Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (9)

Девета глава
Съперниците

Бе имало опит за риболов, без да бъде уловена нито една риба. Скоро бе установено, че това удоволствие заплашва роклите на дамите, а поводът бе прекалено тържествен за подобни лекомислени рискове.

— Господин Чийзакър, струва ми се, че ще бъде по-добре да се откажете — рече една разтревожена майка. — Роклята на Мария вече е измокрена.

Мария възрази плахо, че това не е така, но риболовът веднага бе преустановен. Господин Чийзакър чувстваше, че Мария бе поканена на риболов и бе избрала да се качи в лодката, така че би трябвало да може да се примири с естествените последици от това решение.

— Има хора, които искат само да взимат, без да дават нищо в замяна — рече той на Кейт малко по-късно, докато вървяха заедно към мястото, избрано за пикника. Но господин Чийзакър се държеше неблагоразумие и несправедливо. Момичетата бяха дошли на това събитие с най-добрите си шапки и най-новите си муселинови рокли, но не за да го гледат как лови скумрии, а за да флиртуват и да танцуват с джентълмени.

— Не можете да очаквате, че момиче, положило толкова усилия по отношение на облеклото си, ще се примири с това да бъде пръскано с морска вода — отвърна Кейт.

— Тогава да не идва на риболов — отсече господин Чийзакър. — Мразя хората, които си придават важност.

Но след като пристигнаха, госпожа Гринаул бързо се открои като доайен на събитието, напълно засенчвайки господин Чийзакър със своя авторитет. Между тях се разрази кратка схватка за надмощие, останала невидима за повечето присъстващи, но по този въпрос господин Чийзакър нямаше никакъв шанс да излезе победител. Склонен съм да мисля, че вдовицата щеше да ликува дори и да не бе допринесла с нищо за храната, но след като и това бе точка в нейна полза, изходът от битката бе предрешен. Освен това Жанет бе нейната лична прислужница. Господин Чийзакър трябваше да се предаде и въпреки че се суетеше и се стараеше да бъде забележим, той изпълняваше чужди заповеди и не след дълго се превърна във верен слуга на вдовицата. Капитан Белфийлд също се опитваше да бъде полезен, но караше господин Чийзакър да стиска зъби от гняв, защото даваше напътствия и те биваха следвани: мъж, комуто бе заел двайсет лири едва завчера и който не бе допринесъл с абсолютно нищо за пикника!

— Ще вечеряме в четири, а сега е три и половина — обяви госпожа Гринаул, обръщайки се към множеството.

— И танците ще започнат в шест — каза една нетърпелива млада дама.

— Мария, не се обаждай! — сопна се майка й.

— Да, ще вечеряме в четири — рече господин Чийзакър. — А що се отнася до музиката, наредих да започнат да свирят точно в пет и половина. Ще имаме три корни, чинели, триъгълник и барабан.

— Ах, колко хубаво, нали, госпожо Гринаул? — възкликна Чарли Феърстерс.

— А сега предполагам, че е време да сложим масата — рече капитан Белфийлд. — Това е половината удоволствие.

— О, да, дори повече от половината — съгласи се Фани Феърстерс.

— Белфийлд, не се занимавай с кошниците — обади се Чийзакър. — Виното е пипкаво нещо, така че по-добре го остави на моя човек.

— Би било странно, ако не разбирам повече от вино от един прислужник в хотел — отвърна Белфийлд.

Това подмятане стресна господин Чийзакър и почти го накара да се извърне, оставяйки Белфийлд насаме с вдовицата.

Последва дългото изпразване на кошниците, като капитан Белфийлд и госпожа Гринаул често се оказваха с ръце в една и съща. По никакъв начин не намеквам, че в това имаше нещо лошо. Хора, които вадят пайове и студени пилета от кошници за пикник, често бъркат в една и съща. Но по този начин между тях възникна неочаквана близост и вдовицата сякаш бе забравила предразсъдъците си по отношение на перачката. На пясъка бе поставена дълга маса, закътана от едната страна от преобърнатата лодка, но предлагаща великолепна гледка към морето от другата. Отгоре бе вдигнат навес, поддържан от колове, забити в пясъка. Като цяло атмосферата не бе неудобна за хора, които бяха избрали тази доста неудобна трапезария, а именно морския плаж. Несъмнено господин Чийзакър имаше голяма заслуга за всичко, което бе осигурил, но и капитан Белфийлд заслужаваше похвала за това, че го бе предложил.

Дойде ред на разпределянето на местата и господин Чийзакър направи нов опит.

— Знаете ли какво? — рече на висок глас той. — С Белфийлд можем да седнем в двата края на масата, а госпожа Гринаул може да се настани от дясната ми страна.

Господин Чийзакър не само бе проявил смелост, но и бе дал идея, която на пръв поглед изглеждаше безкрайно уместна и неустоима. Въпреки че мразеше капитана, той бе направил предложението си така, че да го поласкае и за кратко изглеждаше, че желанието му ще се сбъдне. Но капитан Белфийлд не беше човек, който се дава без бой.

— Не мисля, че това ще бъде удачно — заяви той. — Госпожа Гринаул осигурява вечерята, докато Чийзакър осигурява виното. Следователно трябва да седнат в двата края на масата. Сигурен съм, че госпожа Гринаул няма да има нищо против да я заведа до мястото, което й принадлежи по право. Ще седна от дясната й страна и ще бъда неин слуга.

Госпожа Гринаул не възрази и въпросът бе решен.

Господин Чийзакър седна, потънал в отчаяние. Това, че Кейт Вавасор бе настанена от лявата му страна, нямаше никакво значение за него. Беше му приятно да разговаря с нея, но не можеше да се наслади на това удоволствие, при положение че по същото време капитан Белфийлд бележеше напредък с вдовицата.

— Човек ще си каже, че той го е организирал, не мислите ли? — рече той на майката на Мария, която бе седнала от дясната му страна.

Дамата изобщо не го разбра.

— Организирал какво? — попита тя.

— Музиката, виното и всичко останало. Някои хора могат да бъдат толкова нагли! Просто не знам как успяват да си приписват заслуги за неща, без да са похарчили и шилинг за тях. Аз, от друга страна, винаги си плащам за всичко, като обикновено давам повече, отколкото ми искат.

— Така е — отвърна дамата.

Тя имаше и други дъщери, освен Мария на този пикник и оглеждаше масата, за да види дали са били разпределени достатъчно добре. Видя, че нейната най-млада и най-красива дъщеря Офелия бе седнала до онзи непрокопсаник Джо Феърстерс и това я покруси.

— Офелия, мила моя, там, където си седнала, става течение. Защо не се преместиш от другата страна на масата, където ще ти бъде по-удобно?

— Тук няма течение, мамо — отвърна Офелия, без никакво намерение да се мести. Може би харесваше да си общува с онзи длъгнест, мързелив и безполезен младеж.

Госпожа Гринаул определено бе избрала веселия край на масата. Вдовицата едва се бе настанила, когато отново се изправи, за да смени мястото си с това на капитана, тъй като бе решено, че така ще му бъде по-удобно да разреже големия пай с месо от яребица. Когато видя това, Чийзакър ядно захвърли ножа и вилицата си на масата.

— Какво ви е? — попита майката на Мария.

— Как какво!? — отвърна той, след което поклати глава с гняв и огорчение и взе ножа и вилицата си. Кейт го гледаше развеселено.

„Никога преди не съм виждала толкова съкрушен мъж“ — писа тя на Алис на следващия ден.

— Единайсет, тринайсет, осемнайсет, двайсет и един — мърмореше си под нос Чийзакър, смятайки на ум лирите, които трябваше да плати за това унижение.

— Дами и господа — рече капитан Белфийлд, след като приключиха с яденето, — ако ми позволите, бих искал да се изправя за няколко минути и да вдигна тост.

Истинският организатор на пикника все още не бе преглътнал последния си залък. Цялото нещо беше един безсрамен и несправедлив фарс.

— Ако нямате нищо против, капитан Белфийлд — каза патронът на събитието, без да обръща внимание на парчето кашкавал в гърлото си, — аз ще произнеса тоста.

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие, скъпи приятелю — отвърна капитанът. — И съм сигурен, че аз съм последният човек на света, който има право да отнема това задължение от някой, който би се справил много по-добре. Но тъй като тостът е за твое здраве, не виждам как би могъл да го дадеш.

Чийзакър изсумтя и седна. Несъмнено не би могъл да вдигне наздравица за самия себе си. Не че се оплакваше от честта, която щяха да му окажат. Беше редно да пият за негово здраве и сега трябваше да помисли над своя отговор. Но можете да си представите ужаса му, когато Белфийлд стана и произнесе бляскава реч във възхвала на госпожа Гринаул. Той говори цели пет минути, без да спомене името на Чийзакър, като обяви, че Ярмът никога преди не е бил по-благословен от сега и това се дължало на присъствието на тази дама, дошла сред тях, забравяйки за собствените си нужди и мъки, с единственото желание да направи хората около себе си щастливи. Докато слушаше, Госпожа Гринаул извади джобната си кърпичка и отметна назад широките ленти на шапката си. Сцената беше много прочувствена, а Чийзакър тихо беснееше. Това бяха словата, които самият той бе възнамерявал да произнесе.

— Мразя тези неща — рече той на Кейт. — Неискрени ласкателства.

— Трапезните речи не означават нищо — отвърна тя.

Най-накрая Белфийлд спря да хвали вдовицата и съобщи на гостите, че сега скъпият му приятел господин Чийзакър ще каже няколко думи, тъй като едва ли могат да очакват от самата госпожа Гринаул да стане и да му благодари. Капитанът посочи, че едва ли има по-добър човек за тази работа от неговия приятел Чийзакър, когото познаваше от години и който безспорно нямаше търпение да се присъедини към този тост в чест на госпожа Гринаул. Последва дрънчене на чаши и отправяне на пожелания, а господин Чийзакър бавно стана на крака.

— Благодаря на всички присъстващи — започна той, — както и на моя приятел Белфийлд, който наистина е… но може би това няма значение сега. За мен бе огромно удоволствие да организирам това скромно събитие и бях решил да вдигна наздравица за госпожа Гринаул, но, хм, тази задача несъмнено бе изпълнена от човек, който разбира повече от наздравици. Но може би, при това положение, Белфийлд все пак можеше да ме изчака.

— Имайки предвид характера на задачата, нямах търпение да я изпълня.

— Аз не ви прекъсвах, капитан Белфийлд, и може би е редно и вие да не ме прекъсвате. Пихме за здравето на госпожа Гринаул и съм сигурен, че тя е много благодарна за това. Аз също съм благодарен за честта, която ми оказахте. Не беше лесно да организирам това скромно събитие и се надявам, че сте останали доволни. Мисля, че някой каза нещо за щедрост. Уверявам ви, че това дори не ми е минавало през ума. Все някой трябва да плати сметката и аз винаги го правя с удоволствие, когато е мой ред. Предполагам, че Белфийлд ще организира следващия пикник и ако насрочи дата до края на месеца, с удоволствие ще потвърдя участието си.

Чийзакър седна, преливащ от задоволство и вътрешно убеден, че бе нанесъл смъртоносен удар на врага си.

— Нищо на света не би ми доставило по-голямо удоволствие — каза Белфийлд, след което се обърна към вдовицата и двамата подновиха интимния си разговор.

Нямаше други речи, а и не бе останало време. Скоро чуха как музикантите настройват трите корни, чинелите, триъгълника и барабаните зад банкетната зала и дамите се оттеглиха в далечния край на старата лодка, за да се приготвят за танца. Точно тогава предвидливостта на госпожа Гринаул, която бе изпратила Жанет за четки, гребени, чисти кърпички и други подобни, стана очевидна за всички. Някои упрекнаха вдовица, защото бе сменила шапката си, считайки това за нечестно, тъй като предварително се бяха разбрали да няма преобличане. В подобни случаи дамите обикновено бяха склонни да се лишат от преимуществата на преобличането, но само, при условие че всички дами се съгласят да се лишат от тези преимущества, но когато някоя дама нарушеше този договор, това предателство се считаше за сериозно провинение, подобно на фехтовач, който маха бутона на края на шпагата си. Но госпожа Гринаул така отзивчиво предложи услугите на Жанет на всички млади дами и с такава охота споделяше с тях удобствата на тоалета, които тези услуги осигуряваха, че повечето присъстващи й простиха за шапката.

Когато дамите решат, че искат да танцуват, те ще го направят, независимо от това колко неблагоприятни се окажат обстоятелствата. Току-що разорана нива през февруари няма да им се стори прекалено влажна. Истината е, че крайбрежният пясък не се оказа подходящ за танцуване. Давайки своето обещание, Венера несъмнено е знаела, че Адонис няма да я накара да го спази. Дори най-леката и пъргава нимфа не би могла да танцува върху този пясък, без да оставя дълбоки следи. Пясъкът несъмнено бе твърд, равен и достатъчно влажен, за да благоприятства ходенето, но непривичният натиск, на който бе подложен, го набраздяваше и правеше страшно неудобен. Независимо от това нашите приятели танцуваха, намирайки кадрила^[1] и сър Роджър де Ковърли^[2] за по-подходящи от полката и валса.

— Не, приятелю, не — отговори госпожа Гринаул на господин Чийзакър, когато последният се приближи и я покани на танц. — Сигурна съм, че Кейт с удоволствие ще танцува с вас. Що се отнася до мен, ще трябва да ме извините.

Но в момента господин Чийзакър не бе склонен да танцува с Кейт Вавасор. Бе го обзело неясното убеждение, че тя се отнася пренебрежително към него и тъй като, както самият той бе заявил, богатството й бе несъществуващо, не смяташе, че си струва да се унижава, като я ухажва.

— Самият аз не съм сигурен, че ще танцувам — заяви той и седна до вдовицата в ъгъла на тентата. В този момент капитан Белфийлд бе видян да изпровожда госпожица Вавасор до ново и по-подходящо място за танцуване. Повечето присъстващи тръгнаха след тях и господин Чийзакър осъзна, че най-после бе дошъл моментът да пожъне онова, което бе посял. Беше останал сам с вдовицата, а виното му бе вдъхнало кураж. Едва ли някога щеше да му се отвори по-добра възможност да влезе в тази битка. Самият той в никакъв случай не беше сиромах и презираше онези, които бяха. Все пак според него трябваше да има бедни хора, които да прислужват на онези, които имаха пари. Що се отнасяше до госпожа Гринаул, не можеше да има съмнение. Господин Чийзакър знаеше с колко пари разполага тя до стотинката. Вдовицата бе разгласила, или бе убедила други да разгласят от нейно име, че разполага с неограничени средства, но четиресетте хиляди лири бяха факт, а подобен род невинни преувеличения можеха да бъдат простени на жена с такова голямо състояние. И освен това беше красива. Докато се любуваше на зрелия й чар, господин Чийзакър реши, че може би щеше да я обикне дори и без четиресетте хиляди лири.

— Господи, каква жена от плът и кръв! — бе казал той на своя приятел Белфийлд, преди да започне да го подозира в предателство. Възхищението му най-вероятно беше искрено, защото по онова време четиресетте хиляди лири не бяха потвърден факт. Разглеждайки въпроса от всичките му страни, господин Чийзакър заключи, че не би могъл да иска нещо повече от това. Ухажването му щеше да бъде справедливо, честно и почтено. Беше преуспял мъж и едва ли имаше нещо, което двамата да не могат да постигнат в Норфък с обединеното си богатство.

— О, господин Чийзакър, защо не се присъедините към тях? — попита госпожа Гринаул. — Едва ли им е приятно без вас. Кейт ще си помисли, че нарочно я пренебрегвате.

— Няма да танцувам, госпожо Гринаул, освен ако не склоните да дойдете с мен.

— Не, скъпи приятелю, не. Няма да направя това. Опасявам се, че забравяте за скорошната ми загуба. Тази покана е като остър упрек за решението ми да се присъединя към вашето празненство.

— Давам ви честната си дума, че не съм искал да ви упреквам, госпожо Гринаул. Наистина не съм.

— Сигурна съм, че не сте. Щеше да бъде недостойно.

— И никой не би могъл да каже това за мен. Едва ли има някой в Норфък, който би ме нарекъл недостоен.

— Сигурна съм в това.

— Наясно съм с недостатъците си, разбира се.

— И какви са вашите недостатъци, господин Чийзакър?

— Ами… може би съм прекадено разточителен. Но винаги имам повод за това. Харча пари, но само за да направя приятелите си щастливи. Мога да ви уверя, че когато съм си вкъщи, изобщо не съм разточителен.

— Разточителността е голям порок.

— О, не съм разточителен в този смисъл. Никак даже. Но когато човек е влюбен и може би си търси съпруга, защо да не се отпусне малко, нали разбирате?

— Вие си търсите съпруга, така ли, господин Чийзакър?

— Ако ви кажа да, сигурно ще ми се изсмеете.

— В никакъв случай. Не бих се присмяла на човек, когото уважавам, знаейки, че той говори сериозно.

— Не бихте? Толкова се радвам. Когато човек иска да каже нещо сериозно, не желае да му се присмиват.

— И освен това как бих могла да се присмея на брака, имайки предвид колко щастлива бях самата аз в това положение? Толкова щастлива!

Госпожа Гринаул попи очи с кърпичката си.

— Толкова щастлива, че може би някой ден ще опитате отново?

— Никога, господин Чийзакър, никога. Така ли обсъждате сериозни неща, без да се шегувате? Любовта, поне този вид любов, е затворена страница за мен. Тя лежи погребана в земята с клетия ми покоен съпруг.

— Но госпожо Гринаул — възропта Чийзакър и се доближи до вдовицата, седнала в края на масата, готов да спори с нея по този въпрос. — Но госпожо Гринаул, мъката убива.

— Понякога си мисля, че наистина ще ме убие.

— В никакъв случай, за Бога! Не и ако успея да я излекувам.

— Много сте мил, господин Чийзакър, но моята мъка не може да бъде излекувана.

— Сигурна ли сте? Знаете ли какво, госпожо Гринаул? Аз наистина не се шегувам. Ако разпитате, ще откриете, че в Норфък няма по-щедър и заможен мъж от мен. Не плащам наеми и притежавам седемстотин акра добра земя. В цяла Англия няма по-добра. От всеки акър мога да изкарам по вол и половина. Просто си направете сметката и ще видите за какво говоря. И имайте предвид, че някои от хората, които обработват собствена земя, се справят по-зле от арендаторите, тъй като са взели големи заеми и месечните им лихви са по-високи от наемите. Аз не дължа пари на никого — нито на човек, нито на компания. Мога да вляза във всяка банка в Норич, без да се притеснявам. Нямам задължения към никого, госпожо Гринаул. Аз съм Самюел Чийзакър от Ойлимид и всичко, което имам, си е мое.

Описвайки отличното си финансово състояние и още по-доброто си обществено положение, господин Чийзакър така се разпали, че удари масата с юмрук. Тя се разклати и трясъкът отекна в лодката и сякаш подчерта думите му.

— Всичко е мое, госпожо Гринаул, и половината ще бъде ваше, ако склоните да го вземете.

Той се пресегна към нея, сякаш искаше да стисне ръката й в израз на силните си чувства, може би вярвайки, че ако тя откликнеше, това щеше да означава, че приема предложението му.

— Ако бяхте познавали Гринаул, господин Чийзакър…

— Не се съмнявам, че е бил добър човек.

— Ако го бяхте познавали, нямаше да се обръщате към мен по този начин.

— Но какво значение има това? Както вече казах, просто се опитвам да излекувам мъката ви. Никога не съм разбирал каква е ползата от това да се чувстваш нещастен. Ако видя, че кръмното цвекло не покарва някъде, засаждам късни репички на негово място. Никога не се вайкам. Гринаул е бил кръмното цвекло, а аз ще бъда късните репички. Хайде, отговорете на предложението ми. В къщата си нямам спалня, която да не е облицована с махагон!

— Какво значение има обзавеждането за мен? — попита госпожа Гринаул и отново попи очи с кърпичката си.

Точно тогава майката на Мария влезе под платнището. В най-неподходящия момент. Господин Чийзакър чувстваше, че напредва много добре и вече е преодолял първите няколко препятствия, въпреки вродената си свенливост. Знаеше, че бе постигнал този напредък под влиянието на шампанското и се съмняваше, че отново ще успее да си осигури такова благоприятно стечение на обстоятелствата. Но сега го бяха прекъснали точно преди да пожъне успеха. Бяха го прекъснали и осъзнаваше, че изглежда гузен в очите на тази непозната дама. Нямаше какво повече да каже на вдовицата, но изведнъж се озова на половин метър от нея, а изражението на лицето му издаваше вината, която чувстваше.

Госпожа Гринаул не чувстваше вина и не се боеше от чужди погледи.

— С господин Чийзакър говорехме за фермерство — обяви тя.

— О, за фермерство! — отвърна майката на Мария.

— Господин Чийзакър смята, че репичките са за предпочитане пред ранното кръмно цвекло.

— Така е — рече Чийзакър.

— Аз предпочитам ранното цвекло — обяви госпожа Гринаул. — Не мисля, че тези късни посеви са естествени. Не сте ли съгласна, госпожо Уокър?

— Сигурна съм, че господин Чийзакър разбира повече от тези неща — отвърна дамата.

— Разбирам повече от фермерство от всеки друг мъж в Норфък — похвали се джентълменът.

— Това може да е обичайна практика в Норфък — рече госпожа Гринаул и се надигна от мястото си, — но в другите графства, с които съм по-добре запозната, не гледат с добро око на подобни неща.

— Просто дойдох да кажа, че може би е време да се връщаме по лодките — каза госпожа Уокър. — Моята Офелия е толкова деликатна.

В този момент деликатната Офелия можеше да бъде видяна да се весели в близката далечина, танцувайки на пясъка с ръката на Джо Феърстерс около кръста си. Това поведение бе напълно оправдано от мелодията, която музикантите бяха подхванали, и нямаше специална причина един бърз плажен танц да бъде ограничаван в пространството по същия начин, както в едно затворено помещение. Но при тези обстоятелства загрижеността на госпожа Уокър бе напълно разбираема.

Пъргавите движения на далечните танцьори секнаха и започна подготовката за обратното пътуване. Не само фината Офелия и мързеливият Джо се бяха отдалечили, така че мина време, преди всички гости да бъдат събрани на едно място. После трябваше да издърпат лодките и да повикат лодкарите, които бяха седнали на пясъка да пушат лулите си.

— Надявам се, че са трезвени — рече госпожа Уокър с изумено изражение.

— Трезвени като съдии — отвърна Белфийлд.

Самият той се бе погрижил за храната, останала в кошниците на господин Чийзакър, докато въпросният джентълмен се бе занимавал с други неща под платнището.

— Защото знам, че правят всякакви номера, когато са пияни — продължи госпожа Уокър. — Ще ни закарат навътре в морето, без да им мигне окото, госпожо Гринаул.

— Ох, как ми се иска да го направят! — рече Офелия.

— Офелия, качи се в моята лодка! — заповяда майка й, придобивайки доста свиреп вид. Тя не смяташе да позволи на Джо Феърстерс да пътува в същата лодка, но двамата с дъщеря й се оказаха твърде хитри за нея. Когато лодките потеглиха, госпожа Уокър беше в онази, командвана от господин Чийзакър, докато прегрешилата Офелия и нейният непрокопсан ухажор се озоваха под развеселената закрила на капитан Белфийлд.

— Мама така ще се ядоса! — рече Офелия. — И всичко е по твоя вина. Смятах да се кача в другата лодка. Недейте, господин Феърстерс!

След това двамата седнаха един до друг, да се надяваме за най-голямо свое удовлетворение.

Господин Чийзакър напразно се бе опитал да уреди госпожа Гринаул да се върне с него. Но не само капитан Белфийлд се бе опълчил срещу тази идея. Самата вдовица го бе направила.

— Мисля, че ще бъде по-добре да се върнем така, както дойдохме — заяви тя и подаде ръка на капитана.

— О, разбира се — рече Белфийлд. — Защо да правим промени? Чийзакър, стари приятелю, погрижи се за госпожа Уокър. Хайде, мила моя.

Почти изглеждаше така, сякаш капитан Белфийлд се бе обърнал към госпожа Гринаул с „мила моя“, но трябва да предположим, че това ласкаво обръщение се отнасяше за самата лодка. Госпожа Гринаул се настани на удобната и широка пейка на кърмата, а Белфийлд седна до нея и хвана румпела.

— Ако ще управлявате лодката, капитан Белфийлд, умолявам ви да бъдете внимателен.

— Разбира се, че ще внимавам, щом вие сте на борда! — възкликна капитанът. — Не знаете ли, че по-скоро бих загинал под вълните, отколкото да позволя една капка да ви опръска?

— Но не виждате ли, че можем да загинем под вълните заедно?

— Заедно! Каква сладка дума! Да загинем заедно! Ако не знаех, че на този свят има нещо дори по-приятно от това, нямаше да имам нищо против да загина в подобна компания!

— Но аз имам, капитан Белфийлд, така че внимавайте, моля ви.

В този случай никой не загина под вълните. Лодката на господин Чийзакър първа достигна ярмътския пристан и всички слязоха благополучно на сушата. Скоро, скоро след това екипажът на капитан Белфийлд достигна същото място в същото състояние.

— Ето — рече той и подаде ръка на госпожа Гринаул, — докарах ви до брега, без да ви се случи нищо лошо, поне засега.

— Надявам се, че и в бъдеще няма да ми се случи нищо лошо.

— Да пази Господ, госпожо Гринаул! Каквато и съдба да ни чака оттук насетне, както вас, така и мен, надявам се, че вие ще бъдете в пълна безопасност. Ох, как ми се иска да вярвам, че някой ден отново ще имам привилегията да ви закрилям от всички опасности!

— Уверявам ви, че мога и сама да се пазя. Лека нощ, капитан Белфийлд. Лека нощ и на вас, господин Чийзакър. Няма да ви караме да ни изпращате, нали, Кейт? Прекарахме си чудесно.

Вече крачеха по еспланадата и къщата на госпожа Гринаул се падаше отдясно, докато жилищата на двамата джентълмени бяха наляво. Те влязоха в люта схватка за правото да изпратят вдовицата до прага й, но госпожа Гринаул бе упорита и не предостави това право на нито един от двамата.

— Господин Джо Феърстерс така или иначе трябва да мине през къщата — заяви тя. — Той ще ни изпрати. Не, господин Чийзакър. Благодаря ви, но не. Лека нощ.

В гласа й се прокрадна повелителна нотка, която накара господин Чийзакър да се подчини и капитан Белфийлд да осъзнае, че само ще навреди на каузата си, ако продължи да настоява.

— Е, Кейт, какво мислиш за деня? — попита лелята, когато остана насаме с племенницата си.

— Не мисля много за подобни дни, лельо. Беше приятно, но се опасявам, че не разполагам с темперамента да се наслаждавам на такива забавления. Завидях на Офелия Уокър за това, че изглеждаше толкова щастлива.

— Обичам да гледам момичета, които се забавляват — отвърна госпожа Гринаул. — Младите мъже също обичат. Изглежда ми съвсем естествено. Защо младите да не флиртуват помежду си?

— Защо и старите да не флиртуват?

— Така е, старите също имат това право… стига да не досаждат на никого. Ще ти кажа какъв е проблемът, Кейт. Хората са станали толкова добродетелни, че се чудят как да се забавляват и развличат. Ако имах синове и дъщери, щях да смятам флиртуването за чудесен вентил за освобождаване на напрежението. Но при старите хора има някои трудности. Те искат да флиртуват с младите, които не ги желаят. Ако старите хора се ограничат до това да флиртуват единствено помежду си, не виждам защо някога трябва да спрат… докато не бъдат принудени да го направят, разбира се.

Това бе доктрината на госпожа Гринаул по въпроса с флиртуването.