Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (74)

Седемдесет и четвърта глава
В която разбираме какво се случи в двора на църквата

Тези приготовления за завръщането на групата на господин Палисър в Лондон не включваха господин Грей, разбира се. Те обикновено бяха обсъждани в негово отсъствие, а после господин Палисър ги споделяше със своя нов приятел.

— Предполагам, че съвсем скоро ще се видим в Англия? — рече господин Палисър.

— Ще ви кажа, преди да заминете — отвърна Грей. — Във всеки случай смятам да се върна в Англия преди зимата.

— Тогава защо не ни посетите в Мачинг? — попита господин Палисър. — С удоволствие ще ви приемем. Заповядайте в първата седмица на декември. След това винаги отиваме на гости на херцога в Барсетшир. Въпреки че тази година едва ли ще ходим някъде.

Господин Палисър изведнъж се намръщи и дори понечи да оттегли поканата си, решавайки, че при сегашните обстоятелства едва ли би било редно да приемат гости в Мачинг през декември. Но той се бе привързал към господин Грей и сега направи нещо, което бе правил няколко пъти преди: опита се да го убеди да се кандидатира за парламента.

— Не е толкова трудно, колкото си мислите — рече той, когато Грей отвърна, че няма представа за кое място би могъл да се кандидатира. — Вижте какви хора влизат. Като например господин Вавасор. Дори той успя да си спечели място.

— Но плати много скъпо за него.

— Съвсем лесно ще намерите някой тих малък град, който да представлявате.

— Тихите малки градчета обикновено имат свои тихи малки представители — отбеляза Грей.

— Хората обичат промяната и ако сте готов да изхарчите хиляда лири, изобщо няма да ви е трудно. Ще ви помогна с каквото мога.

Но господин Грей отказа. Той не бе от мъжете, които могат да бъдат убедени да променят начина си на живот и самият факт, че Джордж Вавасор бе членувал в парламента, означаваше, че той никога не би опитал да повтори неговото постижение. Алис също бе искала да се кандидатира, но той бе отхвърлил идеята сякаш бе напълно нелепа, като дори не я бе обмислил. Щеше да й откаже със същата категоричност, ако бе предложила да се преместят да живеят в Централна Африка. Именно тази негова закрепостеност я бе изплашила и отблъснала. Той отчасти съзнаваше това, но вече бе отказал предложението й и никога не би приел същото предложение, дошло от друг човек. По този начин Грей се аргументира пред самия себе си. Ако сега бе склонил да предприеме тази стъпка, нима това не би било едно признание пред Алис за ужасната грешка, която бе допуснал?

— Тогава предполагам, че ще посветите живота си на книгите? — рече господин Палисър.

— Надявам се, че книгите ще ми помогнат — отвърна Грей. — Започвам да се съмнявам, че човек има нужда от подобна висока цел в живота си. Имам предвид цел като онази, която споменахте. Струва ми се, че ако човек се научи да живее честно и да очаква смъртта без страх, той е направил всичко необходимо.

— Несъмнено е постигнал много — отвърна господин Палисър, който не бе готов да се впусне в дълга дискусия по темата, защото не му бе дадено достатъчно време, за да обмисли аргументите си. Но той много добре знаеше, че работеше за други, а не за себе си, и бе наясно с факта, въпреки че не бе анализирал собствените си убеждения по този въпрос, че добрите мъже се трудят, за да могат други да живеят честно и да очакват смъртта без страх. Отшелникът от Недъркоутс бе разсъждавал много повече по този въпрос от изгряващата звезда на Камарата на общините, но съм склонен да смятам, че философията на изгряващата звезда беше по-правилната от двете, въпреки че господин Палисър не бе нито толкова умен, нито толкова начетен, колкото своя събеседник.

— Не виждам защо един мъж не би могъл да живее честно и почтено и в същото време да членува в парламента — продължи той след няколко минути.

— Аз също не виждам — отвърна Грей. — Сигурен съм, че има такива мъже и че страната им дължи много. Но те са обект на изкушения, от които всеки благоразумен човек може би трябва да страни.

Въпреки че говореше уверено, той бе силно впечатлен от предложението за помощ, отправено от господин Палисър, и почти съжаляваше, че не го бе приел. Изумително е колко силен и непоколебим може да изглежда един човек на хората около себе си, докато вътрешно се чувства слаб и нерешителен.

Но целта, която господин Грей преследваше в момента, бе подновяването на годежа си с Алис и той чувстваше, че трябва да получи отговор от нея, преди да се отправят обратно към Англия. Ако тя отново откажеше да му даде ръката си, мъжкото му достойнство не би му позволило да продължи да я преследва. В такъв случай щеше да му се наложи да я остави за известно време и да се надява бъдещето да бъде по-благосклонно към него. Той вярваше, че никога не би предложил любовта си на друга жена и ако Алис останеше неомъжена, може би щеше да опита пак, след година или две. Но ако се провалеше сега, нямаше да я види отново до края на този период. След като взе това решение (и тъй като не бе привърженик на изненадите), една вечер той я попита дали би се разходила с него на следващата сутрин.

Това щеше да бъде сутринта на последния й ден в Люцерн и когато се съгласи, Алис много добре знаеше какво щеше да последва. Но тя не каза нищо на лейди Гленкора и не наруши традицията бъдещите планове на семейство Палисър да бъдат единствената тема на разговор, както бе ставало всяка вечер, откакто лейди Гленкора бе съобщила добрата новина на своя съпруг. Винаги прекарваха един час заедно след вечеря, преди на Алис да й бъде позволено да си легне, и през този час тревогите и притесненията на младото семейство бяха обсъждани в такива подробности, че Алис почти се отегчаваше. Но тя бе търпелива с братовчедка си и тази вечер прояви същото търпение.

След като остана сама, тя се помъчи да вземе окончателно решение относно онова, което щеше да му каже утре: решение, което трябваше да бъде крайно и нямаше да зависи от ораторските му умения. Но подобни решения не бяха лесни за взимане и Алис прекара половината нощ в напразни опити. Тя знаеше, че обичаше господин Грей. Знаеше, че той й бе толкова верен, колкото слънцето бе вярно на земята. Знаеше, че щеше да се чувства в пълна безопасност с него, във всяко едно отношение. Знаеше, че лейди Гленкора щеше да ликува, а баща й щеше да се зарадва. Знаеше, че графините щяха да отворят обятията си за нея (въпреки че този факт едва ли имаше голямо значение). Знаеше, че този съюз щеше да й даде всичко, което една жена можеше да се надява да получи, сключвайки брак. Но въпреки това тя реши да откаже на своя любим. Нямаше право да бъде приета обратно след злината, която бе извършила, и не можеше да допусне да бъде приета обратно като обект на съчувствие и прошка.

— Къде отиваш? — попита братовчедка й, когато я видя да слага шапката си след закуска.

— Излизам на разходка… с господин Грей.

— По уговорка?

— Да, по уговорка. Помоли ме вчера.

— Значи всичко е решено, а не си ми казала!

— Често ти повтарям, че всичко е решено. Вчера ме помоли да изляза на разходка с него тази сутрин и не можех да му откажа.

— Защо би искала да му откажеш?

— Не съм казала, че искам. Но мразя сцените и ми се струва, че и за двама ни щеше да бъде по-добре, ако можехме да се разделим без нуждата от подобни интимни разговори.

— Алис, ти си пълна глупачка!

— Често ми го повтаряш.

— Сега той ще ти каже онова, заради което е дошъл чак дотук. Беше изумително бавен, но колкото и да е бавен, ти си още по-бавна. Ако не се сдобриш с него сега, наистина ще си помисля, че си много проклета. Превърнала съм се в лейди Мидлотиан. Просто не те разбирам. Знам, че искаш да бъдеш негова съпруга и знам, че той иска да бъде твой съпруг. Единственото нещо, което ви държи разделени, е твоят инат… просто защото си казала, че не го искаш! Струва ми се, че ако лейди Мидлотиан и всички останали те потупат по гърба и ти кажат, че постъпваш правилно, веднага ще го помолиш да се ожени за теб, само за да им се опълчиш. Можеш да бъдеш сигурна в едно Алис. Ако му откажеш сега, ще бъде за последно.

Алис трябваше да изтърпи всичко това и още, преди господин Грей да дойде да я вземе, като се стараеше да отговаря лаконично на всички обвинения.

— Правиш ме много нещастна, Гленкора — рече тя накрая.

— Иска ми се да можех поне малко да те разчувствам — отвърна лейди Гленкора, — за да те завари по-мека, по-отстъпчива и по-податлива.

Точно в този миг господин Грей влезе, като изглеждаше така, сякаш не му предстоеше нещо по-вълнуващо от обичаната спокойна сутрешна разходка. Алис веднага стана.

— Значи двамата с Алис ще се сбогувате — рече лейди Гленкора.

— Трябва да бъде направено рано или късно — отвърна господин Грей и двамата тръгнаха.

Онези, които познават Люцерн (а вече почти всички го познават), несъмнено помнят големия хотел, построен близо до кея за параходи, както и църквата на хълма, който се пада вляво, когато излезете от странноприемницата. Църквата е съвсем близо до езерото и около нея има гробище. Гробището е заобиколено от галерия със сводове, през чиито арки и отвори, хората, разхождащи се там, могат да гледат надолу към сините води на езерото или напред към величествения бял масив на планината Пилатус. Това е една от най-красивите гледки в тази приказно красива страна и според мен надгробните плочи, покрай които човек минава и които го заобикалят отвсякъде, се добавят към чара на мястото. Именно тук дойдоха Алис и Джон Грей. Съмнявам се, че той бе планирал това. Тя несъмнено щеше да тръгне натам, накъдето той я поведеше. Изминаха пътя от странноприемницата до църковната порта за по-малко от десет минути и разходката им свърши. Но мястото бе уединено и бяха сами, така че господин Грей реши, че моментът бе подходящ да каже онова, което си бе наумил. И преди се бяха разхождали в двора на тази църква, но винаги в компанията или на лейди Гленкора, или на нейния съпруг. Не си казаха почти нищо, докато бавно се катереха нагоре по хълма, а онова, което си казаха, не беше важно.

— Да влезем тук за малко — предложи той. — Това е най-красивото място в Люцерн и кой знае кога ще го видим отново.

Влязоха в гробището и седнаха на една от амбразурите, откъдето се откриваше прекрасна гледка към езерото.

— Най-вероятно никога — отвърна Алис. — Но аз за втора поредна година идвам тук.

Тя потрепери, когато си спомни предишното посещение в компанията на Джордж Вавасор. Мисълта я накара да се намрази. Често си бе казвала, че през последните няколко години бе направила много грешки и напълно заслужаваше тази омраза. Едва ли имаше жена, която да цени по-високо идеята за женското постоянство и едва ли имаше жена, предала тази идея по такъв категоричен начин. Той й даде време да помисли над всички тези неща, докато седеше на амбразурата и гледаше надолу към водата.

— Но по-скоро бих предпочел да живея в Кеймбриджшир — бяха първите му думи.

— Защо?

— Отчасти защото човек оценява красотата само тогава, когато е положил усилия, за да я открие, и отчасти защото тази красота, както и романтиката, свързана с нея, не бива да се превръща в най-важното нещо в живота на човек. Романтиката, ако изобщо се появи, трябва да идва и да си отива неочаквано и ненадейно.

— Бих искала да живея на красиво място.

— И аз бих искал да водя романтичен живот. Но тези неща губят своя чар, когато станат ежедневно явление. Когато някой е задължен да пътува два пъти в месеца до Виена или Санкт Петербург, едва ли се наслаждава на преживяването.

— Въпреки това бих искала да живея на красиво място — каза Алис.

— Аз пък искам да дойдеш да живееш на едно много грозно място. Известно време той мълчеше. Не поглеждаше към нея, а вместо това се взираше в планината, надвиснала над езерото. Тя също не продумваше и не го поглеждаше. Знаеше, че той всеки момент ще поиска ръката й. Цяла нощ си бе представяла този момент, но сега, когато той най-сетне бе дошъл, не знаеше какво да мисли.

— Едва ли ще позволиш на това обстоятелство да те разколебае, ако решиш да ми станеш жена — продължи той.

— Кое обстоятелство?

— Фактът, че Недъркоутс не е толкова красиво място, колкото Люцерн.

— Това няма нищо общо — рече Алис.

— Не би трябвало да има.

— Абсолютно нищо общо — повтори Алис.

— Това означава ли, че ще дойдеш? Ще дойдеш ли в Недъркоутс като моя съпруга? Ще ми помогнеш ли да бъда щастлив сред всичката тази грозота? Ще дойдеш ли, за да бъдеш моето красиво нещо, моето съкровище, моята радост, моята утеха и мой най-верен съветник?

— Нямате нужда от съветници, господин Грей.

— Никой мъж не е имал по-голяма нужда от съветник. Алис, това бе една много лоша година за мен и ми се струва, че ти също не беше щастлива.

— Не бях.

— Да я забравим тогава… или поне да се престорим, че сме я забравили. Преди дванайсет месеца ти беше моя. Беше толкова моя, че имах правото да се хваля с теб пред приятелите си.

— Едва ли е имало с какво толкова да се хвалиш.

— Те не бяха на това мнение. Двамата близки приятели, с които споделих радостта си, заявиха, че ще бъдем много щастливи заедно. Що се отнася до мен, аз бях сигурен, че ще бъда щастлив с теб. Никой мъж не е бил по-доволен от сделката, която е сключил, от мен. Да се върнем към тази сделка и да се престорим, че последните дванайсет месеца не са се случвали.

— Това е невъзможно, господин Грей. Ако бе възможно, щях да бъда още по-ужасен човек от този, който съм.

— Защо да е невъзможно?

— Защото не мога да си простя за онова, което направих. Вие също не бива да ми прощавате.

— Но вече ти простих. Дори за миг в сърцето ми не е имало твой грях към мен, който да е останал непростен. Мисля, че постъпи глупаво и бе подведена от собствената си гордост и честолюбие. Мисля, че тези неща те поставиха в много трудно положение и за да излезеш от него, ти се видя принудена да сториш нещо неразумно. И едва по-късно осъзна, че решението ти противоречи на всичките ти принципи.

Докато той говореше, тя се обърна и го изгледа, изумена от това колко правилно бе разчел действията и мислите й.

— Така и не повярвах, че наистина ще се омъжиш за братовчед си — продължи Грей. — Когато ми казаха, че си склонила да го направиш, аз веднага заключих, че си била временно заслепена от бремето на проблемите си. Видяла си се принудена да се разбунтуваш срещу мен и си била подведена от сърцето си. Казала си си, че можеш с лека ръка да обърнеш гръб на щастието си. Виждаш, че говоря за старата ти любов към мен с откровената самонадеяност на щастлив любовник.

— Не, не, не! — възкликна тя.

— Но бурята преминава над дървото, без да го изкорени и без да наруши неговата симетричност. Когато чуем воя на вятъра и видим как дървото се огъва, ние си мислим, че дните му са преброени и всеки момент ще се прекърши. Алис, когато ветровете те огъваха и заплашваха да те прекършат, аз никога не си помислих, че ще бъдеш унищожена. Има хора, които с времето ще ти простят. Ти също ще си простиш с времето. Но аз те познавам по-добре от всеки друг, точно така, по-добре от всеки друг, и ти простих незабавно. Простих ти всичко, Алис, и го направих без никакви колебания. Ела при мен и ме утеши, Алис. Ела при мен, защото се нуждая от теб.

Тя стоеше неподвижно и мълчеше, взряна в езерото и планината, издигаща се над него. Какво би могла да му каже?

— Сега се нуждая много повече от теб — продължи той, — отколкото когато за пръв път те помолих да споделиш живота си с мен. Тогава можех да понеса да те загубя, защото не се бях хвалил с това, че си моя. Не си бях представял какъв ще бъде животът ни заедно. Но оттогава не съм имал друга надежда… не съм имал друга мечта, освен тази, която сега те моля да осъществиш. Нима се моля напразно?

— Не ме познаваш — отвърна тя. — Не знаеш колко ужасно се държах! Нямаш представа какво означава за жена да се врече във вярност на един мъж, докато обича друг.

— Но ти обичаше мен, Алис! Знаеш, че мога да ти простя това. Простих ти в мига, в който научих какво си направила! Не ме ли чу, когато ти казах, че дори за миг не съм вярвал, че ще се омъжиш за него? Алис, трябва да ме порицаеш за суетата ми, защото през цялото време вярвах, че обичаш мен и само мен. Кажи ми, че е така, скъпа моя, и миналото ще остане просто един сън.

— Аз постоянно го сънувам — рече Алис.

— Сънищата ти ще спрат да бъдат неприятни, ако главата ти е на моето рамо. Ще спреш да се обвиняваш, когато осъзнаеш, че си ме направила щастлив.

— Никога няма да спра да се обвинявам. Сторих нещо непростимо, което би донесло позор на всяка жена. Аз… аз зарязах своя любим.

— Но го направи с благородни подбуди! Нямаше дори зрънце себичност в твоето непостоянство. Сигурен съм, че бих осъдил жена, която ме е напуснала заради пари или благородническа титла или, за да се забавлява. Но при теб не беше така.

— Така беше. Реших, че си твърде непоколебим и…

— И все още го мислиш? Това ли е?

— Вече няма значение какво мисля. Аз съм едно опозорено създание и нямам право на подобни мисли. И за двама ни ще бъде по-добре, ако ме оставиш и… ако ме забравиш. Има неща, които никога не могат да бъдат простени на една жена. Неща, които тя никога не би могла да си прости.

— Нима и аз трябва да бъда наказан заради грешките ти? Това ли наричаш справедливост?

Той се изправи и застана пред нея, взирайки се в лицето й.

— Алис, ако ми кажеш, че не ме обичаш, ще ти повярвам и няма повече да те притеснявам. Знам, че никога не би ме излъгала. Сигурен съм, че никога не си изричала лъжа. Но ако след всичко, което се случи, ти все още ме обичаш, аз имам право да поискам ръката ти. Щастието ми зависи от това и имам право да очаквам да се съгласиш. Настоявам за това право. Ако наистина ме обичаш, Алис, не би се осмелила да ми откажеш. Ако го направиш, никога няма да можеш да оправдаеш това решение пред Бог.

Той млъкна и зачака нейния отговор. Но Алис мълчеше, извърнала поглед към надгробните камъни, които ги заобикаляха. Разбира се, че нямаше избор и трябваше да му се подчини. Неговата власт безкрайно превъзхождаше нейната и не й бе оставил друг избор, освен да бъде щастлива. Но се опасявам, че в нея все още имаше от онова упорство, което я караше да отстоява решенията си. Тя все още желаеше да изтърпи наказанието, което бе заслужила. Беше като затворник, който не иска да излезе от своя затвор, въпреки че е получил помилване, тъй като знае, че помилването е било незаслужено. И може би в сърцето й бе останала частица от онова непокорство, провокирано от неговата властност. Той бе толкова величествен в спокойствието си и се аргументираше по всички въпроси, свързани с любовта, с такава очевидна убеденост в правотата си, че тя винаги бе чувствала, че ако му се подчини, би признала неговото всесилие. Сега знаеше, че трябва да му се подчини и че властта му над нея наистина бе безгранична. Бе я притиснал така, както в някои страни съдията притиска осъдения затворник. Така я бе притиснал, че тя трябваше да признае пред себе си, че не би могла повече да му се противопоставя. Въпреки това думата, която трябваше да изрече, оставаше неизречена, докато той стоеше над нея и чакаше нейния отговор.

След малко той седна до нея и бавно обви ръка около кръста й. Тя опита да се дръпне и опря гръб в каменната стена на амбразурата. Но не можеше да му се измъкне. Вдигна ръка, за да спре неговата, но ръката му, подобно на характера и на думите му, беше прекалено властна и не можеше да бъде спряна.

— Алис — рече той и я привлече към себе си, — битката свърши и аз спечелих.

— Ти печелиш всичко… винаги — отвърна тя, почти шепнейки, като все още се опитваше да се измъкне от прегръдката му.

— Печелейки теб, аз печеля всичко.

След тези думи той се наведе и притисна устни в нейните. Чудя се дали знанието, че никой не бе осквернявал тези устни, откакто я бе целунал за последно, го правеше още по-щастлив?