Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (22)

Двадесет и втора глава
Денди и Флърт

Алис пристигна на гарата в Мачинг в три часа следобед и веднага след спирането на влака почувства, че вече нищо не бе в нейни ръце. Прислужник в ливрея се приближи до отворения прозорец на купето, докосна шапката си в поздрав и я попита дали е госпожица Вавасор, след което взе чантата, шаловете и пелерините й. Алис бе преведена през гарата, съпроводена от началника-гара от едната страна, прислужника от другата и носача, който крачеше зад нея. Тя осъзна, че самото й присъствие в Мачинг я бе направило привилегирована и й бе позволило да израсне към светлината.

Пред малката гара чакаше омнибус, който отиваше до град Мачинг и бе предназначен за хора, които не бяха израснали нагоре като нея. Видя също така и стилна каручка, която, ако разбираше от подобни неща, щеше да нарече талига „Уайтчапъл“, както и открита карета, теглена от два красиви малки коня. В каретата седеше дама, обвита в кожи. Разбира се, това бе лейди Гленкора. Друг прислужник стоеше отстрани и държеше поводите на конете.

— Скъпа Алис, много се радвам, че дойде! — прозвуча от кожите. — Знаеш ли какво, мила? Защо прислужницата ти не се качи на двуколката с багажа?

Не беше двуколка, но лейди Гленкора не знаеше това.

— Ще й бъде удобно там. Ти се качи при мен. Студено ли ти е?

— О, не. Изобщо.

— Но е толкова студено! Досега си била в задушното купе, но ти обещавам, че след малко ще ти стане много студено.

— О! Лейди Гленкора, съжалявам, че заради мен е трябвало да излизате навън в такова студено време — отвърна Алис, след което се качи и седна до нея.

— Глупости! За какво съжаляваш? Нямам търпение да говоря с теб, откакто разбрах, че ще дойдеш. Ако цяла сутрин бе валял сняг, пак щях да изляза да те посрещна. Излизам почти всеки ден, когато съм тук, освен ако къщата не е пълна с хора и просто не мога да се извиня. Завий се с тези кожи, имаме достатъчно. Искаш ли да караш?

Алис отклони поканата, след което изрази признателността си с най-красивите думи, които й дойдоха на ум.

— Струва ми се, че обичам да карам повече от всичко друго. Господин Палисър не смята, че дамите трябва да ходят на лов, а пък и самият той не ходи. Аз яздя, но той не припарва до кон. Почти ми се иска някой ден да подкарам карета с четири коня. Но съм сигурна, че ще ме хване страх.

— Би изглеждало ужасно — отвърна Алис.

— Да, нали? Именно това е най-големият проблем — как би изглеждало отстрани. Понякога ми се иска никой да не обръща внимание на това как изглеждат нещата. Не че искам да върша непристойни неща, разбира се, но човек не може да не се чувства ограничен от страха си от госпожа Грънди^[1]. Опитвам се да бъда порядъчна и ми се струва, че се справям доста добре. Бейкър, трябва да сложиш мундщука на Денди. Дърпа се и не мога да го удържам.

Тя спря конете и изтупаният четиридесетгодишен коняр скочи от каретата и сложи мундщука на своенравния Денди, сменяйки юздите.

— Казват се Денди и Флърт — продължи лейди Гленкора, говорейки на Алис. — Не са ли красива двойка? Херцогът ми ги подари и самият той ги кръсти. Срещала ли си се с херцога?

— Никога — отвърна Алис.

— Няма да се върне вкъщи преди Коледа, но някой ден ще ви запозная в Лондон. Той е прекрасно създание и много ме обича, въпреки че не си разменяме повече от половин дузина думи, когато го видя. Той не е особено приказлив. Аз обичам да говоря, както много добре знаеш. Мисля, че е наследствено. Всички от рода Палисър са такива — мълчаливи. Но това не означава, че не са добри оратори. Господин Палисър често взима думата в Камарата на общините и има репутацията на един от малцината политици, които могат да направят изказване по финансов въпрос, без да се задъхат.

Алис съзнаваше, че самата тя не бе казала почти нищо, откакто бяха тръгнали, и започна да си мисли, че просто нямаше какво да каже. Ако лейди Гленкора й бе оставила време да коментира достойнствата на Денди и Флирт, може би щеше да го направи, но не виждаше как би могла да обсъжда приказливостта на членовете на семейство Палисър или ораторските способности на мъжа, който бе съпруг на нейната спътница. Така че попита колко път оставаше до Мачинг Праяри.

— Надявам се, че вече не си се изморила от мен — отвърна лейди Гленкора.

— Нямах това предвид — рече Алис. — Наслаждавам се на пътуването. Но очаквах гара Мачинг да бъде по-близо до град Мачинг.

— А, да. Това е всеобща заблуда. Не е „гара“ Мачинг, а „пътна гара“ Мачинг, така че разстоянието е около дванайсет километра. Много е досадно. Да, пратките ни пристигат с омнибуса, но постоянно трябва да посрещаме хора и мога да те уверя, че излиза много скъпо. Иска ми се господин Палисър да направи клон на линията, но той казва, че ще трябва да плати всички дялове и предполагам, че това би струвало повече.

— В Мачинг има ли град?

— О, съвсем малък. Ще минем оттам, ако искаш, и ще влезем през по-далечната гора.

— О, не! — отвърна Алис.

— Но аз искам! Едно време беше община и принадлежеше на херцога, но му я отнеха с Избирателния закон от 1832 г. Предложиха му нещо като сделка: можеше да задържи или Силвърбридж, или Мачинг, но не и двете. Господин Палисър представлява Силвърбридж, както знаеш. Херцогът избра Силвърбридж или по-скоро баща му го избра, защото бе решил да строи голямото си имение в Барсетшир, а това е близо до Силвърбридж. Местните още не са му простили. Самият той представляваше Мачинг, когато законът бе приет. След това баща му умря и оттогава почти не е живял там. Мястото е много по-приятно от замъка Гадъръм, въпреки че не е толкова разкошно. Мразя разкоша, а ти?

— Нямам такъв голям опит с разкоша като теб.

— Хайде стига, това не е честно. Едва ли на света има човек, който да ненавижда разкоша повече от мен.

— Имам предвид, че не съм заобиколена от хора, живеещи в разкош.

— Това е, защото си палавница и обърна гръб на всичките си братовчеди и особено на лейди Мидлотиан. Толкова ти се ядосах, когато ме обвини, че съм предала доверието ти. Трябваше да знаеш, че аз съм последният човек на света, който би направил подобно нещо.

— Не си помислих, че си го направила нарочно, но…

— Точно това си си помислила, Алис. Решила си, че лейди Мидлотиан ще ме използва, за да те подчини на волята си и да те накара да се омъжиш за господин Грей. Това си си помислила. Не съм сигурна, че съм заслужила високото ти мнение, но определено не съм заслужила такова ниско мнение.

— Не съм имала ниско мнение за теб, но трябваше да се предпазя.

— Тук ще бъдеш на сигурно място. Самата аз ще те защитавам. Името на господин Грей няма да бъде споменавано в твое присъствие, но имай предвид, че очаквам да ми разкажеш всичко по въпроса. Искам да ми разкажеш и за онзи опасен братовчед, за когото говореха такива ужасни неща в Шотландия. Чувала съм за него и преди.

Лейди Гленкора изрече последните няколко думи с тих глас и променен тон, сякаш си мислеше за нещо, което й причиняваше болка. Бе чула за Джордж Вавасор от Бурго Фицджералд.

Алис не знаеше какво да й отговори. За нея бе невъзможно да обсъжда своите най-съкровени и дълбоки чувства в тази открита карета, при положение че прислужникът седеше отзад и може би слушаше. А и това бе първият й разговор с братовчедка й, която не познаваше толкова добре. Истината бе, че изобщо не е възнамерявала да обсъжда тези неща и определено не по този начин, така че не каза нищо.

— Тук започва паркът — рече лейди Гленкора, сочейки един огромен изсъхнал дъб отстрани на пътя. Зад него започваше оградата от колове, опасваща парка. — Това е дъбът Мачинг, под който Ричард I или Едуард III, не помня кой от двамата, бил посрещнат от сър Гай де Палисер на връщане от война, лов или нещо подобно. Кралят бил много изморен, но сър Гай повдигнал духа му. Джефри Палисър, който е братовчед на моя съпруг, твърди, че за щастие, сър Гай извадил манерка с бренди и почерпил краля, който веднага му подарил всички земи в Мачинг. Но тогава тук имало приорат^[2], пълен с монаси и не съм сигурна как точно е станало това. Но знам, че един от братята на сър Гай е бил абат и член на Камарата на лордовете. По същото време кралят му подарил Литълбъри, което е на около десет километра оттук. Джефри Палисър казва, че сър Гай получил страшно много пари за една глътка бренди. Джефри е тук сега и се надявам, че ще го харесаш. Ако не родя дете и господин Палисър не се ожени повторно, Джефри ще бъде наследникът.

Гласът й отново стана тих и странен.

— Предполагам, че повечето стари родове са получили земите си по този начин.

— Или по този начин, или са ги откраднали. Много от тях са били непоправими крадци, скъпа моя, и смея да твърдя, че сър Гай не е бил много по-различен. Но оттогава някои от членовете на рода носят името Плантагенет. Името на съпруга ми е Плантагенет. Херцогът се казва Джордж Плантагенет и кралят беше негов кръстник. Струва ми се, че кралицата е моя кръстница. Не че имам някаква полза от това. Всъщност каква е ползата от кръстниците? Според теб има ли някаква?

— Може би вече не.

— Ако имах дете… О, Алис, ужасно е да нямаш дете, когато толкова много неща зависят от това!

— Но вие се оженихте съвсем скоро.

— Виждам укора в очите му, когато ми задава въпроси. Но не мисля, че някога ще ме обвини. Не и ако общественото му положение зависи от това. Е, както и да е. Това е Мачинг. Помниш ли онази порта, покрай която минахме и накъдето искаше да завие Денди? Обикновено влизаме оттам, но сега заобиколихме, за да ти покажа града. Това е странноприемницата. Нямам представа кой би отседнал там. Не съм виждала някой да влиза или излиза. Това е пекарят, който пече хляба ни. Отначало го правехме в къщата, но никой не го ядеше. Знам, че онзи мъж там поправя обувките на господин Палисър. Той е много взискателен по отношение на обувките си. Когато влезем през другата порта, ще видим църквата. Тя е в самия парк и е много красива, но не е толкова красива, колкото са развалините на приората до къщата. Те са най-голямата забележителност тук. Много обичам да се разхождам там на лунна светлина. Често се сещам за теб, когато го правя. Не знам защо. Всъщност знам и някой ден ще ти кажа. Хайде, госпожице Флърт!

Подкараха през парка и лейди Гленкора й посочи църквата, а след това развалините. Пътят минаваше през тях и неусетно се озоваха пред входната врата. Ъгълът на къщата бе на около двеста метра от входа на стария приорат. Сградата беше голяма и много красива, с две дълги фасади. Но си беше просто къща. Не беше палат, нито замък и едва ли някой би я нарекъл имение. Имаше четири остри покрива, а прозорците на салоните се отваряха към моравата, която разделяше къщата от старите развалини и която всъщност ги обграждаше и влизаше в тях, образувайки пода на стария параклис, старата трапезария и старите галерии със сводове. Повечето галерии все още стояха и около тях се виждаха каменните плочки, но правоъгълният двор беше обрасъл с трева и в центъра имаше голяма каменна ваза с широка основа, от която висяха цъфнали пълзящи растения и зелени филизи.

Когато лейди Гленкора спря пред вратата, един джентълмен излезе да ги посрещне, привлечен от шума на колелетата.

— Ето го и господин Палисър — рече тя. — Това доказва, че си почетен гост, скъпа моя, защото можеш да бъдеш сигурна, че е много зает и нямаше да излезе за никой друг. Плантагенет, това е госпожица Вавасор. Алис, моят съпруг.

Господин Палисър й подаде ръка и й помогна да слезе от каретата.

— Надявам се, че не ви е било много студено — рече той. — Зимата настъпи съвсем внезапно тук.

Това бяха единствените думи, които си размениха до повторната им среща преди вечерята. Господин Палисър беше висок и слаб и не изглеждаше на повече от трийсет години. Имаше вид на съвършен джентълмен, но във външността му нямаше нищо забележително. Човек можеше да види лицето му и веднага да го забрави, после да го види отново и пак да го забрави. Истината бе, че имаше хубаво лице, с голямо чело, говорещо за интелект и изразителна уста, свидетелстваща за силен характер. Очите му, въпреки че не блестяха, изглеждаха пълни със смисъл. Но чертите му в никакъв случай не можеха да бъдат наречени забележителни. И господин Палисър не си бе пуснал брада, която да придава допълнителен характер на лицето му. Всъщност на него никога не би му хрумнало да разчита на външния си вид. Той бе от мъжете, които не са за гледане, но за чиито амбиции можеш да прочетеш във вестника. Хората говореха, че ще бъде следващият канцлер на хазната и едва ли някой би изказал мнението, че невзрачният му външен вид би му попречил.

— Нима всички са навън? — попита го жена му.

— Мъжете още не са се върнали от лов. Поне не мисля, че са се върнали. И предполагам, че някои от дамите са излезли да карат. Но не съм виждал никого откакто ти замина.

— Разбира се, че не си. Той няма време да вижда никого, Алис. Но хайде да се качим горе, скъпа. Казах им да сервират чая в моята гардеробна, защото реших, че ще предпочетеш това пред чай в дневната, преди да си имала възможност да се преоблечеш. Сигурно си много гладна. После можеш да слезеш долу или, ако не искаш да се преобличаш два пъти, можеш да стоиш горе на топло, докато не стане време за вечеря.

Докато говореше, тя хукна нагоре по стълбите и Алис я последва.

— Това е моята гардеробна, а отсреща е твоята стая. Имаш изглед към парка. Красиво е, нали? Хайде, ела в моята гардеробна и виж развалините от прозореца.

Алис последва лейди Гленкора надолу по коридора и влезе в помещението, което тя бе нарекла своя гардеробна, озовавайки се заобиколена от безброй дамски принадлежности, украшения и дрънкулки. Видя най-красивата масичка, най-удобното кресло, най-големия гардероб и най-фините порцеланови фигурки. Всичко бе в ярки цветове и изглеждаше скъпо и луксозно. Имаше много книги и на тавана бяха нарисувани нимфи, а на вратите малки купидончета.

— Не е ли красиво? — попита лейди Гленкора и се обърна към Алис. — Наричам я моята гардеробна, защото не искам никой да влиза тук, но в онзи килер държа четките и сапуна си, а дрехите ми… ами предполагам, че дрехите ми са навсякъде, въпреки че тук няма. Не е ли красиво?

— Много е красиво.

— Всичко е заслуга на херцога. Той наистина разбира от такива неща. За господин Палисър гардеробната си е гардеробна и спалнята си е спалня. Не го интересува дали нещата са красиви. Това се отнася и за жена му, иначе нямаше да се ожени за мен.

— Нямаше да кажеш това, ако наистина го вярваше.

— Ами не знам. Понякога, когато се погледна в огледалото и съм самата себе си, без грим и без да гримаснича, ми се струва, че съм най-грозната млада жена, раждана някога. А след десет години ще бъда най-грозната стара жена. Само помисли — косата ми вече започна да посивява, а още нямам двайсет и една години. Погледни я.

Тя повдигна лъскавите къдрици над ухото си.

— Но имам една утеха — той не се интересува от красота. Ти на колко години си?

— На двайсет и пет — отвърна Алис.

— Глупости. Явно не трябваше да питам. Много съжалявам.

— За какво съжаляваш? И защо мислиш, че трябва да се срамувам от възрастта си?

— Не знам защо, но някои хора се срамуват. И не мислех, че си толкова стара. Двайсет и пет ми се струва толкова много. Нямаше да е много, ако беше омъжена, разбира се, но ти не искаш.

— Може би някой ден ще го направя.

— Разбира се, че ще го направиш. Трябва да отстъпиш. Някой ден ще те принудят. Баща ти ще беснее, лейди Маклауд ще те поучава и лейди Мидлотиан ще те критикува.

— Лейди Мидлотиан не ме плаши.

— Зная какво е всички да ти се нахвърлят едновременно, скъпа моя. С такъв ужас обсъждахме как французите омъжват дъщерите си така, както продават къщите и нивите си, но самите ние правим същото. Когато всички те нападнат, как ще им устоиш? Никое момиче не би могло.

— Мисля, че аз бих могла.

— Разбира се, ти си по-възрастна от мен и нямаш такова голямо състояние. Но както и да е. Не съм искала да обсъждаме това. Още е рано за подобни разговори. Сега трябва да сляза долу, скъпа моя. Херцогинята на Св. Банги е тук и господин Палисър ще се ядоса, ако я оставя задълго сама. Херцогът ще бъде новият председател на съвета^[3] или може би вече е. Мъча се да помня тези неща, но е много трудно, когато не те е грижа. Не че не изгарям от желание господин Палисър да стане канцлер на хазната. Какво решаваш? Тук ли ще останеш, ще слезеш долу с мен или ще отидеш в стаята си? Обещавам, че ще те извикам за вечеря. Тя ще бъде в осем.

Алис предпочете да остане в стаята си, докато дойде време за вечеря и бе заведена там от лейди Гленкора. Прислужницата й тъкмо подреждаше дрехите й. Известно време Алис й помагаше, но скоро дрехите бяха подредени и прислужницата си тръгна.

— Ще се чувствам толкова странно, мадам, в компанията на всички тези хора долу — каза момичето на прага. — Те ме гледат така, сякаш не знаят коя съм.

— Скоро ще свикнеш с това, Джейн.

— Предполагам, че ще свикна. Но проблемът е, че всичките се познават.

Когато остана сама и седна, Алис се почувства по същия начин. Запита се какво щяха да си помислят за нея херцогинята на Св. Банги и господин Джефри Палисър, който също щеше да стане херцог, ако нещата се развиеха в негова полза? Що се отнасяше до господин Палисър, господарят на къщата, за нея вече бе очевидно, че той не бе особено впечатлен от нейното посещение. Нима бе сбъркала, като бе дошла тук? Ако бе възможно да отлети обратно до улица „Кралица Ан“ или дори до квартирата на лейди Маклауд, нима не би го направила незабавно? Тя се запита каква работа всъщност имаше тук? Лейди Гленкора се държеше безкрайно любезно с нея, но я плашеше въпреки тази любезност. Освен това Алис съзнаваше, че братовчедка й не можеше да си позволи да й отдели много време. Тя трябваше да се грижи за гости като херцогинята, които бяха важни политически съюзници на нейния съпруг.

Алис се замисли за самата лейди Гленкора. Какво странно и необикновено създание бе тя, с кръглите си сини очи и русите си къдрици. Понякога приличаше на дете, но в други случаи се държеше като старица! И как говореше само! Какви неща казваше и за какви странни неща намекваше, обикновено, без да го цели! Защо още при първата им среща бе направила този намек за собствения си годеж, защо се бе смутила и бе сменила темата, а после бе загатнала, че по-нататък ще говорят още по този въпрос? „Не би трябвало изобщо да го споменава, каза си Алис. Това, че не е щастлива от съдбата си, е още по-голяма причина да не го споменава.“ След това Алис увери самата себе си, че нито баща й, нито леля й, нито лейди Мидлотиан биха могли да я принудят да сключи брак, който не желае и да приеме последици, от които се страхува. Но лейди Гленкора имаше оправдание, което не бе напълно невярно. Наистина бе по-млада и богатството й наистина я бе поставило в по-неблагоприятно положение.

Освен това на Алис й се струваше, че през този час и половина, който бяха прекарали заедно, лейди Гленкора й бе казала всичко. Бе й описала брака си. Бе признала, че съпругът й е безразличен към нейните удоволствия, докато самата тя напразно се опитва да прояви интерес към неговите занимания. Бе споделила, че не чака дете, а „толкова много неща зависят от това“, както самата тя се бе изразила. На Алис й бе странно, че вече бе научила толкова много. И защо лейди Гленкора се сещаше за нея, когато се разхождаше из развалините на манастира на лунната светлина?

Двата часа се проточиха и постепенно Алис доби усещането, че прекарва времето си в Мачинг в пълна изолация. Не се осмели да слезе долу, разбира се. Най-накрая прислужницата й влезе, за да я облече.

— Как се справяш долу, Джейн? — попита я нейната господарка.

— Всички се държат изключително любезно, госпожице, и вече не мисля, че ще бъде толкова ужасно. Пихме чай в стаята на икономката и бе много приятно. Бяхме шест, всичките камериерки. Казаха ми, че по цял ден няма нищо за правене, освен да седиш пред камината и да шиеш.

Няколко минути преди осем лейди Гленкора почука на вратата на Алис, взе я под ръка и я поведе към салона. Братовчедка й бе великолепно пременена, като вечерната й рокля бе огромна, а къдриците й бяха сресани така, че никой да не заподозре присъствието на сивите косми. Облеклото й бе толкова разкошно, че донякъде я вдетиняваше.

— Чакай да помисля — рече тя, докато слизаха заедно по стълбите. — Ще помоля Джефри да бъде твой кавалер по време на вечерята. Той е най-чаровният млад мъж тук. Има навика да гледа отвисоко на всичко, но това не го прави неприятен, нали така? Освен ако не започне да гледа теб отвисоко, разбира се.

— Но може би ще го направи.

— Не, не би го направил. Това би било нелюбезно, а той е най-любезният мъж на света. Тук още няма никой, както виждаш — обяви лейди Гленкора, когато влязоха в салона, — и не съм мислела, че ще има. Редно е да бъдеш пръв в собствената си къща, а аз винаги се старая да правя онова, което е редно. Нямаш представа колко е трудно понякога. Като говорим за хора, които изкарват прехраната си с много труд — това несъмнено се отнася за мен. Ох, колко забавно би било да седиш някъде в Азия и да ядеш печено пиле с пръсти пред огъня, който си запалил, за да плашиш тигрите и лъвовете. Представяш ли си? Ти си от едната страна на огъня, докато тигрите и лъвовете са от другата и ти се зъбят през пламъците!

Лейди Гленкора се опита да си придаде вид на лъв и се озъби свирепо.

— Такава гримаса не би ме уплашила — рече Алис.

— Едва ли. Четох за това в един женски пътепис. Но те идват, така че не бива повече да гримаснича. Херцогиньо, приближете се до огъня. Надявам се, че отново сте се стоплили. Това е моята братовчедка, госпожица Вавасор.

Херцогинята кимна отривисто и леко снизходително, след което обяви, че й е много топло.

— Не знам как се справяте във вашата къща, но стълбищата тук са толкова удобни. В Лонгройстън направихме всичко по силите си и сложихме тръби с гореща вода навсякъде из къщата, но въпреки това не можеш да завиеш в коридора, без да усетиш студено течение.

Херцогинята говореше изразително и подчертаваше всяка дума, като понякога натъртваше някоя сричка толкова много, че гласът й започваше да свири. Това бе особено очевидно при думата „тръби“ и Алис никога нямаше да забрави тръбите с гореща вода в Лонгройстън.

— Тъкмо казвах на лейди Гленкора, госпожице Палисър, че никога преди не съм била в по-топла къща. Нито пък, за съжаление (тук подчерта думата „съжаление“), в по-студена къща от Лонгройстън.

Произнесе последната дума с тон, който би могъл да просълзи и най-циничния зрител в публиката на представление. Херцогинята бе на около четиресет години и бе много красива, но в красотата й нямаше смисъл. Лицето й бе с добър и равномерен цвят, който не бе нанесен изцяло с четка, но все пак бе получил творческа помощ. Беше добре сложена и едра жена, с добри пропорции и в цветущо здраве. Но също така бе глупачка. Беше се обърнала към една госпожица Палисър, но в същия момент две госпожици Палисър, братовчеди на Плантагенет Палисър, бяха влезли в стаята. За тях мога да кажа, че не бяха глупави, каквито и други отличителни черти да притежаваха.

— Винаги е лесно да стоплиш малка къща като тази — отвърна едната госпожица Палисър, която се казваше, за свое съжаление, Ифигения Теодата, но братовчедка й и сестра й я наричаха Ифи. — И предполагам, че е също толкова трудно да стоплиш голяма къща като Лонгройстън.

Другата госпожица Палисър бе кръстена Юфемия.

— Тук нямаме тръби, херцогиньо — каза лейди Гленкора и Алис, която бе седнала и слушаше, долови имитация на свирещия тон на херцогинята в произношението й. Каза си, че най-вероятно й се бе сторило, но когато миг по-късно очите на братовчедка й срещнаха нейните, Алис заключи, че лейди Гленкора невинаги успяваше да се държи така, както бе редно, въпреки опитите си.

След малко джентълмените започнаха да пристигат един след друг, придружени от още няколко дами, докато накрая в салона се събраха около трийсет души. Господин Палисър се приближи и каза на Алис с любезен тон, сякаш бе доловил смущението й:

— Жена ми отдавна очаква вашето посещение. Надявам се, че няма да ви е скучно тук.

Алис вече бе започнала да се чувства изоставена и изпита признателност към своя домакин, след което реши да направи опит да го хареса.

Джефри Палисър бе един от последните влезли в салона. Лейди Гленкора веднага стана от мястото си и го посрещна, преди да се е изгубил в тълпата.

— Би ли кавалерствал на братовчедка ми Алис Вавасор? — попита тя. — Ще ти бъда много задължена.

— Да, щом ме молиш толкова учтиво.

— Опитай се да я накараш да се чувства удобно.

След това ги запозна и Джефри Палисър разговаряше с Алис, когато обявиха вечерята.