Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (41)

Пропускателен пункт Каландия, между Йерусалим и Рамала

Както го бяха инструктирали, Юнис Абу Джиш отиде до пропускателния пункт Каландия по обед, облечен в тениската си с Купола на скалата, и застана под големия прашен билборд с рекламата на „Мастър Сателит Дишес“.

През последните двайсет и четири часа, откакто представителят на Ал Мулатам му се беше обадил по телефона, настроението му се луташе диво между безкрайния ужас и еуфорията. В един момент трепереше, все едно замръзваше, зашеметен от изключителността на онова, което го бяха поканили да направи; в следващия го помиташе опияняваща радост, като едно време, когато като малък го водеха на море и се премяташе отново и отново в топлите пенливи вълни, кашляше и се смееше, и си мислеше, че това е най-прекрасното чувство в целия свят.

Сега, докато наблюдаваше колоните от спрели коли, виещи се към израелската блокада отпред, не изпитваше нито страх, нито екстаз, нито всъщност нищо друго — само непоклатима безчувствена убеденост, желязна решителност, че това трябва да направи, че това е предначертаната му съдба. В крайна сметка какво друго оставаше? Цял живот на покорство и горчивина, на безпомощно наблюдение отстрани как ден след ден израелците отмъкват земята на народа му и унищожават самоуважението му? Безкрайният кръговрат на унижение, срам и съжаление?

Не, не можеше да го понесе. От много време не го понасяше. Това беше пътят. Единственият път. Единствената пътека, която даряваше сила и достойнство, която му позволяваше да влияе на събитията, вместо завинаги да остане смазан от тях. И ако този път водеше към смъртта… ами, животът му така и така приличаше на гроб приживе.

Остана под билборда точно трийсет минути, както му бяха казали, непрекъснато си поглеждаше часовника, за да не сбърка. След това кимна, сякаш да каже „Ето ви отговора“, обърна се и пое обратно към бежанския лагер, чиито сгради подяждаха пейзажа като грозни сиви гъби.