Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (33)

Тридесет и трета глава
Монкшейд

В първия ден от новата година лейди Гленкора не пристигна в дома на лейди Монк. Тя бе прекарала Коледа в замъка Гадъръм, наслаждавайки се на великолепното гостоприемство на херцога, но когато дойде време да се преместят в Монкшейд, тя бе неразположена и господин Палисър замина сам. Лейди Гленкора се върна в Мачинг и остана там, докато съпругът й отсъстваше, в компанията на двете госпожици Палисър.

Когато новината, че лейди Гленкора нямаше да дойде, достигна Монкшейд, Бурго Фицджералд вече бе там, въоръжен с паричната подкрепа, която Джордж Вавасор бе успял да изтръгне от ръцете на господин Магруин.

— Бурго — рече леля му една сутрин, заварвайки го пред вратата на спалнята му точно преди да слезе долу, облечен за лов, — старата ти изгора лейди Гленкора няма да дойде.

— Лейди Гленкора няма да дойде! — възкликна Бурго, като изражението и тонът му издадоха, че промяната в плановете на тази омъжена жена го вълнуваше повече, отколкото бе редно. Това, обаче, изглежда не трогна лейди Монк.

— Не, няма да идва. Но едва ли има някакво значение за теб.

— Има, по дяволите! — отвърна той, сложи ръка на челото си и се облегна на стената, сякаш изпаднал в отчаяние. — Има огромно значение. Аз съм най-злощастният мъж, живял някога.

— Срамота, Бурго, срамота! Не бива да говориш по този начин за една омъжена жена. Започвам да си мисля, че е по-добре, че няма да дойде.

В този миг още един облечен за лов мъж се насочи към тях по коридора. Лейди Монк му се усмихна и го поздрави, когато се разминаха. Бурго мълчеше и продължаваше да стои облегнат на стената с ръка на челото, показвайки, че току-що бе научил нещо, което го бе разстроило.

— Върни се в стаята си, Бурго — заръча леля му и двамата се насочиха към най-близката врата, тъй като лейди Монк се бе оглеждала за него и го бе пресрещнала веднага, след като бе излязъл в коридора. — Ако тази новина наистина те разстройва, не бива да го показваш. Какво ще кажат хората?

— Не мога да ги спра да говорят.

— Но предполагам, че не искаш да я нараниш? Реших, че ще бъде добре да ти кажа, преди да научиш от някой друг и да се издадеш пред всички. В момента показваш, че все още питаеш чувства към тази омъжена жена, а това е проява на слабост. Ако не ми докажеш, че можеш да се владееш, как бих могла да ти позволя да се срещнеш с нея на улица „Брук“?

За миг Бурго се вгледа в лицето на леля си, след което се обърна към вратата.

— Прави каквото искаш по този въпрос — отвърна той. — Но много добре знаеш какви са намеренията ми.

— Глупости, Бурго. Нямам представа за какво говориш. Време е да слезеш долу за закуска, но не бива да привличаш излишно внимание върху себе си.

Лейди Монк беше около петдесетгодишна жена, все още красива за възрастта си, с прекрасна фигура, висока и добре сложена. В никакъв случай не можеше да бъде описана с онзи епитет, който нашият американски приятел и критик господин Хоторн бе измислил, а именно „набита“, обявявайки, че това било обичайното състояние на английските дами на възрастта на лейди Монк. Но лейди Монк не беше набита. Беше миловидна, хубава и стройна жена, с която, поне по отношение на външния вид, всеки англичанин би се гордял и с която сър Козмо Монк несъмнено се гордееше. Тя произлизаше от рода Фицджералд от Уорчестършир, за чийто представители казваха, че винаги са красиви и безполезни. Гледайки лейди Монк, човек едва ли би си помислил, че е безполезна. Имаше хора, които претендираха, че я познават и които я смятаха за повече от достоен представител на рода, към който принадлежеше, твърдейки, че бе успяла да прахоса богатството на заможния си съпруг, да се скара с единствения си син и да омъжи дъщеря си за най-големия глупак в околността. Бе дала всичко от себе си в стремежа да ожени племенника си за богатата наследница и едва ли щеше да прости на онези, които бяха осуетили плановете й.

В момента Бурго бе напълно убеден, че леля му бе наясно с намеренията му и не можеше да й прости за това, че се преструваше на невинна. В това отношение той бе неблагодарен и неразумен, както и недискретен. Ако бе от онези мъже, които внимателно обмислят всичко, щеше да осъзнае, че жена като лейди Монк би му помогнала само, при условие че никой не би заподозрял, че е наясно с намеренията му. Но Бурго не обмисляше нищо. Представителите на рода Фицджералд започваха да разсъждават едва след тридесет и петата си година и тогава мнението на хората за тях ставаше още по-негативно.

Когато Бурго влезе в трапезарията, там се бяха събрали неколцина мъже, но нито една жена. Сър Козмо Монк, едър и напълно плешив мъж на около шестдесет години, стоеше прав до бюфета и разрязваше голям пай с месо от дивеч. Той също не бе от мъжете, които обмислят нещата, а по-скоро от онези, които се опитват да живеят честно и почтено без много да разсъждават.

— Палисър ще дойде без нея — обяви той с ясния си, силен глас, без да съобрази, че племенникът на жена му току-що бе влязъл в стаята. — Казва, че е болна.

— Много съжалявам — отвърна един от мъжете. — Предпочитам я пред него.

— Има два пъти повече енергия от стария Планти — добави друг.

— Планти не е глупав, да знаеш — отвърна сър Козмо и се насочи към масата с чиния, пълна с пай. — Смятаме го за най-перспективния мъж, с когото разполагаме.

Сър Козмо представляваше своето графство в парламента и бе либерал. Като млад работил в държавната хазна и оттогава говореше за правителството на вигите така, сякаш е бил негов член.

— Бурго, чу ли, че Палисър ще дойде без жена си? — попита един много млад мъж, който едва ли знаеше за обстоятелствата по случая. След влизането на Бурго, останалите бяха престанали да обсъждат темата.

— Чух и да е проклет дано! — изсъска Бурго.

Изведнъж в стаята стана много тихо и господата се съсредоточиха върху закуската си. Всички бяха ужасени от този недвусмислен израз на интимно отношение към съпругата на друг мъж. Бурго не погледна нито чинията, нито чашата си, а пъхна ръце в джобовете на бричовете си и се облегна назад с буреносно изражение на красивото си лице.

— Бурго, по-добре хапни нещо — посъветва го сър Козмо.

— Не съм гладен.

Въпреки това той грабна една препечена филийка, смачка я в юмрук и я пъхна в устата си, след което стана, приближи се до бюфета и си наля чаша черешово бренди.

— Ако няма да закусваш, колкото по-малко пиеш от това, толкова по-добре — отбеляза сър Козмо.

— Нищо ми няма — отвърна Бурго, върна се на масата и се престори, че яде, като си взе една кифла и си наля чай, но после не ги докосна.

По-късно присъстващите заявиха, че никога няма да забравят тази закуска. Бяха доловили нещо в тона на Бурго, когато бе отправил проклятието си към господин Палисър, което ги бе изплашило. Лицето му бе потъмняло по един ужасен за гледане начин и никой не бе посмял да подхване разговор. Когато най-накрая бе нарушил тягостната тишина, сър Козмо го бе направил с очевидно усилие. Шумният начин, по който Бурго бе погълнал съдържанието на чашата си, сякаш за да покаже, че мнението на присъстващите не го интересуваше, допълнително бе вгорчило атмосферата. Сигурно можете да предположите, че никой повече не спомена Планти или неговата съпруга.

През този ден Бурго Фицджералд изплаши всички, станали свидетели на необуздания начин, по който яздеше. Толкова рано сутринта нямаше извинение за подобно лудо препускане. Хрътките тичаха през гората, докато мъжете яздеха отстрани, какъвто бе обичаят в такива случаи. Но Бурго насочваше коня си към най-непристъпните места и го караше да прескача порти и огради, сякаш бе решен на всичко да нарани както себе си, така и жребеца на чичо си. Това бе толкова очевидно, че накрая един от мъжете привлече вниманието на сър Козмо.

— Нищо не мога да направя — отвърна той. — Бурго не е човек, който се влияе от чужди думи. Тази сутрин нещо го е разярило и трябва да се примирим, докато му мине.

Следобед имаше хубав бяг и Бурго яздеше толкова бързо, колкото му позволяваше животното. Все пак имаше извинение за това, а язденето в права линия не беше опасно, независимо от скоростта, за разлика от случаите, когато то не се налагаше. Бурго изкара деня без сериозно произшествие и докато яздеха към вкъщи, той увери сър Козмо, с глас, който бе почти приповдигнат, че кобилата Спинстър е най-добрият кон в неговата конюшня. Спинстър наистина се справи отлично през този ден и в края на сезона бе продадена за триста гвинеи именно заради това нейно представяне. Но аз съм склонен да мисля, че кобилата не бе нищо особено. Конете винаги улавят нещо от темперамента на своите ездачи и когато някой мъж иска да счупи врата си, животното привидно ще се опита да му помогне, но на практика ще го спаси. Във всеки случай Бурго не счупи врата си и настроението му по време на вечерята бе много по-добро, отколкото на закуска.

В уречения ден и час господин Палисър пристигна в Монкшейд. Целта, която преследваше, бе да си осигури подкрепата на либералната партия и не можеше да си позволи да пренебрегне покана от влиятелен мъж като сър Козмо, който имаше свой собствен кръг от приближени в Камарата, съставен от четирима или петима провинциални джентълмени, които, също като него, бяха плешиви и не обичаха да мислят. Сър Козмо бе един от хората, чието одобрение господин Палисър трябваше да спечели на всяка цена и по тази причина той замина за Монкшейд, въпреки че лейди Гленкора не можеше да го придружи.

— Много жалко наистина — заяви лейди Монк. — Нямахме търпение да приемем лейди Гленкора в дома си.

Господин Палисър обяви, че съпругата му била покрусена от факта, че не може да предприеме това пътуване. Но в замъка Гадъръм се почувствала толкова зле, че разтревоженият й съпруг я посъветвал да си стои вкъщи, за да може да се възстанови.

— Надявам се, че не е нещо сериозно — отвърна лейди Монк със скръбно изражение, което изглеждаше толкова искрено, че някой външен наблюдател би си помислил, че тя милее за представителите на рода Палисър.

След това господин Палисър обясни, че лейди Гленкора сторила голяма глупост, като излязла да се разхожда на лунна светлина, а нощта била особено мразовита. Направила го, за да покаже развалините на Мачинг на една своя приятелка, която, безразсъдно и неразумно, позволила на лейди Гленкора да остане навън прекалено дълго и да се простуди.

— Каква ужасна постъпка! — натърти лейди Монк.

— Наистина ужасна — съгласи се господин Палисър, говорейки за Алис с нещо, наподобяващо злоба. — В Гадъръм това простудяване още повече се влоши и се видях принуден да я заведа вкъщи.

В този миг Лейди Монк прозря нещо много важно: господин Палисър наистина вярваше, че жена му си бе останала вкъщи, защото е болна, а не защото се боеше от Бурго Фицджералд. Тя бе умна и съобразителна жена и не се съмняваше, че отсъствието на лейди Гленкора се дължеше на страха й от бившия й любовник, а не на среднощната разходка из развалините на Мачинг. Лейди Монк не можеше да бъде заблудена по този въпрос. Но бе осъзнала, че господин Палисър е бил заблуден. И тъй като бе права, трябва да се върнем за малко в Мачинг и да видим какво се бе случило там след заминаването на Алис Вавасор.

Алис бе казала на госпожица Палисър, че трябва да бъдат предприети стъпки, за да може лейди Гленкора да бъде спасена от тази визита в Монкшейд. Госпожица Палисър се бе съгласила и след заминаването на Алис бе взела решение да каже всичко на господин Палисър. Но когато дошъл моментът да го направи, смелостта й изневерила. Не бе успяла да намери думите, с които да предупреди съпруга, че жена му няма да е в безопасност в компанията на бившия си любовник. След това бе решила, че може би ще й бъде по-лесно да говори със самата лейди Гленкора, колкото и унизително да бе това, и го бе направила успешно.

— Гленкора, надявам се, че няма да ми се разсърдиш, ако ти кажа нещо? — попита госпожица Палисър, когато намери подходящ момент.

— Зависи какво е това нещо — отвърна лейди Гленкора.

Тук трябва да посочим, че съпругата на господин Палисър не бе направила достатъчно, за да се хареса на неговите братовчедки. А може би трябваше, имайки предвид, че ги бе заварила в дома си. Лейди Гленкора ги смяташе за твърде груби и надменни и прекалено горди от това, че носят името Палисър. Освен това се бяха опитали да я поучават и едва ли е нужно да казвам, че никоя млада съпруга не би простила подобен опит от страна на неомъжените роднини на своя съпруг. Лейди Гленкора несъмнено се държеше студено с тях и госпожица Палисър бе напълно наясно с това.

— Ами… това, което искам да ти кажа, е неприятно, но ще се опитам да го смекча — отвърна тя, оценявайки трудността на задачата си.

— Но защо изобщо ще го казваш, щом е неприятно? Но хайде, щом трябва да бъде казано, искам да го чуя.

— Разбрах, че ще ходиш в Монкшейд с Плантагенет.

— И какво от това?

— Скъпа Гленкора, според мен не бива да ходиш. Не си ли съгласна?

— С кого си говорила? — попита лейди Гленкора с остър тон.

— С никого не съм говорила…

— Нима Плантагенет ти е казал нещо?

— Нито дума — отвърна госпожица Палисър. — Можеш да бъдеш сигурна, че не би говорил за това с друг, освен с теб. Скъпа Гленкора, не бива да ходиш там. Казвам го с любов и загриженост за теб, повярвай ми!

Докато говореше, тя протегна ръка към снаха си, която я взе.

— Може би ти вярвам — прошепна Гленкора.

— Трябва да ми повярваш! Хората могат да бъдат толкова безмилостни и жестоки.

— Не ме интересува какво говорят хората.

— Но той се интересува.

— Вината не е моя. Не искам да ходя в Монкшейд. Двете с лейди Монк доскоро бяхме приятелки, но сега не искам да я виждам. Не съм уреждала тази визита. Плантагенет го направи.

— Но няма да те заведе там, ако му кажеш, че не искаш да ходиш.

— Казах му и той ми отговори, че трябва да отида. Едва ли ще ми повярваш, но дори му казах защо смятам, че не бива да ходя. Отговори ми, че това е глупава прищявка, която трябва да преодолея и че не ми отива да се страхувам от някой мъж.

— Разбира се, че не се страхуваш, но…

— Страхувам се. Това е самата истина. Страхувам се, но какво друго мога да направя?

Това бе ужасно разкритие за госпожица Палисър. Тя не бе предполагала, че лейди Гленкора ще й сподели толкова много и чувстваше искрено съжаление за това, че бе чула нейното признание. Но не можеше да направи нищо по въпроса. Това бе краят на разговора и вече знаем до какво бе довел той. Оказа се, че вечерната разходка сред руините бе разболяла лейди Гленкора и тя не можеше да замине за Монкшейд.

Господин Палисър прекара три дни там и укрепи политическия си съюз със Сър Козмо по същия начин, както го бе направил по-рано с херцога на Св. Банги. Те рядко говореха за политика и не си казаха нищо, което можеше да бъде възприето като партийно споразумение, но седяха на една и съща маса по време на вечеря, пиеха вино от една и съща гарафа и от време на време разменяха по някоя дума за следващата сесия на парламента. Нито един от двамата не бе очаквал нещо по-различно, но когато господин Палисър си тръгна, всички бяха наясно, че сър Козмо смяташе младия наследник за най-подходящия следващ канцлер на хазната в правителството на вигите.

— Не разбирам какво толкова виждаш в него — рече един млад член на парламента, обръщайки се към сър Козмо.

— В господин Палисър има нещо — отвърна баронетът. — Несъмнено има! Смея да твърдя, че не е особено умен, но не мисля, че имаме нужда от умен човек. Умният финансист може да бъде много опасен, а вече имахме достатъчно такива. Трябва ни здрав разум и точно толкова красноречие, колкото да може да изрази онова, което трябва да бъде казано! В днешно време това е напълно достатъчно.

От тези думи стана ясно, че сър Козмо бе доволен от новия кандидат за поста канцлер на хазната.

Лейди Монк се възползва от случая, за да запознае господин Палисър с Бурго Фицджералд. Не съм сигурен с каква цел. Може би просто, за да ги скара. Бурго се намръщи, но господин Палисър не забеляза това и учтиво подаде ръка на бившия си съперник. Бурго се видя принуден да я стисне.

— Жалко, че нямаме удоволствието да видим лейди Гленкора с вас — рече той.

— За съжаление, тя е болна — отговори господин Палисър.

— Много съжалявам — рече Бурго. — Наистина.

След това му обърна гръб и се отдалечи. Няколкото думи, които бе изрекъл, и начинът, по който го бе направил, бяха привлекли вниманието на всички наоколо. Гостите знаеха, че Бурго нямаше право да произнася името на лейди Гленкора по този начин, и се опасяваха, че това ще доведе до някакво неприятно развитие. Но господин Палисър сякаш не забеляза нищо и тонът на Бурго не го засегна, а до края на посещението му не се случи нищо неприятно.