Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (26)

Двадесет и шеста глава
Лейди Мидлотиан

Десетина дни по-късно Алис слезе на закуска една сутрин и се озова в компанията на господин Бот. Традицията в Мачинг Праяри повеляваше гостите да се събират за закуска доста късно. Много рядко някоя от дамите можеше да бъде видяна долу преди десет часа. Някои от господата закусваха по-рано, особено когато ходеха на лов, и в тези случаи дамите, слезли на закуска, се чувстваха изоставени от своите братя и съпрузи. В този ден се случи така, че господин Бот представляваше силния пол и когато Алис влезе в трапезарията, той стоеше на килима с гръб към камината, чакайки появата на поне още един гост, за да може да започне да се храни. Ако можеше да избяга, Алис би го направила, защото бе започнала да го ненавижда и дори да се страхува от него, но нямаше как да стори това, без да изглежда твърде очевидно.

— Възнамерявате ли да удължите престоя си тук, госпожице Вавасор? — попита господин Бот, използвайки първия случай, когато тя бе вдигнала глава от писмото, което четеше.

— С още няколко дни, струва ми се — отвърна Алис.

— А, радвам се. Господин Палисър настоява да остана до тяхното заминаване, така че не мога да си тръгна по-рано. Както знаете, аз не съм женен и мога да разпределям времето си както пожелая, поне в този период на годината.

— Предполагам, че намирате това за голямо удобство — рече Алис.

— Да, наистина е удобство. Виждате ли, човек като мен, който е член на парламента и работи за държавата, е длъжен да се съобразява с много неща. Един държавник не може да служи на родината си, ако не е готов да посвети времето си на това. И да прави взаимни отстъпки, госпожице Вавасор.

Тъй като госпожица Вавасор посрещна тези думи с мълчание, господин Бот продължи:

— Постоянно повтарям на своите съпартийци… разбира се, аз считам себе си за представител на крайните радикали.

— О, нима? — каза Алис.

— Да. Влязох в парламента като техен представител и досега не съм бил изкушаван да променя политическите си възгледи. Но постоянно повтарям на своите съпартийци, че нищо не може да бъде постигнато без взаимните отстъпки. Нямам нищо против да споделя с вас, госпожице Вавасор, че за мен господин Палисър е най-перспективният държавник в страната. О, да.

— Радвам се да го чуя — отвърна жертвата му, чувствайки се принудена да каже нещо.

— И смятам, че аз, като краен радикал, служа най-добре на партията си, като поддържам близки отношения с него, стига тази близост да е взаимна. Онзи ден един приятел ми рече: „Ще те превърне в правителствен чиновник“. Отвърнах му: „А аз ще го превърна в министър-председател от манчестърската школа“. Струва ми се, че съм наясно със способностите си, госпожице Вавасор.

— Несъмнено — отвърна Алис.

— Той също е наясно с тях. Господин Палисър не е от хората, които биха допуснали някой да ги заблуждава. Това е една справедлива система на взаимни отстъпки. Не можеш да станеш политик без нея. Вашата братовчедка лейди Гленкоурър е такава чаровна жена! Помня какво ми казахте онази вечер.

— Нима? — отвърна Алис.

— И съм напълно съгласен с вас, че не бива с лека ръка да водим поверителни разговори за близки приятели.

— Със сигурност — каза Алис.

— Но има случаи, госпожице Вавасор, има случаи, когато обичайните правила, от които се ръководим в социалното си поведение, трябва да бъдат донякъде огънати.

— Не мисля, че това е един от тези случаи, господин Бот.

— Не е ли? Просто ме изслушайте, госпожице Вавасор. Горд съм да заявя, че господин Палисър разчита много на скромното ни приятелство. Първото нещо, което ни сближи, беше политиката, разбира се, но приятелството ни премина отвъд нея и придоби приятно социално измерение. Бих казал дори много приятно социално измерение.

„Що за вкус има господин Палисър, помисли си Алис.“

— Но едва ли има нужда да ви казвам, че лейди Гленкоурър е много млада. Дори бих казал прекалено млада.

— Господин Бот, няма да разговарям с вас за лейди Гленкора Палисър.

Алис изрече това с решителен глас и цялата сдържаност, на която бе способна в този момент. Освен това се намръщи и изгледа свирепо своя събеседник. Но господин Бот бе много смел мъж и дори не трепна, въпреки враждебния й тон.

— Уверявам ви, госпожице Вавасор, че мисля единствено за нейното семейно щастие!

— Не смятам, че тя се нуждае от подобен пазител на семейното й щастие.

— Ами ако той се нуждае, госпожице Вавасор? Сигурен съм, че господин Палисър разчита много на вашата преценка.

В този миг Алис стана с намерението да напусне трапезарията, но на прага се сблъска с госпожа Конуей Спаркс.

— Нима бягате от закуската си, госпожице Вавасор? — рече тя.

— Не, госпожо Спаркс, бягам от господин Бот — отвърна Алис, която трепереше от гняв.

— Господин Бот, какво означава това? — попита госпожа Спаркс.

— Ха-ха-ха — засмя се господин Бот.

Алис се върна в стаята и госпожа Спаркс веднага осъзна, че тя наистина се бе опитала да избяга от господин Бот.

— Надявам се, че ще успея да ви помиря — каза госпожа Спаркс. — И че обидата не е била толкова сериозна, че да изисква специално порицание.

— Ха-ха-ха — засмя се отново господин Бот, който се наслаждаваше на ситуацията.

Алис бе ядосана на себе си, защото чувстваше, че бе разкрила прекалено много на госпожа Спаркс. Но не бе готова да й разкрие всичко. Все пак трябваше да каже нещо, но не знаеше какво. Лейди Гленкора я избави от агонията, като влезе в трапезарията.

— Добро утро, госпожо Спаркс — рече тя. — Надявам се, че никой не е чакал закуската. Добро утро, господин Бот. О, Алис!

— Какво има? — попита Алис и се приближи до нея.

— О, Алис, какъв удар!

Но Алис виждаше, че братовчедка й не бе напълно сериозна и че тази нова неприятност, каквато и да бе тя, бе по-скоро досадна, отколкото гибелна.

— Ела тук — заповяда лейди Гленкора и двете се оттеглиха в амбразурата на прозореца. — Сега ще изпитам твоята вяра в мен. Това писмо е от… познай от кого.

— Как бих могла да позная?

— От лейди Мидлотиан! Ще пристигне тук в понеделник на път за Лондон. И ако не ми кажеш, че си напълно сигурна, че това е толкова неочаквано за мен, колкото е за теб, никога повече няма да ти проговоря.

— Напълно сигурна съм.

— А! Тогава можем да го обсъдим. Но първо да закусим.

В този момент още няколко дами влязоха в стаята. Сред тях бяха херцогинята и дъщеря й, както и двете госпожици Палисър. Господин Бот се зае с това да угажда, или по-скоро да предлага да угажда, на малките им прищевки.

Почти стана обяд, преди Алис и нейната братовчедка да могат да обсъдят насаме предстоящата визита на лейди Мидлотиан. Господин Палисър се бе появил и му бяха съобщили прекрасната новина.

— С удоволствие ще приемем лейди Мидлотиан — заяви той.

— Но тук има човек, който няма да е толкова очарован да я види — каза лейди Гленкора на своя съпруг.

— Нима? — отвърна господин Палисър. — И кой е този човек?

— Нейната непокорна братовчедка Алис Вавасор. Но, Алис, господин Палисър не знае нищо за това, а е твърде дълго за обясняване.

— Много съжалявам… — започна господин Палисър.

— Мога да ви уверя, че няма никакъв проблем — заяви Алис. — Просто ще си тръгна три дни по-рано.

Когато чу това, господин Палисър доби много сериозен вид. Що за кавга можеше да направи пребиваването на госпожица Вавасор и лейди Мидлотиан в една и съща къща невъзможно?

— В никакъв случай! — възкликна лейди Гленкора. — Нима искаш да кажеш, че се страхуваш от нея и ще избягаш?

— Госпожице Вавасор, опасявам се, че не можем да я помолим да не идва — рече господин Палисър.

В отговор на това, Алис заяви, че за нищо на света не би предотвратила идването на лейди Мидлотиан в Мачинг.

— Трябва да знаете, господин Палисър, че аз никога не съм виждала лейди Мидлотиан, въпреки че сме далечни братовчеди. Нито съм се карала с нея. Но тя ми даде съвет в едно свое писмо и аз не й отговорих, защото сметнах, че не е нейна работа да се меси. Ще си замина, но не защото се страхувам от нея, а защото, след случилото се, срещата ни би била много неловка за нея.

— Можеш да й кажеш, че госпожица Вавасор е тук — предложи господин Палисър на своята съпруга. — Така ще й дадеш възможност да отмени посещението си, ако реши.

Нещата се развиха така, че Алис не можеше да напусне Мачинг, без да превърне визитата на лейди Мидлотиан в проблем. Несъмнено тази среща щеше да бъде безкрайно неприятна, но, както самата лейди Гленкора бе посочила, лейди Мидлотиан нямаше да я изяде. Истината бе, че Алис се страхуваше от старата дама и този страх я караше да се срамува. Бе принудена да признае това пред себе си. Но в същото време реши, че няма да допусне да бъде принудена да избяга от Мачинг.

Нима господин Бот ухажва вашата братовчедка? — попита госпожа Спаркс тази вечер, обръщайки се към лейди Гленкора.

— Струва ми се малко вероятно — отвърна тя.

— Боже мой! — възкликна една старица, възхитена от близките отношения между Алис и лейди Гленкора. — Дори не бих си помислила подобно нещо.

— Но аз си го помислих, колкото и невероятно да звучи — отбеляза госпожа Спаркс.

— Какво ви накара да си го помислите? — попита лейди Гленкора.

— Обърнете внимание, че не ви питам дали госпожица Вавасор харесва него — каза госпожа Спаркс. — Нямам подобни подозрения. По-скоро ми се струва, че когато той играе ролята на Бакхус, тя е Ариадна, отчаяно опитваща се да избяга от него.

— Нима господин Бот има навика да играе Бакхус? — попита лейди Гленкора.

— Така ми се стори тази сутрин. Сигурно забелязвате богоподобното му, ликуващо излъчване.

— Не мисля, че това божество би могло да ликува тук — заяви лейди Гленкора.

— Аз пък мисля, че тя непременно трябва да се опита да му избяга — каза старицата.

— Госпожица Вавасор не е склонна да бяга — отвърна госпожа Спаркс, слагайки точка на разговора.

Лейди Мидлотиан пристигна следващия понеделник. Каретата, която трябваше да я посрещне на гарата, бе изпратена в три следобед. Алис трябваше да избере дали да се запознае с нея веднага след пристигането й, или да я отбягва, докато стане време всички да се съберат в салона преди вечерята.

— Ще я приема тогава, когато дойде — каза лейди Гленкора. — И ще й кажа, че ти си тук, разбира се.

— Да, така ще бъде най-добре и… Боже мой, не знам как да постъпя.

— Ако искаш, мога да ти я доведа в стаята ми.

— Не, това би било твърде официално — отвърна Алис. — Веднага ще разбере, че съм мислила за нея.

— Тогава предлагам да оставим всичко на случайността. Ще я срещнеш тогава, когато я срещнеш.

Накрая стигнаха до заключението, че това бе най-правилното решение, но и че лейди Мидлотиан трябва да бъде уведомена за присъствието на Алис веднага след пристигането й.

Алис бе в стаята си, когато каретата, превозваща нежеланата старица, спря пред входната врата. Тя съвсем ясно чу колелетата и разбра, че врагът й вече бе в къщата. Цяла сутрин се бе опитвала да се убеди, че е напълно безразлична към пристигането й, но не бе успяла и сега се ядоса на себе си за това, че се бе изправила е разтуптяно сърце в мига, в който бе чула хлопването на входната врата. Каква й бе лейди Мидлотиан, че да се страхува толкова от нея? Но тя се страхуваше. Отново и отново поставяше страха си под съмнение и всеки път трябваше да признае, че той бе там. Най-накрая, малко преди пет часа, след много вътрешни дебати и самокритични мисли за собствената си плахост, Алис слезе долу. Лейди Гленкора й бе обещала, че ще бъде в салона в този час. Отвори вратата и веднага почувства, че бе в присъствието на своята знатна родственица. Лейди Мидлотиан беше заела голямото кресло до огъня, а лейди Гленкора седеше на една табуретка до нея. Една от госпожиците Палисър четеше в далечния ъгъл на стаята, но иначе в салона нямаше никой друг.

Графинята на Мидлотиан бе дребничка жена, между шестдесет и седемдесетгодишна, която трябва да е била много красива като млада. В момента нямаше претенции нито за младост, нито за красота (като някои други дами, прехвърлили шестдесетте). Изглеждаше напълно наясно с напредналата си възраст. Носеше кръгло боне, което скриваше голяма част от лицето й. Бе свикнала да го носи до вечерта, щом веднъж е била принудена от обстоятелствата да го сложи. Освен това бе облякла къса, прилепнала пелерина и въпреки че седеше на огромно кресло, гърбът й бе изправен и се взираше в пламъците. Тялото й наистина бе дребно, но сивите й очи и острите й черти й придаваха важност, която я спасяваше от впечатлението за незначителност. Веднага щом я зърна, Алис осъзна, че не бе от онези жени, които се предаваха лесно.

— Ето я Алис — рече лейди Гленкора и се надигна, когато братовчедка й влезе в стаята. — Алис, позволи ми да ти представя лейди Мидлотиан.

Когато се приближи, Алис успя да си придаде небрежен и непринуден вид, въпреки че сърцето й се пръскаше. Подаде ръка и остави възрастната дама първа да я поздрави.

— Радвам се, че най-накрая имам възможност да се запозная с вас, мила моя — заяви лейди Мидлотиан. — Много се радвам.

Но Алис продължаваше да мълчи.

— Вашата леля, лейди Маклауд, е една от най-старите ми приятелки и тя често говори за вас.

— И лейди Маклауд често ми е говорила за вас — отвърна Алис.

— Познаваме се по име — каза графинята, — но ще бъде добре да се опознаем и лично. Аз не съм първа младост и ако не ви опозная скоро, нищо чудно никога да не го направя.

Алис не можеше да не си каже, че това обстоятелство нямаше да се превърне в повод за съжаление за нито една от двете им. Замисли се за писмото на лейди Мидлотиан и се опита да прецени дали не трябваше веднага да насочи разговора в тази посока. Беше сигурна, че лейди Мидлотиан ще го спомене и предпочиташе това да стане сега, в присъствието на лейди Гленкора, отколкото по-късно, когато двете щяха да останат насаме.

— Много мило от ваша страна — рече Алис.

— Наистина бих искала да се опознаем — повтори лейди Мидлотиан. — Кръвта вода не става, мила моя, и на този свят няма нещо, което да свързва хората така, както семейните връзки. Когато бяхме млади, вашата майка бе най-скъпата ми приятелка.

— Не познавах майка си — отвърна Алис, но още докато говореше, тя почувства как силите й на съпротивление срещу старицата започват да отслабват.

— Не, мила моя, не сте я познавали и според мен това е още една причина онези, които обичаха нея, сега да обичат вас. Но лейди Маклауд е най-близката ви родственица, по майчина линия, разбира се, и съм склонна да мисля, че е изпълнила дълга си към вас.

— Несъмнено е така, лейди Мидлотиан.

— И от това следва, че не е имало голяма необходимост от намесата на други хора в делата ви. Казвам това, мила моя, като оправдание, защото чувствам, че трябва да се извиня за поведението си.

— Сигурна съм, че Алис не смята така — обади се лейди Гленкора.

— Важното е какво мисля аз, а не какво мисли Алис, поне що се отнася до собствените ми недостатъци — отвърна лейди Мидлотиан с усмивка, която опита, но не успя да направи дружелюбна. — Истината е, че просто исках да наваксам пропуснатите възможности.

Алис усети, че се канеше да спомене писмото и потръпна.

— Но единственото, което искам в момента, е да бъда считана за една от приятелките на Алис Вавасор.

— Бих се гордяла с вашето приятелство, ако…

— Ако какво, мила моя? — попита старицата.

Сигурен съм, че се опитваше да звучи любезно, но в маниера й имаше нещо, или може би в гласа й, което отврати Алис и тя веднага реши, че никога нямаше да станат истински приятелки.

— Ако какво, мила моя?

— Алис има предвид… — започна лейди Гленкора.

— Оставете Алис сама да каже какво има предвид — прекъсна я лейди Мидлотиан.

— Трудно ми е да изразя какво имам предвид — рече Алис и почувства как смелостта в нея се надига, може би призована от факта, че съвсем скоро щеше да има нужда от нея. — Сигурна съм, че двете с вас, лейди Мидлотиан, имаме различно мнение по един въпрос. А това е въпрос, при който трябва да се ръководя от собственото си мнение, а не от мнението на други хора.

— Имате предвид по отношение на господин Грей?

— Да — отвърна Алис. — Имам предвид господин Грей.

— Доста разсъждавах по този въпрос, мислейки единствено за вашето щастие, и когато чух, че сте тук, реших да мина през Мачинг на път за Лондон с надеждата да разговарям с вас.

— Тогава сте знаели, че Алис е тук — каза лейди Гленкора.

— Разбира се, че знаех. Предполагам, че си чула цялата история, Гленкора?

Лейди Гленкора бе принудена да признае, че бе запозната е „историята“, както графинята бе нарекла начина, по който Алис се отнесла с господин Грей.

— И какво мислиш?

Както Алис, така и нейната домакиня се обърнаха към далечния край на стаята, където госпожица Палисър четеше, опитвайки се да намекнат, че младата дама не бе запозната с тези обстоятелства и нямаше причина да ги научава точно в този момент.

— Може би трябва да изберем друго място и време — заключи лейди Мидлотиан. — Но вдругиден си заминавам. Всъщност мислех да си тръгна още утре.

— О, лейди Мидлотиан! — възкликна лейди Гленкора.

— Това е едно съвсем кратко посещение, направено по работа, скъпа Гленкора. Кога ще мога да говоря с Алис, без да бъдем прекъсвани?

Лейди Гленкора предложи да използват нейната стая, сега или по-късно тази вечер, когато стане време за лягане. Но мисълта за тази предумишлена лекция ужасяваше Алис и тя бе решена на всичко да я избегне.

— Лейди Мидлотиан, няма да има никакъв смисъл.

— Никакъв смисъл, драга!

— Никакъв. Получих писмото ви.

— И тъй като не ми отговорихте, дойдох чак тук, за да обсъдя въпроса с вас.

— Не искам да ви обиждам, но това е тема, която не мога да обсъждам с…

Тя щеше да каже „непознат човек“, но се спря навреме.

— Която не мога да обсъждам с никого.

— Нима искате да кажете, че отказвате да говорите с мен?

— Отказвам да говоря с вас по този въпрос — отвърна Алис. — Не бих го направила дори с лейди Маклауд.

— Да — каза лейди Мидлотиан и в стоманеносивите й очи проблесна гняв, — и точно по тази причина е наложително някой друг ваш приятел да се намеси.

— Няма да допусна подобна намеса — отвърна Алис, — нито от хора, които са ми приятели, нито от такива, които не са.

Докато говореше, тя се надигна от стола си.

— Трябва да ме извините, лейди Мидлотиан, но не мога да говоря с вас по този въпрос.

И тя излезе от стаята, оставяйки графинята сама с лейди Гленкора. Госпожица Палисър вдигна очи от книгата си и веднага осъзна, че бе имало кавга, но се съмнявам, че бе чула причината за нея.

— Най-опърничавата млада жена, която съм срещала през живота си — заяви лейди Мидлотиан след напускането на Алис.

— Бях сигурна, че разговорът ви ще протече по този начин — отбеляза лейди Гленкора.

— Но това е неприемливо, скъпа. Била е сгодена за този млад мъж, със съгласието на всичките си приятели.

— Знам това.

— Не смяташ ли, че е постъпила ужасно?

— Не претендирам, че я разбирам, но сигурно е решила, че няма да бъдат щастливи заедно.

— Да я разбираш! Как би могла? Никой не би могъл. Млада жена, която се е сгодила за уважаван джентълмен по този начин, пред очите на целия свят, така да се каже, посетила е дома му и е говорила с прислужниците му, за да ги уведоми за изискванията си по отношение на обзавеждането, а после просто е заявила, че е размислила! И доколкото знам, дори не е дала причина за това свое решение!

Лейди Мидлотиан продължи да настоява, че Алис бе постъпила грубо и несправедливо и се разгорещи до такава степен, че изплаши своята домакиня. Графинята бе от хората, които, преди почти две години, бяха накрали лейди Гленкора да се подчини на волята им. Тя сякаш напълно бе забравила за това, но лейди Гленкора помнеше всичко до най-малката подробност.

— Няма да се откажа — заяви лейди Мидлотиан. — Никак не одобрявам баща й, който успя да се обвърже с нашето семейство по един напълно позорен начин, без да бъде канен. Не мисля, че съм разговаряла с него оттогава, но сега ще поискам да ме приеме и ще му кажа какво мисля по въпроса.

Алис не отстъпи и успя да избегне всички по-нататъшни разговори с лейди Мидлотиан. Остана непоклатима дори след като лейди Гленкора й предаде съобщение от графинята, в което старицата я умоляваше да размисли.

— Довиждане, мила моя — рече й лейди Мидлотиан, когато стана време да си ходи. — Все още се надявам, че нещата ще се наредят и ако това се случи, ще откриете, че мога да забравям и да прощавам.

— Ако упоритостта винаги води до успех — каза лейди Гленкора на Алис, — тя няма как да не успее.

— Но няма да успее — отвърна Алис.