Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (17)

Седемнадесета глава
Еджхил

Струва ми се, че на този свят няма по-красива гледка от глутница ловни хрътки, насядали около ловец в ранна зимна утрин, ако мястото на срещата е било избрано с артистична вещина. Това място трябва да бъде в малко тревисто поле. Не е абсолютно задължително да е далече от всякакви постройки, нито плетовете да бъдат грижливо подрязани и подравнени съобразно изискванията на модерното селско стопанство. Наблизо трябва да има дървета и земята да е малко неравна, за да могат хрътките и слугите да се съберат на едно място.

Има добре известни места за ловни срещи из цяла Англия, в парковете на благородници, пред техните имения или дори на моравите им. Но тези зрелищни места съдържат малко от красотата, за която говоря. Те са прекадено величествени и натруфени, както и прекадено далече от истинския ловджийски дух. На тези срещи каретите винаги блестят, роклите на дамите винаги са разкошни и мястото винаги е обградено от хора, дошли от съседното градче, за да се порадват на богаташите. За мен в това няма нищо красиво. Срещата, за която говоря, е посветена само и единствено на спорта, а избраното място е красиво по случайност, като това го прави най-красивото място на света.

Това важеше в пълна сила за Еджхил. Близкото селце се състоеше от три или четири къщи, но имаше старинна църквичка със стара сива кула и тесен и тъмен двор, обграден от брястове. Пътят от Робъри до мястото на срещата минаваше покрай църковния двор и съвсем малко по-нататък стоеше портата, отвъд която започваше малкото поле, където хрътките се чувстваха точно толкова като у дома си, колкото в кучешките си колиби. Полето беше шест или седем акъра^[1] и бе дълго и тясно, така че ловците имаха къде да разхождат хрътките си, за да ги предпазят от настинка поради прекалено дългото седене на едно място. Църковната кула бе близо и се виждаше през дърветата, а самото поле бе зелено и меко, но никога не бе кално или покрито с локви.

Еджхил бе любимо място за ловни срещи в това графство, отчасти поради факта, че в съседната гора живееха много лисици, отчасти защото наоколо имаше много пасища и отчасти заради ловджийските наклонности на местното население. Що се отнася до собствения ми вкус, не съм убеден, че обичам да започвам деня си с голяма гора и съм напълно сигурен, че не обичам да го завършвам с такава. Трудно е да се открие каймакът на лова, както е трудно да се открие каймакът на всяко друго приятно занимание. Кой може винаги да пие хубав „Лафит“^[2], винаги да си говори с жена, която е едновременно красива и духовита, и винаги да бъде вдъхновяван от поезията, която чете? Човек обикновено трябва да пресее много кал, преди да намери своята буца злато. Това несъмнено се отнася и за лова и голямата гора, която често пречи на ловеца така, както калта пречи на миньора. Най-търсеното място са шубраците прещип, защото там златото веднага лъсва. Но без гората, в прещипа няма как да се завъдят лисици, и ако не беше калта, златото нямаше да намери своето място.

Както казах, Еджхил бе популярно място за срещи и в момента изглеждаше изключително красиво. Малкото поле бе пълно с ездачи, които бавно се придвижваха насам-натам, водеха разговори, пушеха пури, слизаха от наемните си коне и яхваха ловните, раздаваха заповеди на слугите си и се подготвяха за деня. Там се бяха събрали стари провинциални джентълмени от всички краища на графството, които се поздравяваха радушно; фермери-спортсмени, които обичаха да общуват с лордовете си и да чувстват, че удоволствията на провинцията са общи за всички; мъже, дошли от града и ходещи на лов в свободното си време като нашите приятели от клуба Робъри, които всъщност бяха най-многочислената група на полето; офицери от околните гарнизони; голяма тълпа от слуги и неколцина невзрачни пътешественици, дошли от най-различни части на страната, за да участват в лова. На пътя пред портата чакаха множество превозни средства: открити карети, двуколки, кабриолети и коли, в някои от които седяха дами, дошли специално за ловната среща. Но Еджхил не беше място за дамски срещи. Разстоянията бяха твърде големи и пътеките в Кранби Уд, голямата гора, не бяха подходящи за колела. Както винаги сред ездачите имаше неколцина представители на нежния пол, но дамите по принцип не харесваха Еджхил, дори онези от тях, които ловуваха. Само една карета, тази на господаря на хрътките, бе навлязла в свещената обител на полето и именно от нея в момента слизаше старият баронет, точно когато Максуел, Калдър Джоунс и Вавасор навлязоха в полето.

— Надявам се, че сте добре, сър Уилям — каза Максуел, обръщайки се към стария господар.

Калдър Джоунс също го поздрави, а след него това стори и Вавасор.

— Ами, да, бих казал, че съм добре, благодаря. Бихте ли продължили, ако обичате? Кобилата ми не можа да се обърне.

Някой друг го поздрави, но старецът само изръмжа в отговор. След като внимателно му помогнаха да се качи на коня (все пак минаваше седемдесетте), той се насочи към хрътките, а фермерите около него докосваха шапките си в поздрав. Но той не им обръщаше внимание, защото умът му бе зает е по-важни неща. Започна да шепне инструкции на своя прислужник, който отговаряше „Да, сър Уилям“, „Не, сър Уилям“ и „Несъмнено, сър Уилям“. Наблизо слухтеше дългокрак мъж с щръкнали уши, ловджийско кепе и яркочервено палто, който се надяваше да чуе някое от сутрешните указания на стареца.

— Кой, по дяволите, е онзи мъж? Тук се допускат само бричове и ботуши! — попита сър Уилям високо, докато слугата му се отдалечаваше с хрътките. Той познаваше мъжа, но искаше да го порицае за неучтивостта.

— Накъде трябва да се насочим първо, сър Уилям? — попита Калдър Джоунс смирено.

— Откъде мога да знам къде се крият лисиците? — отвърна сър Уилям и изруга, а Калдър Джоунс се оттегли, смълчан и нещастен.

Въпреки това сър Уилям бе най-популярният джентълмен в цялото графство и един от най-учтивите мъже, с които бихте могли да седнете на една маса. Когато не бе в седлото, той имаше благ характер и не бе склонен да налага превъзходството си над останалите. Но всеки господар на хрътките, ако е бил на тази позиция достатъчно дълго, а сър Уилям я бе заемал от над трийсет години, придобива специална власт, за която никой владетел не може да претендира. Той има право да казва и прави каквото си пожелае и всички са задължени да му се подчиняват. Нищо не би могло да го свали от трона, дори подмолно съзаклятничество. И никой не би подкрепил подобен опит за преврат. Всеки ловец, който е бил обруган, оскърбен или унижен без причина, е длъжен да преглътне това отношение в името на общото благо. И няма право да се ядосва на господаря. Грубият език е необходимост при него. Едно време казваха, че един капитан не може да управлява кораба си, ако не ругае своите моряци. Но нима можем да сравним проблемите на един капитан с тези на господаря на хрътките? Моряците са дисциплинирани и могат да бъдат хвърлени в трюма, бити с камшик или лишени от грог. Господарят на хрътките няма право да лишава никого от грог и може да накаже провинил се ловец единствено с остри думи.

— Е, Полък, кога дойде? — попита Максуел.

— Току-що пристигнах от Лондон, за Бога! — отвърна литераторът. — Хванах влака от площад „Юстън“ в осем и половина. А от Уинслоу дотук пътувах в двуколка с двама мъже, които никога преди не бях виждал. Теглеха ни два коня, впрегнати един зад друг, въпреки че двуколката бе за един и хвърчахме с деветнайсет мили в час.

— Хайде, не преувеличавай — рече Максуел.

— Кълна се, че е така! Чудя се дали двамата мъже ще ми върнат парите, които платих за двуколката. Трябваше да изляза от вкъщи в осем без петнайсет, а преди това имах работа за вършене, така че съм станал в пет.

— Значи си я свършил на свещи — обади се Грайндли.

— Разбира се, че на свещи. Защо не? Нима мислиш, че само адвокатите могат да работят на свещи? Предполагам, че по това време вие сте играли вист и сте пили вино. Колко се радвам, че не бях с вас, защото сега ще мога да яздя!

— Залагам една лира, че ако има преследване, ще се справя по-добре от теб — заяви Джоунс.

— Присъединявам се към залога — обади се Грайндли. — А Вавасор ще ни бъде арбитър.

— Господа, хрътките няма да могат да излязат, ако спрете пред портата — каза сър Уилям.

След това глутницата потегли, а ловците изминаха четирите мили до Кранби Уд в лек тръс. Вавасор яздеше сам, като от време на време си разменяше думи със своя прислужник.

— Ще яздя червеникавокафявата кобила в гората — каза той. — А ти стой близо до мен.

— Предполагам, че ще трябва да препускам нагоре-надолу по пътеките — отвърна Бат с презрение в гласа.

— Аз няма да препускам по пътеките, но ти ме дръж под око, защото трябва да знаеш къде съм, за да мога да сменя конете, ако някоя лисица се измъкне.

— Струва ми се, че ще бъдете тук целия ден, сър.

— Ако си прав, значи няма да яздя кафявия кон. Но трябва да ми е на разположение, ако се наложи. Разбираш ли?

— О, да, сър, разбирам. Това, което казвате, не е трудно за разбиране. Но не мисля, че днес ще изкарате лисица от тази гора. Логично е. Вятърът духа от североизток.

Кранби Уд е много голяма гора, защото всъщност представлява две или три гори, събрани на едно място. Стана почти обяд, преди да открият лисица, след което настана голямо вълнение. В продължение на цял час мъжете препускаха нагоре-надолу по пътеките, а хрътките гонеха лисицата от единия до другия край на заграденото място. Веднъж или два пъти клетото животно опита да излезе от гората, предизвиквайки викове „Дръж!“, стремително галопиране и прескачане на ненужни огради, но след това се връщаше обратно, може би размислило заради споменатия от Бат Смидърс североизточен вятър. Неусетно стана един часа и мъжете се отегчиха и започнаха да се събират на малки групи, да обядват, да пушат и да се закачат. Качеството на сандвичите с шунка, донесени в Кранби Уд днес, бе изключително, а шерито не им отстъпваше. Конярите бяха натоварени с чанти и мъжете въоръжени с повече плоски бутилки, отколкото с пистолети. Максуел и Полък бяха в центъра на една от тези групи и не спираха да се задяват, но без да си нанасят сериозни рани. Накрая се измориха, обърнаха се към Грайндли и го изпъдиха от групата.

— Ще принудиш този мъж да си пререже гърлото, ако продължаваш в същия дух — рече Полък.

— Да го направя ли? — отвърна Максуел.

— Ще яздя с него, защото ми е жал.

През това време Вавасор стоеше встрани от мъжете, напълно сам, а Бат Смидърс не се отдалечаваше на повече от триста метра от своя господар.

— Няма да свършим нищо днес — заяви Грайндли, приближавайки се до Вавасор.

— Не се знае — отвърна той.

— Онзи старец трябва да е пълен глупак — рече Грайндли, имайки предвид сър Уилям. — Не знае какво прави.

— Как може да накара лисицата да се предаде? — попита Вавасор и острият му тон накара Грайндли да се отдалечи.

Обядът и пушенето продължиха до два часа, като през това време хрътките, слугите, камшиците и старият сър Уилям не спряха да работят, както и неколцина от ловците, внимателно следящи лова. През следващия час имаше два или три неуспешни опита, както и няколко лъжливи твърдения за лисици, излезли от гората, довели първо до галоп, а после до гневни обвинения. Стана три часа и мъжете започнаха да ругаят, да обиждат Кранби Уд, да изразяват разочарованието си от това, че не си бяха останали вкъщи и да злословят по адрес на стария господар на хрътките.

— Това е най-противното място на земята! — възкликна Максуел. — Често съм казвал, че кракът ми повече няма да стъпи тук и сега ще го кажа отново.

— Но ще дойдеш на следващата ловна среща — отвърна Грайндли, който бе използвал всеобщото обезверение, за да се върне при другарите си.

— Гриндемс, трябва да се научиш да държиш езика си зад зъбите — сопна му се Максуел. — Човек не може да разговаря нормално с теб.

Грайндли отново щеше да бъде изгонен от групата, но бе спасен от един слуга, който се приближи с галон по пътеката, следван от хрътките.

— Да не е излязла, Том? — попита Максуел.

— Излезе отнякъде — отвърна Том и всички препуснаха. Вавасор веднага смени коня си — яхна кафявия и даде червеникавокафявата си кобила на Бат Смидърс, който промърмори, че вече може да се прибира в Робъри. Вавасор не му отговори, а отиде до мястото, където пътеките се пресичаха, спря за миг и се заслуша. После си избра пътека, която се разклоняваше от онази, по която бяха минали ловците и техните слуги, и препусна през гората. Не след дълго се натъкна на сър Уилям, който стоеше пред една малка ловджийска порта заедно със своя прислужник.

— Стойте мирен — рече старецът. — Хрътките още не са излезли от гората.

— А лисицата избяга ли?

— Каква ще бъде ползата от това, ако не успеем да изкараме хрътките? Да, избяга. Мина точно оттук.

И той започна да надува енергично ловджийския си рог. По пътеката веднага се зададоха неколцина мъже, придружени от четири-пет хрътки. После видяха Том, със запъхтян кон, да навлиза обратно сред дърветата. Скоро пристигнаха и останалите и пътеката се напълни с мъже, които не знаеха къде отиват, но бяха осъзнали, че лисицата най-накрая бе излязла от прикритието си.

Том докосна шапката си и изгледа въпросително своя господар.

— Драсна към Клейдън — каза старецът. — Пробвайте хрътките в онзи плет.

Том го послуша и животните почти веднага уловиха миризмата на лисицата, а мъжете започнаха да слагат шапките си и да пъхат крака в стремената си. Мигът, който бяха чакали толкова дълго, най-накрая бе дошъл, но сред тях имаше и такива, които предпочитаха лисицата да се върне обратно в гората, защото бяха загубили вяра в запъхтените си коне. А някои предпочитаха чакането и дебненето пред самия лов, въпреки че допреди малко бяха мрънкали и ругали. Трети бяха загубили ентусиазма си и имаха нужда от един бърз галон през полето, за да си го върнат. Повечето се опасяваха, че ще стартират лошо и другите ще се представят по-добре от тях. Но се вдигна огромна олелия и ловците най-накрая препуснаха след хрътките, погнали своята плячка, а сър Уилям неведнъж се виждаше принуден да използва острия си тон, за да поставя хора на мястото им.

Неколцина стари хитреци завиха наляво, вместо да следват хрътките, защото, излезли от гората, бяха усетили вятъра. Те се надяваха, че след няколко километра лисицата ще хукне по посока на вятъра и освен това знаеха най-прекия път до Клейдън. Ах, колко е приятно, когато подобни хора се оказват подведени от сухите си и безполезни знания! Ако лисицата тичаше само по права линия, тези мъдри джентълмени рядко щяха да се окичват със слава.

В сегашния случай животното явно бе решило да поддържа линията на своя бяг сравнително права, тъй като хрътките следваха миризмата му по протежение на три или четири плета. То имаше преднина от поне десет минути и бе успяло да изостави убежището на дърветата, без да привлече вниманието на враговете си, осигурявайки си достатъчно време да избере най-добрия възможен маршрут. Мъжете препускаха от поле на поле и се тълпяха пред малките ловджийски порти, блъскайки конете си един в друг с омраза, която не може да бъде видяна никъде другаде. Никой ловец не иска да скача, ако може да го избегне, а плетовете около портите не изглеждаха особено примамливо. Неколцина се отклониха от общия поток и минаха през съседното поле, а други се промъкнаха покрай оградите, избягвайки стълпотворението пред портите. Джордж Вавасор бе един от тях. Той не обичаше да язди в тълпа и винаги странеше както от другите ловци, така и от хрътките. А ако изостанеше прекалено много, той просто изчезваше и останалите не го виждаха до края на деня. В тези случаи не се появяваше, както много други, двайсетина минути след като животното е било убито или хванато натясно. Вместо това се прибираше вкъщи сам, минавайки по странични пътища, за да не може никой да обсъжда провала му.

Тълпата остана гъста и многолюдна до края на поредицата от ловджийски порти и ловецът, който се справи най-добре, бе този с най-борбения кон. След като прекосиха четири или пет полета по този начин, те излязоха на пътя. Хрътките го пресякоха, без да спират, следвайки миризмата, но в сърцата на някои от мъжете се прокраднаха съмнения и много от тях останаха на пътя, наблюдавайки внимателно водещите хрътки, очаквайки да поемат или в едната, или в другата посока. Сър Уилям, извинен от седемдесетте си години, зави рязко наляво, знаейки, че може да достигне до Клейдън по този начин. Много от ловците покорно го последваха. Неколцина поеха надясно, очевидно намислили нещо различно. Най-опитните ездачи вече бяха пресекли пътя и навлезли сред шубраците, следвайки хрътките по петите, без да знаят или обръщат внимание на факта, че пред тях минаваше поточе. Най-отпред яздеше Бурго Фицджералд, който бе известен с това, че никога не се колебае, дали да прескочи ограда, или да се отклони от пътя, да жертва себе си или своя кон. Въпреки това клетият Бурго рядко излизаше победител. Обикновено се проваляше в лова така, както се проваляше във всичко в живота си.

Литераторът-спортсмен Полък го следваше по петите. Той имаше само два коня в конюшнята си и не бе дал много пари за тях, а освен това тежеше цели деветдесет и пет килограма без ботушите! Въпреки това се справяше и никой не знаеше как точно го постигаше. Особено, при положение че разбираше от лов колкото един шивач. Но умееше да язди и знаеше как да пада, без да се нарани. Обикновено яздеше, докато конят под него капнеше от изтощение. Но малцина знаеха за тъжните злополуки, които често го спохождаха — калните канавки, в които понякога затъваше; отчаянието, което го обземаше, докато се опитваше да накара жребеца си да прекоси някоя дълбоко разорана нива; километрите, които трябваше да измине пеша, водейки измореното животно, за да се прибере в Робъри!

Трети яздеше прислужникът Том, а зад него препускаха Калдър Джоунс и Грайндли, като последният бе решен на всичко да спечели златната лира. Вавасор също бе прекосил пътя отляво, водейки след себе си двама други мъже, които знаеха, че могат да му се доверят. Максуел се бе разколебал пред плета, за свой най-голям срам. Заедно с канавката, този плет представляваше истинско предизвикателство, а ловците не обичаха да срещат трудни препятствия още в началото на бяга. Максуел не бе скрил нито разочарованието си, нито причината за своето решение.

— По дяволите! — бе възкликнал той. — Това препятствие е твърде голямо за мен, а онзи поток си е истинска река!

И той бе последвал господаря на хрътките надолу по пътя.

Мъжете, които споменахме поименно, се справиха с потока, като конят на Полък едва смогна да се изправи на задните си крака и да се оттласне от неравния бряг. Няколко кобили отказаха да го прекосят и по този начин ездачите им загубиха всякакви шансове за успех до края на деня. Такава е съдбата на мъжете, които ходят на лов. Човек плаща пет или шест лири и в девет от десет случая събитията от деня по-скоро го огорчават, отколкото задоволяват! Един или двама нагазиха във водата и успяха да издрапат до другия бряг, но Туфто Пърлингс, мъжът от Манчестър, затъна в калта на дъното и успя да се измъкне едва след като седем мъже го издърпаха с въжета.

— Къде, по дяволите, е моят човек? — попита Пърлингс, но слугите не можеха да му кажат, че неговият „човек“ язди най-отпред с втория кон на господаря си, улисан в лова.

Джордж Вавасор откри, че конят му се справя неочаквано добре, прескачайки оградите почти на галоп и демонстрирайки изключителна форма. „Чудя се какво не му е наред, запита се Джордж, въпреки че бе решил да го продаде още днес, ако му се отдаде възможност.“

И след потока лисицата продължаваше да тича в права линия и Том изказа предположението, че господарят му не е бил прав за Клейдън.

— Къде сме сега? — попита Бурго, когато неколцина мъже минаха през отворената порта на една нива.

— Това е фермата на Бълби — отвърна Том. — Яздим право към гората Елмхам.

— Проклета да е гората Елмхам! — възкликна един едър фермер, който бе успял да стигне дотук. — Днес няма да видим тази гора!

— Предполагам, че вие знаете най-добре — отвърна Том.

Минаха през нивата, пресякоха поредния път и се спуснаха в едно стръмно дефиле, водещо до малка горичка.

— Във всеки случай е минала покрай онези ели — рече Том. — Напред, Гейлас!

Изкачиха се от другата страна на дефилето и видяха хрътките, които бяха на едно поле пред тях.

— Кълна се, че това изкачване ме остави без дъх! — заяви Полък.

— Сега не е моментът да се оплаквате — отвърна Бурго и пришпори коня си.

— Досега темпото бе ужасно бавно, нали? — рече Калдър Джоунс и се огледа, очаквайки да види, че Грайндли е изостанал. Но той все още бе там, заедно с шестима други мъже. Джордж Вавасор също яздеше с групата, но винаги в полето вляво от тях. Той не бе казал дума откакто ловът бе започнал и не бе пожелал да говори с никого. Желаеше да продаде коня си. Освен това желаеше да се представи добре в лова, въпреки че му бе трудно да определи защо.

В продължение на около миля яздеха през открити пасбища, но имаше много огради и изостанаха малко от хрътките, а теглото на Полък започна да го бави. Том и Бурго водеха, но точно зад тях яздеше един фермер, имал късмета да ги срещне пред портата на фермата. Именно подобни несправедливи инциденти обезкуражаваха хората, положили всички възможни усилия, за да сполучат! Хрътките се бяха отклонили малко вляво и в крайна сметка се бяха насочили право към Клейдън.

— Проклет да съм! Графът беше прав — рече Том.

Въпреки че сър Уилям бе баронет, по време на лова мъжете, които го познаваха, го наричаха граф.

— Не сме се насочили към Клейдън, нали? — попита Бурго.

— Клейдън започва с онези букове, които виждате там — отвърна Том. — Графът рядко греши.

Не след дълго достигнаха къса двойна ограда и малък набързо засаден плет. Двойната ограда винаги е трудно изпитание, особено ако е здрава. Един мъж с жена и семейство има пълното право да я избегне и никой не би го обвинил. Двойните огради обикновено можеха да бъдат избегнати, тъй като бяха снабдени с порти. Тази също имаше, но Бурго не бягаше от нищо и я прескочи с красив скок. Не е лесно да бъдеш дискретен, когато мъжът пред теб е бил толкова недискретен. Том се насочи към портата и Полък го последва, знаейки, че няма никакъв шанс да преодолее това препятствие. Но Калдър Джоунс бе сполетян от голяма беда: краката на коня му се удариха в най-горната пръчка на втората ограда и той излетя от седлото с главата напред, сякаш е бил изстрелян с катапулт. Трябва да го оставим там. Грайндли се зарадва на неговото нещастие и се насочи към портата, но фермерът със свежия кон успя да прескочи оградата и скоро се озова до Бурго.

— Не ви видях на старта — заяви Бурго.

— Аз пък не видях вас — отвърна провинциалният джентълмен, — така че сме квит.

Бурго не виждаше нещата по същия начин, но не каза нищо. Грайндли и Том скоро ги настигнаха, като последният правеше всичко възможно, за да се отърве от адвоката. Полък също не се отказваше, но темпото бе започнало да му се отразява и въпреки че теренът беше равен, клетото му животно лъхтеше и се задъхваше. Хрътките продължаваха да завиват наляво. Бурго прескочи една малка ограда и се озова в същото поле, през което препускаха те, но точно тогава осъзна, че пред него имаше ездач. Това бе Джордж Вавасор, който поддържаше чудесно темпо, а конят му не показваше никакви признаци на умора.

Стигнаха Клейдън, което означаваше, че бяха изминали единайсет километра за около трийсет и пет минути. Хората, които не разбират от лов, едва ли ще се впечатлят от това темпо, но ако можеха да говорят, запъхтените коне биха потвърдили, че то е било доста добро. Нашата компания влезе в парка Клейдън през една странична порта в оградата, която стоеше отворена в ловни дни, но почти веднага там пристигна една много по-многолюдна група, влязла през главния вход. Предвождаше я сър Уилям, а нашият приятел Максуел бе с него.

— Досега всичко беше отлично — рече му Бурго. — Най-добрият лов за годината.

— Още не съм видял нищо от лова — отвърна Максуел. — Достраша ме да се отклоня от първата пътека и оттогава яздя по нея.

Максуел никога не лъжеше за ловните си постижения и не изпитваше срам от това да минава по пътеките.

— Кой е с теб?

— Двамата с Том сме. Известно време и Калдър Джоунс яздеше с нас, но мисля, че се преби някъде. Както и Полък, твоят приятел Грайндли и един човек, когото не познавам, който падна от небето по средата на бяга. Има и още един мъж, чийто гръб видях току-що. Ето го. За Бога, това е Вавасор! Не знаех, че е тук.

Останаха в парка Клейдън десетина минути, след което лисицата, която преследваха, отново хукна. Всъщност може би бе друга лисица. След това имаше много спорове по този въпрос, но никой не бе достатъчно смел, за да изкаже това предположение пред сър Уилям. Лисицата, независимо дали бе тяхната или друга, пое наляво от Клейдън в посока към Робъри. През тези десет минути в парка се бяха събрали петдесетина мъже, но нито един от тях не бе Калдър Джоунс. Туфто Пърлингс също липсваше, както и още половин дузина други ловци, сполетени от някакво сериозно нещастие. Но Грайндли бе там и все още ликуваше, като вече открито обсъждаше златната лира на Джоунс. Полък също успя да се добере до парка и бе благодарен за тази почивка. Той се надяваше, че конят му ще може да събере сили, за да завърши лова благополучно.

Но след като напуснаха Клейдън, темпото стана по-бързо от всякога. Може би това се дължеше на по-силната миризма, тъй като хрътките бяха започнали да настигат лисицата. Но ми се струва, че просто бяха погнали различна лисица. Максуел, който я бе видял как драсва, се кълнеше, че е била чиста и свежа. Бурго заяви, че според него лисицата е същата, но не се аргументира.

— Разбира се, че е същата лисица — обади се Том. — Как може да е друга?

Джентълменът от провинцията, който бе паднал от небето, бе напълно сигурен, че гонеха различна лисица. Това мнение споделяха и повечето от онези, които бяха минали по пътя. Полък просто изрази надеждата, че животното скоро ще бъде убито и ловът ще завърши благополучно.

Но не след дълго темпото стана прекалено бързо за клетия автор. Накрая конят му се закова на място пред един нисък плет и просто отказа да продължи нататък. Тази вечер Полък се върна в Робъри малко след девет часа, гладен като вълк. Злочестият му кон все още бе жив, но не хапна нито зрънце овес тази нощ, като отказа да яде и на следващата сутрин.

Вавасор отново се отдели от групата, като този път яздеше вдясно от нея. Максуел реши да тръгне след него и го следваше до края. Известно време Бурго водеше, предизвиквайки острото негодувание на сър Уилям — по принцип заради това, че язди сред хрътките, но на практика, защото бе изпреварил самия сър Уилям. Въпреки седемдесетте си години, старецът съумяваше да поддържа темпото на хрътките. Когато поеха надолу към селцето Маръм, неколцина мъже се отказаха, защото се страхуваха да не затънат в меката земя край реката и не знаеха за брода. Но сър Уилям го знаеше и онези, които яздеха близо до него, преодоляха това препятствие без никакви проблеми. Бурго, който препускаше най-отпред, едва не заседна в тресавището, но беше лек и конят му успя да се измъкне, оставяйки една от предните си подкови в калта. След този епизод Бурго реши да отстъпи водачеството на сър Уилям.

Неусетно достигнаха до гората Клеши Смол, но я прекосиха, без да спират и излязоха от другата й страна, където започваше пасбището на фермата Клеши. Тук Максуел и Вавасор се присъединиха към останалите. Те бяха успели да съкратят около триста метра от разстоянието, минавайки напряко, но за сметка на това се бяха забавили, защото им се бе наложило да прескочат потока Маръм, който сър Уилям бе прекосил през брода. Темпото стана толкова бързо, колкото позволяваха изморените им коне, а в няколко случая и по-бързо. Прислужникът на Сър Уилям бе яздил с него и старецът се бе качил на втория си кон в Клейдън. Максуел беше успял да направи същото, но вторият кон на Том така и не се бе появил и животното му изнемогваше. Грайндли бе изостанал малко, може би задоволен от факта, че бе победил Калдър Джоунс. Сега е времето да кажа, че той така и не получи златната си лира от него. Бурго, Вавасор и джентълменът от провинцията продължаваха да яздят най-отпред, но и тримата искаха лисицата час по-скоро да се предаде. Ах! Нищо не може да се сравни с искреното желание на ловеца лисицата най-накрая да се измори, когато конят му започне да пръхти от изтощение и той осъзнае, че усилията му ще бъдат напразни, ако животното не бъде заловено в следващото или по-следващото поле! До този момент всичко се е развивало чудесно и си оставил десетки мъже зад себе си, но каква би била ползата от това, ако и самият ти не постигнеш нищо накрая?

Всички, които познаваха местността, вече бяха заключили, че лисицата се е насочила към еленовия резерват Торндън, но до него все още имаше цели три километра и хрътките бяха толкова близо до своята плячка, че клетото животно едва ли можеше да се надява да го достигне. Лисицата бе опитала да се скрие в една отводнителна тръба близо до фермата Келши, но хрътките бяха успели да препречат пътя й. Скоро след това се хвърли в една канавка и хрътките я изпревариха, давайки възможност на конете, които също я гонеха, да скъсят дистанцията.

— Край с мен — оплака се Бурго на Максуел.

— За твой късмет същото може да бъде казано и за лисицата — отвърна банкерът.

Но на лисицата й бяха останали малко повече сили, отколкото на коня на Бурго Фицджералд. Той прекъсна бяга си за около минута, след което отново тръгна, но бе изпреварен от самия сър Уилям. Джентълменът от провинцията също го изпревари, като после се провикна:

— Йойкс^[3]! Дотук беше! Горкият човек!

— Какво си се развикал? — сряза го сър Уилям. — Да не мислиш, че не знам къде е лисицата?

Фермерът веднага се оттегли и стана много по-незабележим отпреди.

Напуснаха Клеши и навлязоха в община Торнден. Тази земя бе част от фермата Сорел — място, което двама от тях щяха да помнят дълго. Тук сър Уилям се отклони наляво, насочвайки се към една порта, но Максуел и Бурго Фицджералд, следвани от Вавасор, продължиха право напред. Пред тях имаше граничен насип и огромна канавка, които сър Уилям нарочно бе избегнал. Максуел, който най-накрая бе възвърнал обичайната си увереност, дори не се поколеба. Конят му бе сравнително свеж и с лекота се справи с двете препятствия. След това дойде ред на клетия Бурго! Ах, Бурго, ако не беше още дете, щеше да знаеш, че след всичко, случило се днес, след всички усилия, положени от коня ти, той няма да може да се справи. Но нима Бурго Фицджералд някога бе проявявал умереност? Препусна към насипа така, сякаш бе първата ограда за деня, пришпорвайки клетия си кон, все едно шпорите можеха да му вдъхнат допълнителни сили. Животното скочи върху насипа и го удари с гърди, като някак си успя да го прехвърли, но после полетя с главата надолу в канавката от другата страна: безформена топка от крайници, глава и тяло. Това бе краят на неговата кариера и сърцето му бе разбито! Горкият благороден звяр — но благороден напразно! Бе дал всичко от себе си до последния си дъх и заслужаваше да бъде в по-добри ръце. Невежеството на господаря му го бе погубило. Има мъже, които така и не научават на какво са способни конете им. И на какво не са способни!

Имаше пролука в плета — именно през нея бе минал Максуел и Бурго, затова се бе насочил натам, към единственото място, през което би могъл да мине кон. Вавасор също пое към тази пролука и бе изкачил насипа, преди да види какво бе сполетяло Бурго. Все пак мъжът бе успял да изпълзи настрани и само конят му лежеше в канавката.

— Ранен ли сте? — попита Вавасор, но без да спира. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Ако попаднете на някой слуга, изпратете ми го — отвърна Бурго с тъжен глас, след което седна на ръба на канавката и впери поглед в трупа на коня си.

Нямаше повече скокове днес. Следващото поле бе нива с репи, която не бе отделена с ограда и именно там, сред свежите върхове на покаралите репи, усещайки горещия дъх на своите преследвачи и чувайки щракането на острите им зъби, опитваща се да ги ухапе в отчаяната си борба за живот, клетата лисица предаде Богу дух. Максуел пристигна пръв, но сър Уилям и Джордж Вавасор го следваха по петите. Ако традицията с взимането на лисичата опашка като трофей все още съществуваше, тази чест несъмнено би се полагала на Вавасор, защото той бе участвал в лова от началото до края.

Но той не претендира за тази чест й никой не му я оказа. Двамата с Максуел заедно поеха към вкъщи, но не преди да изпратят някой да се погрижи за Бурго Фицджералд. Известно време яздеха в мълчание, но после Максуел го наруши, като попита с много променен глас:

— Колко искаш за този кон, Вавасор?

— Сто и петдесет — отвърна Вавасор.

— Мой е — заяви банкерът.

И така конят бе продаден за половината от стойността си, защото си бе спечелил лоша репутация.