Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (55)

Петдесет и пета глава
Завещанието

Пристигането на госпожа Гринаул донесе огромна утеха на Кейт. Ако не беше леля й, тя нямаше да може да посрещне чичо си и брат си по начина, по който го направи. И двамата се държаха донякъде сдържано заради присъствието й — онази учтива сдържаност, присъща на непознати хора. Джордж не бе виждал леля си от дете и двамата трябваше да бъдат представени един на друг.

— Предполагам, че вие сте Джордж — каза госпожа Гринаул с усмивка и му подаде ръка.

— Да, аз съм Джордж — отвърна той.

— И сте член на парламента! — възкликна тя. — Каква чест за цялото семейство! Почувствах се толкова горда, когато чух!

Каза това с неподправено възхищение, след което се обърна към брат си.

— Времето на татко най-накрая дойде — рече госпожа Гринаул. — Да ти кажа честно, нямах представа, че е толкова слаб, колкото ми го описа Кейт.

— Аз също — отвърна Джон Вавасор. — На Коледа дойде с нас на църква.

— Нима? Мили Боже! Изглежда, го е сполетяла същата съдба, която сполетя клетия Гринаул — рече тя и попи очи с кърпичката си. — Джон, ти не познаваше Гринаул, нали?

— Срещнах го веднъж — отвърна брат й.

— Ах! Не беше от мъжете, които могат да бъдат оценени и разбрани след само една среща. Наясно съм, че има известно предубеждение към хората, които се занимават с търговия, но няма да говорим за това. Какво щях да правя сега без него, независимо дали е бил търговец или не?

— Не се съмнявам, че е бил прекрасен човек.

— Благодаря ти за тези думи, Джон. Ах! Защо не можем да задържим нещата, които искаме, завинаги?

Може би е редно да обясня, че преди да напусне Норич, госпожа Гринаул бе говорила с капитан Белфийлд и му бе казала, че при определени обстоятелства, ако се държи прилично, може да се надява. Капитан Белфийлд незабавно бе отишъл при най-добрия шивач в Норич, бе казал на мъжа за предстоящата си женитба и бе направил голяма поръчка. Шивачът обаче още не я бе изпълнил, тъй като чакаше доказателства за добрия късмет на капитана.

— Всички ние сме стръкове трева — заяви госпожа Гринаул, попивайки сълзите си — и някой ден ще бъдем окосени и хвърлени в пещта.

Брат й промърмори нещо съчувствено, клатейки глава в знак на съгласие с думите й за преходността на човешките дела, след което обяви, че ще излезе да поразгледа. Междувременно Джордж бе помолил сестра си да го заведе до стаята му и двамата вече се бяха качили горе.

Кейт бе решила да не споменава Алис до погребението, ако това бе възможно. Докато изкачваше стълбите, тя почти се разтрепери от страх, защото знаеше, че четенето на завещанието щеше да предизвика неприятности и тъга, а може би и люта кавги.

— Какво прави тази жена тук? — бе първият въпрос, зададен от Джордж.

— Аз я помолих да дойде — отвърна Кейт.

— И защо си я помолила да дойде тук? — попита гневно той.

Кейт веднага почувства, че той говореше така, сякаш вече бе господар на имението и възнамеряваше да бъде и неин господар. Що се отнасяше до първото, тя нямаше възражения. Искрено желаеше той да стане господар на имението и въпреки опасенията й, че ще бъде горчиво разочарован по този въпрос, тя дори не би си помислила да оспорва правото му да се смята за такъв. Но постепенно бе започнала да си казва, че не бива да се подчинява на неговото господство. Този процес бе започнал в мига, в който я бе принудил да напише онова първо писмо, молейки Алис за пари.

— Поканих я преди смъртта на клетия ми дядо, Джордж, когато още смятах, че ще боледува в продължение на седмици. Животът ми тук с него, без друга жена в къщата, освен прислужниците, бе много самотен.

— Защо не покани Алис да ти прави компания?

— Алис нямаше да може да дойде — отвърна Кейт след кратка пауза.

— Не виждам защо не би могла. Но не искам тази жена тук. Опозори се, като се омъжи за ковач…

— Но, Джордж, нали ти ме посъветва да отседна при нея?

— Това е различно. Сега, когато той е мъртъв и тя разполага с парите му, можеш от време на време да й ходиш на гости, но не я искам тук.

— Напълно естествено е да дойде в дома на баща си, за да бъде с него на смъртния му одър.

— Мразя да ми казват какво е естествено и какво не е. Хората, които го правят, обикновено не знаят за какво говорят. Съмнявам се, че е обичала стареца повече от мен. И едва ли е обичала стареца, за когото се омъжи. Хората могат да бъдат такива лицемери! Като чичо Джон, който се преструва на тъжен, защото е дошъл тук, и ще се преструва, докато тялото на баща му лежи горе, но през последните двайсет години едва ли е имало нещо, което да е мразел повече, отколкото да идва тук, за да го види. Кога ще го заровят?

— Погребението ще бъде в събота. Вдругиден.

— Защо не го погребат още утре, за да можем да си тръгнем преди неделя?

— Почина едва в понеделник, Джордж — заяви покрусено Кейт.

— Пфу! У кого е завещанието?

— Господин Гограм. Беше тук вчера и ми заръча да предам на теб и на чичо Джон, че ще го носи на връщане от погребението.

— Какво общо има чичо Джон? — попита рязко Джордж. — Още този следобед ще отида в Пенрит и ще принудя този Гограм да ми даде завещанието.

— Не мисля, че ще го направи, Джордж.

— Какво право има да ми откаже? Какво право има изобщо? Откъде мога да бъда сигурен, че завещанието наистина е в него? Дядо къде държеше книжата си?

— В стария секретер^[1], както го наричаше. Онзи в трапезарията. Но е запечатан.

— Кой го е запечатал?

— Господин Гограм… всъщност двамата с господин Гограм го направихме.

— Защо, по дяволите?

— Просто му помогнах. Но според мен постъпи правилно. Мисля, че е нормално в подобни случаи.

— Глупости! Мислиш за далечното минало. Докато някой не ме убеди в противното, ще считам, че всичко тук ми принадлежи като наследник на стареца. Няма да допусна вмешателство, докато не се уверя, че правата ми наистина са били отнети. И няма да приема завещание, изготвено на смъртен одър. Когато човек едва държи химикалка в ръката си, онова, което пише с нея, няма никакво значение.

— Нима смяташ, че искам да отнема правата ти?

— Надявам се, че не.

— О, Джордж!

— Казах, че се надявам да не е вярно. Но има хора, които го искат. Нима смяташ, че чичо Джон не би го направил, ако можеше? Проклет да е! Ако опита, ще открие, че ще му струва скъпо. Ще го прекарам през всички съдилища в Англия! След няколко години ще му се иска никога да не е напускал „Чансъри Лейн“!

Сестрата донесе съобщение, в което се казваше, че госпожа Гринаул и господин Вавасор смятат да влязат в стаята на стария земевладелец, за да се сбогуват с него. „Може би госпожица Кейт и господин Джордж искат да ги придружат?“

— Господин Вавасор! — извика Джордж, карайки старицата да подскочи. Тя изобщо не разбра какво имаше предвид.

— Да, сър, старият земевладелец — отвърна.

— Ще дойдеш ли, Джордж? — попита Кейт.

— Не. За какво ми е да ходя там? Защо да се преструвам, че искам да видя трупа на мъж, когото мразех и който мразеше мен и чието последно действие, доколкото знам, е било да се опита да ме ограби? Няма да дойда.

Кейт отиде, използвайки тази възможност да се измъкне от брат си. С всеки изминал миг идеята, че трябва по някакъв начин да се раздалечи от него, й се струваше по-примамлива. Напоследък в характера му се бе появила една цинична свирепост, която го правеше почти нетърпим. В същото време изпитваше такава омраза към общоприетите правила, както ги наричаше, че бе започнал да пренебрегва всякакви норми на цивилизовано поведение. Тя отдавна знаеше за тази черта на характера му. Именно по тази причина опитите й да го ожени за Алис я бяха карали да се чувства гузна. А сега това държане и този начин на говорене я караха да изпитва благодарност за това, че Алис се бе спасила.

Кейт се качи с чичо си и леля си и видя лицето на дядо си за последно.

— Клетият старец! — възкликна госпожа Гринаул. По лицето й се стичаха сълзи. — Джон, помниш ли как ми се караше и как ми казваше, че от мен няма да излезе нищо? Предполагам, че е казвал същото и на теб, Кейт?

— Беше много мил с мен — отвърна Кейт и се приближи до леглото. Тя не бе от хората, които, само чакат извинение да заплачат, и очите й бяха сухи.

— Беше достоен стар джентълмен — отбеляза Джон Вавасор. — Принадлежеше на една отминала епоха, но това не означаваше, че не беше джентълмен до последния си дъх. Не вярвам, че някога е направил нещо несправедливо или невеликодушно. Хайде, Кейт, да слизаме долу.

Госпожа Гринаул остана, защото искаше да размени няколко думи със сестрата за начина, по който тялото на господин Гринаул е било третирано след смъртта му, след което последва брат си и племенницата си.

Джордж не замина за Пенрит и видя господин Гограм чак в деня на погребението, когато този достолепен адвокат дойде във „Вавасор Хол“. Не каза нищо повече по въпроса и не счупи печатите, с които бе заключено старото бюро в приемната. Двата дни преди погребението бяха безкрайно неловки за всички присъстващи, освен, може би, за госпожа Гринаул, която се преструваше, че не забелязва мрачното настроение на племенника си. Наричаше го „клетия Джордж“ и възприемаше неучтивото му, дори грубо отношение за проявление на скръбта му. Задаваше му въпроси за парламента, на които той, разбира се, не отговаряше, и му разказваше истории за клетия Гринаул, без да обръща внимание на отвратеното му изражение.

Денят на погребението най-сетне дойде и тялото на стареца бе съпроводено от доктора, Гограм, чичото и племенника, като Джордж се постара да заеме челното място, сякаш се надяваше, че по този начин ще затвърди претенциите си на наследник. Пасторът ги посрещна пред малката порта на гробището, след като по някакъв начин бе превъзмогнал, да се надяваме окончателно, нежеланието си (и първоначалното си решение) да не чете опело за този неразкаял се грешник. Но все пак го прочете, като спомена колебанието си само на един приближен духовник от същата епархия.

— Казаха ми, че завещанието на дядо ми е у вас — рече Джордж на адвоката, веднага, щом като го видя.

— В джоба ми е — отвърна господин Гограм. — Предлагам да го прочета, след като се върнем от службата.

— Обичайна практика ли е завещанието да бъде изнасяно от къщата на покойника?

— Напълно обичайна — отвърна адвокатът. — И в този случай това бе направено по изрично желание на завещателя.

— Мисля, че е обичайна практика — рече Джон Вавасор.

Като чу това, Джордж се обърна към чичо си и понечи да го нападне, но успя да се сдържи и не каза нищо, въпреки че се намръщи свирепо.

Погребението бе съвсем обикновено и Джордж не проговори по пътя до гробището и обратно. Джон Вавасор зададе няколко въпроса на доктора относно последните седмици на баща си и съвсем случайно бе споменато, както от доктора, така и от адвоката, че интелектът на стареца е останал незасегнат от болестта до сетния му час. Когато влязоха в къщата, госпожа Гринаул ги посрещна с покана за обяд. Влязоха в трапезарията и изпиха по чаша шери. Джордж изпи две или три. След това докторът се извини и се отправи към Пенрит, където живееше.

— Бихте ли ме последвали в другата стая? — попита адвокатът.

Тримата джентълмени станаха и се насочиха към всекидневната, като Джордж крачеше най-отпред. Зад него вървеше адвокатът, а Джон Вавасор затвори вратата след тях. Всеки безпристрастен наблюдател би заключил, съдейки по лицата на последните двама, че те очакват неприятен разговор. Пресичайки салона, господин Гограм бе извадил завещанието от джоба си. Държеше го в ръка, когато седна. Джон Вавасор застана зад един от столовете и се облегна на него, като гледаше нагоре към тавана. Джордж стоеше на чергата пред огнището с ръце в джобовете на панталоните си.

— Господа, бихте ли седнали? — рече господин Гогран.

Джон Вавасор веднага се подчини.

— Предпочитам да стоя тук — отвърна Джордж.

Господин Гограм отвори документа.

— Преди да изчетете завещанието — обади се Джордж, — искам да кажа няколко думи. Не знам какво съдържа, но вярвам, че е било съставено няколко часа преди смъртта на дядо ми.

— Един ден преди да почине — отвърна адвокатът. — Рано сутринта.

— Добре, един ден преди да почине. Това е същото. Бил е на смъртния си одър. Повече не е станал от леглото.

— По това време още не беше на легло, господин Вавасор. Не че щеше да има някакво значение, ако беше. И същия ден слезе на вечеря. Признавам, че не разбирам какво целите с тези забележки.

— Ако ме изслушате, ще разберете. Правя тези наблюдения, защото отказвам да приема, че дядо ми е бил в достатъчно добро здраве, за да изготви ново завещание в последните мигове на живота си и на такава преклонна възраст. Видях го преди няколко седмици и още тогава прецених, че не е годен да се разпорежда с имота.

— Не мисля, че сега е времето да се повдигат подобни възражения, Джордж — отбеляза чичо му.

— Аз мисля, че е — отвърна Джордж. — Вярвам, че това завещание е инструмент, с помощта, на който, ако бъде признато за легитимно, ще бъда позорно ограбен. По тази причина възразявам срещу него и ще стигна до съд, ако се наложи. Сега можете да го прочетете, ако желаете.

— О, да, ще го прочета — каза господин Гограм. — И твърдя, че завещанието е напълно валидно.

— А аз казвам, че не е. Това е разликата между нас.

Завещанието бе изчетено, въпреки честите прекъсвания и гневни изблици на Джордж, които няма нужда да повтарям. Нито смятам да досаждам на читателите с пълния текст на самото завещание. То започваше с надеждата, изразена от завещателя, че имотът ще остане в семейството и къщата ще бъде наследена и стопанисвана от човек с името Вавасор. После старецът посочваше, че се чувства принуден да пренебрегне правата на естествения си наследник, вярвайки, че имуществото няма да е на сигурно място в ръцете му, в полза на сина си Джон Вавасор, който ще бъде главен изпълнител на завещанието му. Имуществото ще бъде наследено от най-големия син на Джордж (ако той някога се ожени и му се роди син) в деня, в който навърши двайсет и пет години. Междувременно с него ще се разпорежда Джон Вавасор, както намери за добре, с изключение на задължението да изплаща издръжка от петстотин лири на година на неговата внучка Кейт. Ако на Джордж не му се роди син, имуществото ще бъде наследено от най-големия син на Кейт или, ако това не бе възможно, от най-големия син на другата му внучка, взела името Вавасор. Личното му имущество ще бъде наследено от сина му Джон Вавасор.

— Опасявам се, че няма да получите много от тази последна клауза, господин Вавасор — рече адвокатът, след като свърши. — Земевладелецът нямаше дългове, но се съмнявам, че в банковата му сметка са останали повече от петдесет лири. Освен това стойността на имуществото е доста скромна. Не го е поддържал през последните десет години, но поне е платил всички дългове.

— Точно както предполагах — изсъска Джордж. Гласът му бе неприятен. Очите му блестяха и белегът му бе зейнал грозно. — В гнева си старецът се е опитал да ме ограби, защото не се подчиних на волята му последния път, когато го видях, преди да умре. Подобно завещание няма как да бъде валидно.

— Не мога да кажа нищо по този въпрос в момента — отвърна адвокатът.

— Къде е другото завещание? Онова, изготвено преди това?

— Ако помня правилно, изготвихме две преди това.

— И къде са те?

— Не е моя работа да знам това, господин Вавасор. Мисля, че го видях да унищожава едно, но не съм напълно сигурен. Що се отнася до другото, не мога да кажа нищо.

— Какво смяташ да правиш? — попита Джордж, обръщайки се към чичо си.

— Да правя? Ще изпълня завещанието, разбира се. Нямам избор. Сестра ти е най-облагодетелствана от него. Ще получава по петстотин лири на година до края на живота си, а ако се омъжи и ти не се ожениш или ако има син, а ти нямаш, той ще наследи всичко.

Известно време Джордж мълчеше, потънал в мисли. Не беше ли възможно, чрез Алис и Кейт, да успее да си върне имота? Може би, ако се оженеше за Алис… Но той трябваше да получи контрол върху имуществото веднага, за да може незабавно да започне да изкарва пари от него. А завещанието бе направило това напълно невъзможно. Делът на Кейт не й бе оставен безусловно: парите трябваше да минат през ръцете на чичо й Джон. Завещанието бе съставено така, че да го лиши от всичките му надежди.

— Проклето мошеничество! — рече той.

— Какво имате предвид, сър? — попита Гограм и се обърна към него.

— Онова, което казах. Проклето мошеничество. Кой е бил в стаята, когато завещанието е било изготвено?

— Свидетели на подписването бяха…

— Не попитах за подписването. Кой е бил в стаята, когато завещанието е било изготвено?

— Аз бях с дядо ви.

— И никой друг?

— Никой друг. Присъствието на друг човек в подобен момент би било много необичайно.

— Тогава считам този документ за най-обикновен боклук.

След тези думи Джордж Вавасор напусна стаята, като тресна вратата след себе си.

— Никога преди не съм бил обиждан така — промълви адвокатът, в чиито очи се бяха появили сълзи.

— Той е един разочарован и разорен мъж — отвърна Джон Вавасор. — Не мисля, че трябва да обръщате внимание на думите му.

— Но това не му дава право да ме обижда. Просто изпълних дълга си. Дори не съм съветвал дядо му. Поведението му бе жестоко и недостойно. Ако отново го срещна, ще му кажа това.

— Едва ли ще го срещнете отново, господин Гограм.

Адвокатът си тръгна, като преди това посъветва господин Вавасор да инструктира адвоката си в Лондон да предприеме стъпки за доказване валидността на завещанието.

— Едно от най-солидните завещания, които някога съм изготвял — рече господин Гограм. — Ако бъде признато за невалидно, ще се откажа от професията си.

Кой щеше да каже на Кейт? Това бе първата мисъл на Джон Вавасор, след като изпрати адвоката. Дали щеше да успее да се прибере в Лондон, без да се скара с племенника си? И какви бяха неотложните му задължения в ролята на изпълнител на завещанието на стария земевладелец? Изобщо нямаше да се учуди, ако Джордж си припишеше ролята на господар на имението и поискаше да му дадат ключовете, които в момента бяха в Кейт, и дори прибегнеше до насилие, за да ги получи. Какво трябваше да направи при такова стечение на обстоятелствата?

Беше ясно, че не можеше да избяга и да се върне в клуба си с нощния пощенски влак. Имаше задължения във „Вавасор Хол“ и тези задължения бяха такива, че почти съжали за позицията, в която го бе поставило завещанието на баща му. След време личното му състояние щеше да нарасне значително, но непосредствените последици бяха крайно неприятни. Той погледна през отворената врата, към тъжните борове, които бавно се поклащаха от вятъра, и си каза, че би продал наследството и всичките си задължения много евтино, ако такава продажба бе възможна.

Завари сестра си сама в трапезарията.

— Е, Джон? — рече тя. — Какво гласи завещанието?

— Къде е Кейт? — попита той.

— Излезе с брат си.

— Той взе ли шапката си?

— О, да. Помоли я да излязат на разходка и тя веднага се съгласи.

— Предполагам, че той ще й каже тогава — заключи Джон Вавасор, след което описа условията на завещанието на госпожа Гринаул.

— Браво! — възкликна вдовицата. — Радвам се за нея. Много обичам Кейт и сега ще може да се омъжи за всеки, когото си поиска.