „Младежки Фатах“ статия. Той я поздрави, самоназначи се за неин водач и й проби път през масата от тела, докато не стигнаха бариерите, с които израелците бяха преградили улицата. Освен палестинци тук имаше и малобройна група от израелското движение „Мир сега“ и една от тях — възрастна жена с плетена шапка, й подвикна.

— Надявам се да напишеш за тези копелета, Лейла! Те ще започнат война.

— Те точно това искат — изкрещя един мъж до нея. — Ще ни избият всичките! Вън заселниците! Искаме мир! Мир сега!

Той се наведе и размаха юмрук към тежковъоръжените гранични полицаи от другата страна на бариерата. Зад тях пред окупираната къща се беше събрало множество от журналисти и телевизионни екипи, повечето с каски и бронирани жилетки. По-надолу беше издигната втора бариера, която препречваше пътя на тълпа хареди евреи и привърженици на дясното крило, дошли да демонстрират подкрепата си за заселниците. Един от тях носеше плакат с надпис „КАХАН БЕШЕ ПРАВ!“, друг — транспарант, прогласяващ „ВЪН АРАБСКИТЕ УБИЙЦИ ОТ ЕВРЕЙСКАТА ЗЕМЯ“.

Лейла показа журналистическата си карта на един от войниците на бариерата и след като се консултира с началника си, той я пусна. Тя си проби път през журналистите и се озова до шкембест брадат мъж с очила с тънки рамки и пластмасова предпазна каска.

— Великата Лейла ал Мадани най-накрая ни удостои с присъствието си — изсумтя той, но шумът на тълпата го заглуши. — Чудех се кога ще се появиш.

Онц Шенкер беше политически кореспондент на „Йерусалим Пост“. На първата им среща Лейла беше метнала по него чаша вода, защото беше направил обидна забележка за палестинските жени, и оттогава насам тонът на общуването им беше все същият. Спазваха хладна любезност, но не можеха да се понасят.

— Гледай си каската, Шенкер — изръмжа тя.

— И на теб ще ти се доще каска, когато арабските ти приятелчета започнат да мятат камъни и бутилки — сопна й се той.

Като доказателство една бутилка долетя откъм групата на протестиращите палестинци и се разби на паважа на няколко метра вдясно от него.

— Нали ти казах — изкрещя той. — Но по теб няма да хвърлят нищо, нали шибана Асадика. Те се целят само по истинските журналисти!

Лейла отвори уста, за да отвърне на обидата, но размисли и само му показа среден пръст и продължи да си пробива път. Джералд Кесел от Си Ен Ен се мъчеше да снима сред целия хаос; отляво израелската гранична полиция беше вдигнала бариерите и изблъскваше назад по улицата протестиращите палестинци. Крясъците станаха още по-силни. Излетя граната със сълзотворен газ. Захвърчаха още бутилки.

Лейла за миг застана на място, за да огледа обстановката, след което свали фотоапарата си от рамото и започна да снима — снимаше изрисуваните със спрей светилници от двете страни на входната врата — емблемата на „Воините на Давид“, провесеното пред фасадата израелско знаме, войниците по покривите на съседните къщи, разположени там, за да попречат на местните жители да щурмуват сградата отгоре. Тъкмо се беше обърнала надясно, за да снима протестиращите, които подкрепяха окупаторите, когато тълпата около нея изведнъж се сгъсти и се люшна напред.

Вратата на окупираната къща се беше отворила. Настъпи тишина, насред която ниската квадратна фигура на Барух Хар Цион излезе на улицата, придружена от телохранителя му с военната прическа Ави Щайнер. Поддръжниците на окупаторите се разкрещяха радостно и нестройно подхванаха „Хатиква“, израелския национален химн. Палестинците и протестиращите за мир, които вече бяха изблъскани на неколкостотин метра надолу по улицата и не виждаха какво става, започнаха да чукат по бариерите и да пеят собствената си песен „Моя родино, моя родино“. Щайнер грубо отблъскваше струпалите се в полукръг журналисти. Светкавиците премигваха като стробоскоп.

Погледът на Хар Цион за миг срещна този на Лейла, след което се отклони. Въпросите го обсипваха като картечен огън, но той не им обръщаше внимание и само обръщаше глава насам и натам с лека усмивка. Накрая вдигна ръка в знак, че иска тишина. Въпросите затихнаха и групата се люшна напред още няколко сантиметра, пред ционисткия водач изникна гора от микрофони и диктофони.

— Има една стара еврейска пословица — патетично започна Хар Цион на английски със силен акцент, с дрезгав и нисък глас, сякаш се срутваха скали. — Хамечадеш хетуво хечал йом тамид маасех хереишит. Господ обновява света всеки ден. Вчера тази земя беше в ръцете на нашите врагове. Днес я връщаме на законните й притежатели, на еврейския народ. Това е велик ден. Исторически ден. Ден, който няма да бъде забравен. И повярвайте ми, дами и господа, предстоят още много такива дни.