Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (46)

Четиридесет и шеста глава
Любовен подарък

Когато Алис чу за триумфа на братовчед си и осъзна, че той вече представляваше Челси в парламента, тя реши да ликува. Бе пожертвала много в желанието си да му помогне да се издигне и сега, след като бе направил първата важна стъпка към успеха, щеше да бъде лудост да не обере поне част от овациите. Ако не можеше да се зарадва на това, на какво друго би могла да се зарадва? Бе обещала да стане негова жена и все още бе обвързана от това обещание. Беше го дала, защото бе искала да слее своите интереси с неговите, да сподели неговите рискове и амбиции, да участва в неговите битки и да му помогне по пътя нагоре. Бе постигнала всичко това и той бе спечелил изборите. Ето защо се опитваше да ликува от негово име, знаейки, че опитите й са обречени на провал. Беше направила грешка и съвсем скоро щеше да й се наложи да признае това пред себе си и да се разкае за нея.

Въпреки това Алис се опитваше да ликува. Научи новината от прислужницата си и веднага седна да му пише, за да го поздрави за успеха. Тази задача обаче се оказа много по-трудна, отколкото бе очаквала. Затова се отказа. Не му бе писала от деня, в който си бе тръгнал ядосан от дома й, и сега не знаеше как да се обърне към него.

— Ще го изчакам да дойде — рече тя и прибра хартията и писалката. — Ще ми бъде по-лесно да говоря с него, отколкото да му пиша.

Все пак писа на Кейт и дори успя да вкара нотка на триумф в думите си. Кейт й бе изпратила дълго писмо, изпълнено с искрено и гръмко задоволство. На нея й се струваше, че брат й вече бе постигнал всичко. Беше сигурна, че от сега нататък късметът щеше да бъде на негова страна. Бе прескочил бездната, преодолявайки единственото препятствие, което съдбата бе сложила на пътя му. В радостта си тя почти бе забравила откъде бяха дошли парите, благодарение на които бе спечелил изборите. Малко неща можеха да я въодушевят и никога не се въодушевяваше, когато мислеше за себе си, но сега възторгът й сякаш нямаше граници.

„Гордея се с него — казваше тя в писмото си до Алис. — Не би могъл да направи нещо, което да ме изпълни с повече гордост. Ако кралицата го бе повикала в двореца и го бе направила граф, нямаше да се гордея толкова с него. Само като си помисля, че влезе в парламента без високопоставен приятел и без каквато и да е външна подкрепа, разчитайки единствено на собствената си съобразителност (в този момент тя бе забравила за парите на Алис), и че постигна този успех в сърцето на Лондон, сред най-богатите, успешни и капризни хора на света, няма как да не се гордея с брат си. И се надявам, Алис, че ти се гордееш със своя любим.“

Клетото момиче! Човек не можеше да не й прости тази гордост, колкото и неоправдана да бе тя. Не бива да забравяме, че Кейт не знаеше нищо за господата Граймс и Скръби, за речния бряг и за начина, по който се печелят изборите в някои градски райони.

„И се надявам, Алис, че ти се гордееш със своя любим!“

„Той не е мой любим — каза си Алис. — И знае, че не е. Разбира го много добре, въпреки че сестра му няма представа.“ Щом не ти е любим, Алис Вавасор, тогава какъв ти е? И каква си му ти, ако не си негова любима? Тя започваше да осъзнава, че се бе обрекла на пълно унищожение и стоеше на ръба на бездънна пропаст, в която всеки миг щеше да полети.

— Той не е мой любим — отсече тя и дълго време стоя неподвижно, потънала в мрачни мисли. Отне й цял час да завърши писмото си до Кейт.

Същия следобед проведе кратък разговор с баща си.

— Разбрах, че Джордж е бил избран — рече той, повдигайки вежди.

— Да, спечели изборите. Сигурна съм, че се радваш, татко.

— Разбира се, че не се радвам. Купил си е членство в парламента за три месеца. И с чии пари го е направил?

— Да не говорим за пари, татко.

— Когато обсъждаш стойността на нещо, което току-що е било закупено, трябва да знаеш цената, за да прецениш как се е справил купувачът. Позволили са му да влезе в парламента за тези пари, защото остават само няколко месеца до следващите избори. Даде му две хиляди лири, нали така?

— И ако има нужда от още две хиляди за следващите избори, ще ги получи.

— Много добре, скъпа моя, много добре. Щом си решила да се разораваш, не мога да те спра. Няма да се оплаквам, дори да реши да изхарчи всичките ти пари, но само, при условие че не се омъжиш за него.

Алис не отговори. По този въпрос желанията на баща й започваха да съвпадат с нейните.

— Не крия своите чувства и желания от теб — продължи той. — Според мен нищо не може да бъде по-пагубно от този брак. Каза ми, че си решила да се омъжиш за него, и знам, че не мога да те разубедя. Но вярвам, че след като изхарчи парите ти, той ще се откаже от този брак и ти ще бъдеш спасена. Знаейки какво е мнението ми за него, едва ли можеш да очакваш от мен да се зарадвам на успеха му, особено имайки предвид, че е постигнат с твоите пари!

След това той си тръгна и Алис си помисли, че се бе отнесъл много жестоко с нея. В думите му не бе имало и капчица бащинска нежност. Може би ако бе проявил поне малко съчувствие и тактичност, тя щеше да му се изповяда. Но обвинението й бе несправедливо. Ясно е, че за него бе невъзможно да говори нежно или тактично на тази тема. И вината за това бе изцяло нейна. В същото време не можеше да й разкрие какво всъщност искаше, без да навреди на собствената си кауза. Не можеше да й каже, че прави всичко възможно да я тласне обратно в обятията на Джон Грей.

Но що за думи, отправени от един баща към неговата дъщеря! Нима бе стигнала дотам, че собственият й баща да иска да я види съкрушена и низвергната? И нима това негово желание можеше да се сбъдне? Що се отнасяше до това, Алис вече бе взела решение. Тя никога нямаше да се омъжи за братовчед си. Ако спасението й зависеше от това, значи щеше да бъде спасена, независимо от това дали желанието на баща й щеше да се сбъдне, или не.

На следващата сутрин Джордж дойде при нея. Читателят може би си спомня последния им разговор. Тогава той я бе посетил, след като бе получил писмото и от Уестморланд, и я бе помолил да запечата помирението им с целувка, но тя бе отказала. Бе поискал да я прегърне, но тя бе потръпнала от ужас, страхувайки се от неговото докосване. Езикът на тялото й недвусмислено му бе показал, че вече не изпитва онази любов към него, която една жена трябва да изпитва към своя съпруг. Той се бе разгневил и дори не се бе опитал да скрие този факт. Оттогава бе взимал заеми от нея (бе посегнал на парите й цели два пъти), а сега идваше, за да се похвали с резултата. Как трябваше да се обърне към нея? Читателят несъмнено помни, че Джордж Вавасор не бе от хората, които забравят обидно отношение.

Когато влезе в стаята, Алис го погледна почти плахо, сякаш се боеше от него. Трябва да бъде посочено, че тя наистина се страхуваше от братовчед си. Дори мъж, който се ръководи от възвишени принципи, би имал правото да я превърне в своя робиня, ако бе на негово място, но се съмнявам, че той би се опитал отново да й натрапи любовта си.

Алис го изгледа плахо и видя, че раната през лицето му почти се бе затворила. Нямаше и следа от предишния му гняв. Бе дошъл при нея с намерението да бъде нежен, ако това бе възможно. Бе се облякъл много грижливо, сякаш за да провери дали все още би могъл да играе ролята на любовник.

Алис проговори първа.

— Джордж, толкова се радвам, че спечели! Пожелавам ти успех с цялото си сърце.

— Благодаря ти, мила моя. Но преди да продължим, трябва да засвидетелствам дълга си. Ако не ми бе помогнала с парите си, нямаше да успея.

— О, Джордж! Не говори за това, моля те!

— Позволи ми да кажа още едно нещо по темата и обещавам, че повече няма да я споменавам. Не можеш да не се съгласиш, че рано или късно трябваше да засегна този въпрос.

Той се усмихна мило, точно както го бе правил по време на онова пътуване в Швейцария.

— Добре, можеш да кажеш още едно нещо.

— Надявам се, че ми имаш доверие, след като ми позволяваш да се разпореждам по този начин с богатството ти.

— О, да.

— Знам, че ми имаш доверие. Едва ли има нужда да казвам, че иначе нямаше да се кандидатирам. Сега трябва да те накарам да разбереш, че ако не се бях кандидатирал сега, нямаше да имам никакви шансове на следващите избори. Това бе причината да изхарча толкова много пари само за една сесия. Разбираш какво ти казвам, нали, Алис?

— Да, струва ми се.

— Всеки би се съгласил с това, дори баща ти, въпреки че той най-вероятно счита политическите ми амбиции за налудничави. Но понеже онзи стар лорд умря в такъв неподходящ момент, бях принуден да се кандидатирам сега, за да имам шансове да бъда избран за постоянно. А сега за парите! Напълно е възможно да ми се наложи да те помоля за още един заем, преди да е изтекло лятото.

— Ще го получиш, Джордж.

— Благодаря ти, Алис. А сега ще ти кажа какво предлагам. Знаеш, че донякъде се помирих с дядо си, нали? Е, след като спечеля изборите, смятам да му обясня как стоят нещата между мен и теб.

— Не говори за това сега, Джордж. В момента моето уверение, че можеш да разчиташ на безрезервната ми помощ, би трябвало да е достатъчно за теб. Искам да изпиташ пълното удовлетворение от успеха си и това ще стане, само ако прогониш всички тези мисли за пари от главата си, поне за известно време.

— Тези мисли ще бъдат прогонени, когато съм с теб — отвърна той. — Ето, вече ги няма!

Джордж вдигна дясната си ръка и духна в дланта си.

— Изчезнаха — рече. — Винаги е приятно да се отървеш от подобни мисли за известно време.

Хубаво е да ги прогониш както за известно време, така и за постоянно, но това не може да бъде направено без известен риск. Когато един човек е злоупотребявал с черния си дроб толкова дълго, че този орган напълно е отказал да работи, той не може да реши да забрави тази своя слабост точно преди да седне да вечеря.

Актьорското изпълнение на Вавасор, когато издуха грижите от дланта си, бе впечатляващо и не съм сигурен, че би могъл да се справи по-добре. Но Алис веднага прозря истината. Той осъзна това и се почувства неловко. Единствената му утеха бе нейното обещание да му преведе още пари. Но той не можеше да се задоволи с това. Искаше да изтръгне още нещо от нея: зрънце похвала, капка съчувствие или знак на привързаност, истинска или лъжлива, за да се престори на удовлетворен и да може да говори за бъдещите си планове без очевидно смущение. Как би могъл да иска пари от нея, ако не можеше да вземе за даденост, че тези пари по някакъв начин принадлежат и на двама им?

— Вече спечелих членството си — рече той.

— Да, прочетох във вестниците. Не познавам много членове на парламента, но разбрах, че си бил представен от един от малцината, които познавам. Предполагам, че двамата с господин Бот сте приятели?

— В никакъв случай не сме приятели. Но е възможно да ми се наложи да се преструвам на негов приятел пред хората.

— А, точно по този начин оправдах господин Палисър за това, че го бе поканил в дома си. Мисля, че ако бях в публичното пространство, щях да общувам само с хора, които бих могла да харесам.

— Да разбирам ли, че ненавиждаш господин Бот?

— Не го харесвам, но чувствата ми не са толкова силни.

— Той е вулгарен глупак — отвърна Джордж — и твоят лакей има по-голямо основание да се нарече джентълмен от него.

— Ако имах лакей.

— Но ще се издигне в парламента, поне донякъде.

— Опасявам се, че нито разбирам изискванията за парламентарен успех, нито знам в какво точно се изразява той. Неговите амбиции съвпадат ли с твоите?

— Амбициите му, доколкото мога да преценя, се изчерпват с желанието да стане парламентарен лакей на някой големец и да му плащат за това, ако е възможно.

— А твоите амбиции?

— О, що се отнася до моите, има някои неща, Алис, които човек не споделя с никого.

— Нима? Сигурно са ужасни неща.

— Ученикът, който сяда да пише стихотворение, не смее да каже дори на сестра си, че се надява да надмине Милтън, но именно тази надежда го кара да опита. Проповедникът, който застава на амвона, не смее да прошепне дори на жена си, че се надява проповедта му да накара хиляди да се разкаят, но въпреки това вярва, че това може да се случи.

— И ти, въпреки че никога не би го казал на глас, смяташ да надминеш Чатъм^[1] и да накараш хиляди да те последват.

— Харесва ми, когато ми се подиграваш. Наистина е така. Приятно ми е да чувам тази нотка на сарказъм в гласа ти. Кара ме да си спомням отминалите дни — дни, към които се надявам съвсем скоро да се върнем. Нали така, скъпа моя?

Игривото й чувство за хумор веднага се изпари. Защо бе направил този неловък опит да бъде галантен?

— Не знам — отвърна мрачно тя.

В продължение на няколко минути той мълчеше, въртейки в ръцете си някакъв неин предмет, който бе взел от масата. Беше малък стоманен нож за писма с позлатена дръжка. Не изглеждаше особено ценен, като едва ли струваше повече от пет шилинга. Той седеше и го въртеше между пръстите си, докато тя бродираше.

— Кой ти даде този нож за писма? — попита внезапно той.

— Боже мой, защо питаш? И защо питаш по този начин?

— Питам, защото, ако ти е подарък, ще взема нещо друго.

— Господин Грей ми го подари.

Джордж веднага го пусна и ножът изтропа на масата. След това го избута напред и той падна от другата й страна, като се приземи съвсем близо до краката й.

— Джордж — рече тя и го вдигна от пода, — държиш се неразумно. Моля те, престани.

— Не съм искал да падне — отвърна той. — Моля за извинение. Просто избрах неподходящ предмет. А кой ти даде това?

Той взе къса линийка, сгъната така, че да измерва точно седем сантиметра.

— Никой не ми я е подарявал. Купих я от един глупав базар.

— Тогава ще свърши работа. Ще ми я подариш при подновяването на любовта ни.

— Какъв невзрачен подарък — отбеляза тя, говорейки още по-мрачно отпреди.

— Нищо не е прекалено невзрачно, когато е подарено по този начин. Всичко би свършило работа: панделка, ръкавица, дори счупена монета от шест пенса. Ще ми дадеш ли нещо, което мога да взема и което ще символизира твоята любов към мен?

— Вземи линийката, ако искаш — отвърна тя.

— А любовта ти? — попита той.

Трябваше да бъде или по-безсрамен, или по-малко безсрамен. Имайки предвид колко безсрамен бе до този момент, според мен трябваше да бъде по-безсрамен. Смятам, че трябваше да се задоволи с факта, че тя му бе обещала парите си, и да се освободи от онова чувство, което го караше да иска и любовта й. Но той не можеше. Нуждаеше се от нейното уверение, че го обича, за да се успокои.

— Е, Алис, ще ми дадеш ли любовта си? — попита отново той.

— Предпочитам да говорим за политика, Джордж — каза тя.

Белегът му отново зейна, а от вежливото му отношение не бе останал и помен. Гледаше я втренчено, пъхнал палци дълбоко в ръкавните извивки на жилетката си.

— Алис, това не е никак справедливо — заяви той.

— Не съм искала да бъда несправедлива.

— Не съм напълно сигурен. Почти ми се струва, че го правиш съзнателно. Каза ми, че смяташ да станеш моя жена. Но въпреки това ме караш да се чувствам ужасно и ако го правиш нарочно, нима това не е несправедливо?

— Не те карам да се чувстваш ужасно… поне не нарочно.

— Нима онова писмо, което ми изпрати от Уестморланд, не означава нищо?

— Джордж, не се опитвай да ме накараш да повярвам, че е означавало твърде много.

— Ако е означавало, по-добре веднага ми кажи.

Но Алис не посмя да му каже, въпреки че искаше да го направи. Вместо това стоеше и мълчеше, извърната от пронизващия му поглед, копнеейки срещата им да приключи и чувствайки, че бе подкопала собственото си достойнство.

— Виж какво, Алис — рече той. — Много ми е трудно да те разбера. Когато си спомня всичко, случило се между нас, и го добавя към онзи злощастен епизод от живота ти, сегашното ти отношение към мен просто ме озадачава. Не мога да разчета твоя характер.

— Опасявам се, че не мога да ти помогна да го разчетеш.

— Когато за пръв път се влюби в мен… защото тогава наистина ме обичаше… аз те разбирах. Едва ли има млад мъж, който в този етап от живота си да не може да разчете най-сладкия стих от поезията на живота. И когато ме отритна, съдейки ме прекалено строго за прегрешенията ми, аз те разбрах, защото жените имат навика да бъдат безмилостни, когато съдят подобни грехове. После чух, че си приела предложението за брак на онзи джентълмен от Кеймбриджшир, и реших, че отново те разбирам, знаейки, че е напълно естествено да потърсиш лек за раната си. Разбрах те и обвиних себе си, а не теб, за това че съм те тласнал към такъв фатален лек.

Тук Алис рязко се обърна към него, сякаш искаше да го прекъсне, но не каза нищо. Той направи пауза, за да й даде тази възможност, но когато Алис не се възползва от нея, продължи:

— И те разбрах много добре, когато чух, че този лек не ти е понесъл. Небеса, да! Нямаше как да не те разбера. Не съм искал да обидя този мъж, когато избутах малката му играчка от масата. Не мога да кажа нищо лошо за него. За много жени той би бил идеален съпруг. Но ти не си една от тях. И когато самата ти осъзна това, аз отново те разбрах. Не ми бе никак трудно. Небеса, да! Ако някоя жена някога е била принуждавана да направи грешка, това си била ти!

Тук Алис пак вдигна глава и погледите им се срещнаха. Тя се взираше смръщено и съсредоточено в лицето му, сякаш се канеше да възрази, но отново не проговори и Джордж продължи:

— Алис, разбрах те и когато отново се съгласи да станеш моя жена. Тогава мислех, че все още те разбирам. Сигурно съм бил прекалено горд, но едва ли има нещо по-естествено на този свят. Повярвах, че старата любов се е върнала в сърцето ти и го е стоплила. Реших, че то е било студено по време на нашата раздяла, и мисълта ме зарадва. Нима това не е напълно естествено? Постави се на мое място. Нима нямаше да си помислиш същото? Тогава си казах, че те разбирам. Казах си, че през цялото време си се държала като една вярна, добросъвестна и любяща жена. Често си мислех за теб и виждах, че поведението ти, като цяло, е напълно разбираемо и подобаващо.

Последната дума подразни Алис и тя показа гнева си, като тропна ядно с крак. Братовчед й забеляза това, но продължи, сякаш не бе видял нищо:

— Но сегашното ти поведение превръща всичко това в гатанка. Съгласи се да станеш моя жена, като по този начин потвърди, че си простила за прегрешенията ми. Предположих, че това съгласие означава също така, че отново ме обичаш. Но сега ме приемаш студено и враждебно. Какво да мисля за това? Как искаш да се държа с теб? Миналия път, когато бях тук, те помолих за целувка.

Той се втренчи в очите й с отворена уста, показвайки краищата на белите си зъби. Раната през лицето му бе зейнала широко и бе поруменяла. Последната дума бе придружена от укорително съскане. Въпреки че тя не понечи да отговори, Джордж отново направи пауза, сякаш искаше да й даде шанс да осъзнае пълния смисъл на искането му. Струва ми се, че той се бе разпалил от собствените си думи и бе забравил както безчестието си, така и нуждата, която имаше от парите й, и в момента правеше всичко по силите си, за да я накаже за отношението й.

— Помолих те да ме целунеш. Ако смяташ да станеш моя жена, не би трябвало да те е срам да изпълниш тази молба. Преди два месеца ми каза, че ще се омъжиш за мен. Какво да мисля за това обещание сега, след този отказ да засвидетелстваш любовта си към мен?

Той отново направи пауза и тя реши, че бе дошло време да му отговори:

— Наистина ли не можеш да разбереш колко много страдах?

— Това ли е твоят отговор?

— Не знам какъв отговор искаш да ти дам.

— Хайде, Алис, не бъди неискрена. Много добре знаеш какъв отговор искам да ми дадеш и знаеш също така, че искането ми не е неразумно.

— Никой досега не ми е казвал, че съм неискрена — рече тя.

— Знаеш какво искам. Искам да разбера дали жената, за която смятам да се оженя, наистина ме обича.

Вместо отговор, Алис се изправи. Той също го направи, но тя продължаваше да мълчи. Той стискаше малката линийка, която тя му бе позволила да вземе, но я държеше така, сякаш не знаеше какво да прави с нея.

— Е, Алис, ще получа ли отговор от теб?

— Не сега, Джордж. Ядосан си и не искам да говоря с теб, когато не си в настроение.

— Нима нямам причина да бъда ядосан? Не осъзнаваш ли, че се държиш ужасно с мен?

— Знам, че главата ме боли и ми е лошо. Искам да ме оставиш.

— Ето ти подаръка тогава — отвърна той и хвърли линийката на дивана зад нея. — Ето ти и безполезната дрънкулка, която се надявах да носиш за мен.

Той запрати нещо, което бе извадил от джоба на жилетката си, към решетката на камината, след което се насочи с бърза крачка към вратата. Обърна се с ръка на дръжката и рече:

— Алис, след като си тръгна, опитай се да помислиш над начина, по който се държиш с мен.

После излезе, а тя остана неподвижна, докато не чу затръшването на входната врата. Когато се увери, че си е тръгнал, Алис веднага се насочи към камината. Опасявам се, че първото й действие не бе особено достойно, но бе напълно естествено. Не че искаше самото бижу или изгаряше от любопитство да го разгледа. Би предпочела изобщо да не й го бе носил. Но изпитваше типичното за една жена нежелание да остави нещо толкова ценно да бъде унищожено без причина. Така че взе лопатката и започна да рови в пепелищата. Не след дълго намери пръстена, който братовчед й бе хвърлил. Изглеждаше скъп, тъй като бе украсен с рубин и два малки диаманта. Единият диамант липсваше. Най-вероятно се бе отчупил от силата на удара в решетката. Тя го потърси, като опърли лицето и очите си, но напразно. Реши, че бе изгубен завинаги и ще бъде изхвърлен, заедно с останалата пепел. Това бе за предпочитане пред другия вариант, а именно да нареди на прислужниците да го потърсят, принуждавайки се да им разкрие какво се бе случило.

Когато търсенето приключи, Алис сложи пръстена на лавицата над камината, но веднага осъзна, че не биваше да го оставя там. Внимателно го уви в един хартиен лист и го прибра в чекмеджето на писалището си. След това седна на масата и се замисли. Трябваше да реши какво да прави, но главата я раздираше от болка. Така и не можа да въдвори ред в мислите си.