Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (50)

Петдесета глава
Как лейди Гленкора се върна от партито на лейди Монк

В продължение на минута-две Бурго Фицджералд остана там, където го бяхме видели за последно — облегнат на стената на трапезарията в основата на стълбището. През главата му минаваха мрачни мисли. Онова, което се канеше да направи или по-скоро да се опита да направи — нима то бе добро нещо само по себе си? И щеше ли да бъде от полза на жената, която се преструваше, че обича? Каква щеше да бъде нейната съдба, ако тази вечер се съгласеше да избяга с него и да изостави съпруга си? Дори за миг не се замисли за собственото си бъдеще. Никога не го бе правил. Дори когато за пръв път се бе почувствал привлечен от репутацията на богатството й, той не бе мислил за бъдещето, което тези пари можеха да му осигурят. Желанието да стане притежател на това богатство, го бе мотивирало по същия начин, както високият залог на масата за комар мотивира един комарджия. Но сега, докато стоеше под стълбището на леля си, той се замисли за нея. Дали щеше да бъде щастлива просто защото той я обичаше, при положение че останалите жени щяха да се правят, че не я забелязват, мъжете щяха да я считат за обезчестена и опозорена, висшето общество щеше да бъде затворено за нея и щеше да бъде принудена да живее зрелищно и шумно, завинаги лишена от правото да води тихо и скромно съществувание? Бурго чудесно съзнаваше какъв живот очакваше една жена при тези обстоятелства. Нима Гленкора щеше да бъде щастлива да живее по този начин просто защото той я обичаше? И при тези обстоятелства каква бе вероятността той да продължи да я обича? Нима самият той не бе един от най-неверните и непостоянни мъже?

Докато стоеше облегнат на стената в основата на стълбището, Бурго си зададе всички тези въпроси и наистина се опита да им отговори. Почти успя да се убеди, че трябваше да си вземе шапката и да се махне оттук. Нямаше значение какво щеше да се случи с него. Ако успееше да се затрие с пиене, може би този край нямаше да бъде толкова лош.

Но после си спомни парите на леля му, които в този момент бяха в джоба на жилетката му, и осъзна, че бе въпрос на чест да изпълни онова, за което му бяха дадени. Дори не си помисли да каже на леля си, че бе размислил и да й върне парите. Това би било невъзможно за него!

Да върне цели двеста лири, които вече бе успял да докопа, просто не влизаше във възможностите му. Когато си спомни парите, той си каза, че вече нямаше право да се колебае. Така че се изправи, протегна ръце над главата си и изпусна въздишка, която всички наоколо чуха, след което се качи на втория етаж.

Надникна в стаята на леля си и я видя. Тя също го видя и попита, с най-сладката си усмивка:

— Е, Бурго, танцува ли вече?

Той й обърна гръб, без да отговори, като процеди нещо през зъбите си, което прозвуча като „коравосърдечна кранта“. Ако леля му го бе чула, несъмнено щеше да го сметне за най-неблагодарния мъж на света. Но не го чу и се усмихна, когато вратата се затвори, след което се обърна към госпожа Конуей Спаркс и й разказа за голямата промяна, настъпила в поведението на нейния племенник.

— Човек никога не знае кой може да се поправи — отвърна госпожа Спаркс с тон, който бе почти неучтив, поне според лейди Монк.

Бурго първо се насочи към малкия салон, а после влезе в залата за танци. Именно там видя лейди Гленкора, която танцуваше кадрил с маркиза на Хартълтоп. Лорд Хартълтоп не бе по-словоохотлив от жена си и лейди Гленкора не изглеждаше удовлетворена нито от танцуването, нито от компанията. Просто бе станала да танцува, защото, както бе обяснила на господин Палисър, дамите на нейна възраст го правеха на подобни партита. Бурго я гледаше, докато се движеше из стаята, и след малко тя долови присъствието му. Изражението й не се промени, но стана още по-анемична в движенията си отпреди. Правеше се, че не го забелязва, но не възнамеряваше да се преструва, че разговаря с партньора си заради него.

„Веднага ще се приближа и ще я поканя на валс — рече си Бурго, когато започна последната фигура на танца. — Защо да не я поканя, както бих поканил всяка друга жена?“

Музиката спря и след едноминутна пауза лорд Хартълтоп отведе своята партньорка под ръка в съседната стая. Бурго, който бе стоял до вратата, веднага ги последва. Имаше много хора, така че не можеше нито да се приближи, нито дори да ги следва с поглед, но знаеше посоката, в която се движеха.

Пет минути по-късно я видя, седнала на една бамбукова пейка в галерията. До нея стоеше възрастна жена, която й говореше нещо. Беше госпожа Маршъм. Старицата я укоряваше за някакво дребно неблагоразумие, а лейди Гленкора я уверяваше, че няма нужда от подобни съвети, с думи, които бяха почти толкова кратки и ясни, колкото използваните от мен. Лорд Хартълтоп я бе оставил сама, чувствайки, че бе изпълнил дълга си за вечерта, поне що се отнасяше до танците. Бурго не знаеше нищо за госпожа Маршъм. Никога преди не я бе виждал и бе в пълно неведение относно специалната й връзка с господин Палисър. Затова реши, че едва ли би могъл да открие лейди Гленкора в по-благоприятен момент за целите си и се насочи към нея през тълпата. Когато достигна пейката, той промърмори нещо едва доловимо и й предложи ръката си.

— Това ще бъде достатъчно, госпожо Маршъм, благодаря ви — казваше лейди Гленкора в този миг. — Моля ви, не се притеснявайте за мен.

Тя подаде ръка на Фицджералд. Той не познаваше госпожа Маршъм, но тя познаваше него и знаеше цялата му история, поне що се отнасяше до лейди Гленкора, тяхната афера и разваления им годеж. Въпреки че господин Палисър никога не й бе споменавал името на този мъж, тя имаше дълг като гувернантка на жена му да го държи под око, в случай че се доближи прекалено много до кошарата. И той наистина се бе доближил, като почти се бе надвесил над тях, държейки ръката на бившата си любима, ръката на съпругата на господин Палисър! Безполезно е да предполагаме как щеше да реагира лейди Гленкора, ако госпожа Маршъм не беше там, но можем да бъдем сигурни, че присъствието й издигна Бурго в очите й. Тя го погледна нежно и топло и въпреки че не каза нищо, изражението й подсказваше, че тази среща не й бе неприятна.

— Искате ли да танцувате валс? — попита Бурго. Не зададе въпроса така, сякаш искаше специална услуга, а сякаш двамата имаха навика да танцуват заедно на всяко парти.

— Не мисля, че лейди Гленкора ще танцува валс тази вечер — каза госпожа Маршъм студено.

Тя или не ставаше за гувернантка, или наглостта на предложението на Бурго я бе смаяло до такава степен, че за миг бе загубила разсъдъка си. Иначе щеше да осъзнае, че подобен отговор от нейна страна несъмнено ще накара съпругата на господин Палисър да й обяви отрита война.

— И защо не, госпожо Маршъм? — попита лейди Гленкора, надигайки се от пейката. — Защо да не танцувам валс тази вечер? Мисля да го направя, особено имайки предвид, че господин Фицджералд танцува валс много добре.

Тя подаде ръката си на Бурго. Госпожа Маршъм направи втори опит да я разколебае, който най-вероятно бе напълно неволен. Сложи ръка на лявото рамо на лейди Гленкора и се вгледа в лицето й с цялата строгост, на която бе способна. Лейди Гленкора гневно отстрани ръката на гувернантката от рамото си. Още не бе решила дали щеше да повери съдбата си в ръцете на този мъж, който в момента я докосваше, но бе непоклатима в убеждението си, че нищо, което госпожа Маршъм казваше или правеше, нямаше да й повлияе по какъвто и да било начин.

Какво би могла да стори госпожа Маршъм? Господин Палисър си бе отишъл. До нея бяха достигнали слухове за визитата в Монкшейд и причината лейди Гленкора да не замине със съпруга си. Някой й бе подшушнал, че Фицджералд все още се осмеляваше да вярва, че жената, която бе ухажвал, преди тя да се омъжи, все още го обичаше. Носеха се слухове, че той все още се надяваше. Госпожа Маршъм никога не бе вярвала, че съпругата на господин Палисър би изневерила на брачните си клетви. Не бе приела ролята на гувернантка, защото се страхуваше, че лейди Гленкора ще избяга с друг мъж. Младата жена трябваше да бъде отлята и моделирана в онази задоволителна форма, която подхождаше за съпруга на господин Палисър, и госпожа Маршъм вярваше, че може да се погрижи за това отливане и моделиране. Дори не си бе представяла, че може да й се наложи да предпазва господин Палисър от един истински позор. Но вече не знаеше какво да мисли. Как трябваше да постъпи? Към кого трябваше да се обърне? В този миг видя господин Бот, който гледаше надолу към нея от стълбището.

Междувременно лейди Гленкора вървеше към салона за танци, облегната на ръката на Бурго.

— Коя е тази жена? — попита той.

Това бяха първите думи, които си размениха, въпреки че й бе написал онова писмо, което тя носеше дори и сега. Той си каза, че гласът му звучеше точно така, както бе звучал по време на тяхната афера, когато двамата си бяха разменяли много подобни въпроси. Отговорът й бе изречен в същия дух.

— О, каква противна жена! Казва се госпожа Маршъм и е мой заклет враг.

Миг по-късно вече танцуваха: въртяха се заедно из стаята, въпреки че Бурго не бе споменал нищо за целта, която преследваше и която тя от време на време споделяше.

Бурго танцуваше отлично, а лейди Гленкора, преди да се омъжи, бе обожавала танците. Сега тя се чувстваше така, сякаш моминските й дни се бяха върнали. Лейди Монк се промъкна до вратата, свързваща нейната приемна и салона за танци, и ги погледа малко, преди да се промъкне обратно. Госпожа Маршъм и господин Бот стояха заедно на прага на салона и също гледаха към тях, но с ужас.

— Не трябваше да я кани на танц — отбеляза господин Бот с глас, натежал от чувство.

— Кой би си помислил, че ще го направи? — отвърна госпожа Маршъм. — Изобщо не очаквах.

— Мисля, че трябва да му кажете — рече господин Бот.

— Но не знам къде е — отвърна госпожа Маршъм.

— Нямах предвид веднага — каза господин Бот, след което добави: — Нима смятате, че въпросът е толкова спешен?

— Не знам какво да мисля — рече госпожа Маршъм.

Танцьорите спряха, едва когато останаха без дъх.

— Не съм във форма — оплака се лейди Гленкора. — Дори не мислех… че ще мога… да танцувам.

Тя отметна глава назад, открехна уста и разшири ноздрите си — нещо, което както дамите, така и конете правеха след дълъг бяг, когато не им достигаше въздух.

— Да се завъртим още веднъж? — предложи той.

— След малко — отвърна тя и започна да се чуди дали госпожа Маршъм я наблюдаваше. Последва кратка пауза, а после той проговори отново, с напълно променен глас:

— Припомни ли си отминалите дни?

Разбира се, той трябваше да я накара да осъзнае истината. Този танц я бе разчувствал, защото й бе припомнил съвместното им минало, но тя трябваше да се запита защо това бе така. Защо изведнъж се бяха върнали към старите си навици, сякаш всичко случило се, откакто се бе омъжила, е било сън? Беше му се отворила възможност, която трябваше да използва, ако възнамеряваше да осъществи плана си. Носеше двеста лири в джоба си и не възнамеряваше да ги връща.

— Припомни ли си отминалите дни? — повтори той.

Тези думи веднага я разбудиха и разсеяха сънищата й. Фактите я заляха и едва не я удавиха: писмото в джоба й; молбата, която бе отправила към Алис, да дойде на партито и да я закриля от тази опасност; думите, които господин Палисър й бе казал тази сутрин, и гневът, който бе изпитала към него, когато се бе опитал да й натрапи госпожа Маршъм; собствените й колебания относно това дали да избяга, или да остане! Всички тези мисли нахлуха в главата й, когато чу нежния тон, който Бурго бе използвал.

Хората често казват, че жените, които се колебаят, са изгубени. Но онези, които го казват, го правят, просто защото са го чували от други, без да се замислят дали в това има някаква истина. И смея да твърдя, че онези, които го казват с убеждението, че са прави, не познават много жени. Жените се колебаят всеки ден и обикновено взимат правилното решение, мотивирани от страх, от съвестта си или в повечето случаи — от онзи полублагоразумен и полуосъзнат инстинкт относно това кое е правилно, полезно и за предпочитане при конкретните обстоятелства. Този инстинкт рядко напуска както жените, така и мъжете, освен ако не са изпаднали в състояние на пълно безразсъдство, подобно на Бурго Фицджералд. Повечето мъже, изпаднали в това състояние, успяват да го прикрият от света, но жените в това състояние се опълчват срещу своите критици и се обявяват за прокълнати. Лейди Гленкора бе разкъсвана от колебания, но въпреки това още не бе напълно изгубена.

— Припомни ли си отминалите дни? — попита Бурго.

Тя се видя принудена да му отговори и знаеше, че всичко зависи от начина, по който го направеше.

— Не бива да говориш за това — отвърна тихо тя.

— Не бива ли?

Изведнъж езикът му се развърза и той започна да говори много бързо.

— Не бива ли? Защо не? Това бяха щастливи дни… толкова щастливи! Ти не беше ли щастлива, когато… Ах! Предполагам, че ще бъде най-добре дори да не мислим за тях?

— Да, така ще бъде най-добре.

— Но това е невъзможно. Иска ми се да знаех какво таиш в сърцето си, Кора. Иска ми се да знаех какво наистина желаеш.

Докато бяха заедно, той винаги я бе наричал Кора и сега името се отрони от устните му по един напълно естествен начин, без да изненада нито него, нито нея. Стояха встрани от главния кръг, като почти се бяха оттеглили в ъгъла, и в подобни моменти Бурго знаеше как да говори така, че да го чува единствено човекът, към когото се обръщаше.

— Изобщо не трябваше да идваш при мен — рече тя.

— И защо не? Кой друг, освен мен има това право? Кой друг те е обичал като мен? Кора, получи ли писмото ми?

— Хайде да танцуваме — отвърна тя. — Към нас са насочени чифт очи.

Чифтът очи, за който говореше лейди Гленкора, принадлежеше на господин Бот. Той се бе облегнал на касата на вратата и от време на време се надигаше на пръсти, сякаш за да изгледа грешниците отвисоко. Беше напълно сам. Госпожа Маршъм в момента пътуваше към „Парк Лейн“ в каретата на лейди Гленкора, надявайки се да завари господин Палисър вкъщи.

— Това няма ли да всее раздор между тях? — бе попитала тя, когато господин Бот й бе предложил това решение.

— Раздорът ще бъде по-голям, ако не го направите — бе отговорил господин Бот. — Нека се върне и да предприеме каквото намери за добре. Аз ще ги държа под око.

И той наистина ги държеше под око. Те отново обиколиха салона или по-скоро обиколиха онази малка част от него, която придошлите хора бяха оставили на танцьорите. Изглеждаха така, сякаш се наслаждаваха на валса с невинността на близки приятели. Въпреки това имаше и други, освен господин Бот, които ги гледаха и се чудеха. Херцогинята на Св. Банги ги видя и поклати тъжно глава, защото имаше добро сърце. Госпожа Конуей Спаркс ги видя и се наслади на гледката така, както един прежаднял за вино човек би се насладил на глътка шампанско. Госпожа Конуей Спаркс нямаше добро сърце. Лейди Хартълтоп ги видя и повдигна вежди. Това не означаваше нищо за нея. Тя обичаше да е наясно с всичко, случващо се около нея, защото това знание можеше да се окаже полезно. Що се отнасяше до сърцето й, то не беше нито добро, нито лошо. Кръвообращението й бе повече от отлично и в това отношение едва ли имаше жена с по-добро сърце от нейното. Лейди Монк ги видя и веждите й се сключиха. „Какъв глупак!“ — каза си тя. Беше очевидно, че Бурго не помагаше на каузата си, привличайки погледите на всичките й гости. Междувременно господин Бот стоеше до вратата и се издигаше все по-високо и по-високо на пръстите си, облегнат с гръб на стената.

— Получи ли писмото? — попита Бурго отново, използвайки следващата пауза в танца, за да си поеме дъх. Тя не му отговори. Може би не бе успяла да си поеме дъх толкова бързо. Но той знаеше, че го бе получила, разбира се. Иначе веднага щеше да му каже, че не бе получавала никакво писмо.

— Да излезем на стълбите — предложи той. — Искам да говоря с теб. Ох, да знаеш колко много страдах, когато не дойде в Монкшейд! Защо не дойде?

— Иска ми се да не бях идвала тук — отвърна тя.

— Защото ме видя? Това не е особено мило от твоя страна.

Двамата бавно слизаха по стълбите към трапезарията, провирайки се между хората. Сякаш всички гости едновременно се бяха насочили към храната и напитките. Лейди Гленкора не мислеше за това къде отиваше. Тя вдигна глава и за миг очите й срещнаха тези на господин Бот, а през главата й мина мисълта: „Мъж, който се отнася така с мен, заслужава да бъде изоставен.“

— Ще ти взема шампанско с малко вода — рече Бурго. — Знам, че го пиеш така.

— Не ми взимай нищо — отвърна тя.

Вече бяха влезли в стаята и за миг се бяха изплъзнали от погледа на господин Бот.

— Господин Фицджералд — започна тя, почти шепнейки в ухото му, — правете онова, което ви казвам. В името на отминалите дни, които споменахте. Прекрасните отминали дни, които никога няма да се върнат…

— Кълна се, че могат! — възкликна той. — Могат да се върнат!

— Никога. Но въпреки това можете да ми сторите добро. Махнете се оттук и ме оставете. Отидете до бюфета и не се връщайте. Накърнявате репутацията ми, докато стоите с мен.

— Кора… — започна той.

Но тя бе възвърнала самообладанието си и бе осъзнала какво се случваше. Вече не сънуваше и бе започнала да прозира истинския смисъл на думите му.

— Няма да допусна това, господин Фицджералд — прекъсна го тя, говорейки със страст. — Няма да го допусна. Правете онова, което ви казвам. Оставете ме и не се връщайте. Казвам ви, че ни наблюдават.

Това отново бе вярно, защото господин Бот бе слязъл по стълбите и ги гледаше от прага на трапезарията. За каквато и награда да работеше той (може би позицията на личен секретар), трябва да му бъде признато, че работеше всеотдайно. Но някои хора работят в името на любовта.

— Кой ни наблюдава? — попита Бурго. — И какво значение има? Ако си решила да направиш онова, за което те помолих…

— Но не съм решила. Не разбирате ли, че предложението ви ме оскърбява?

— Да, Кора, това предложение наистина е обидно… освен ако не ти носи радост. Ако искаш да бъдеш моя съпруга, вместо негова, няма как да те оскърбява.

— Как бих могла да стана ваша съпруга?

Лицето й бе извърнато от неговото и думите бяха прошепнати съвсем тихо, но въпреки това той ги чу.

— Ела с мен. Ще заминем в чужбина и ще станеш моя жена. Получи ли писмото ми? Просто трябва да сториш онова, за което те помолих в него. Ела с мен… още тази вечер.

Неговата настойчивост и най-вече непосредствеността на предложението му я стреснаха. Тя отново се върна на земята и отвърна:

— Господин Фицджералд, помолих ви да ме оставите. Ако откажете, ще бъда принудена да го направя аз. Но това би било много по-трудно.

— И това е последната ти дума?

— Да… засега.

О, Гленкора! Каква проява на слабост! Защо добави думата „засега“? Истината бе, че я добави, защото чувстваше, че това бе най-лесният начин да го накара да изпълни желанието й.

— Няма да те оставя — отвърна той и я изгледа втренчено и непреклонно, с пълно безразличие към онези, които ги наблюдаваха. — Няма да те оставя, докато не ми обещаеш, че ще се видим пак.

— Обещавам — отвърна тя с онзи тих, почти несъществуващ шепот.

— Кога… кога… кога? — попита той.

Лейди Гленкора се обърна към вратата, опасявайки се, че ще види очите на господин Бот, но вместо това видя лицето на господин Палисър, когато той влезе в стаята. Господин Бот също го бе видял и се опита да го улови за ръката, но господин Палисър се освободи, привидно с безразличие, а може би без изобщо да го забелязва. Когато видя своя съпруг, лейди Гленкора незабавно възвърна смелостта си. Нямаше да трепери от страх пред него или да изглежда засрамена от онова, което бе сторила. Всъщност ако той й зададеше директен въпрос, тя щеше да му признае, че обича Бурго Фицджералд, и за нея това щеше да бъде много по-лесно, отколкото да сподели това със самия Бурго. Вперените в нея очи на господин Бот й бяха противни, но можеше да срещне погледа на съпруга си без никакво притеснение.

— Ето го господин Палисър — рече тя, говорейки с нормалния си глас.

Бурго незабавно скочи от стола си и рязко се обърна към вратата, но лейди Гленкора остана седнала.

Господин Палисър с мъка си проправяше път през тълпата, опитвайки се да достигне жена си. Той също си придаваше невъзмутим вид и лицето му не изразяваше нищо: нито гняв, нито смайване. Движенията му не бяха прекалено бързи или припрени. Бурго отстъпи встрани, когато господин Палисър ги достигна, но лейди Гленкора проговори първа:

— Мислех, че вече си се прибрал вкъщи — каза тя.

— Прибрах се — отвърна той, — но реших да се върна за теб.

— Какъв примерен съпруг! Е, готова съм. Но какво ще правим с Джейн? Господин Фицджералд, оставих шала си в стаята на леля ви. Малък жълто-черен шал. Бихте ли ми го донесли?

— Аз ще го донеса — рече господин Палисър, — и ще кажа на братовчедка ти, че каретата ще се върне за нея.

— Ако ми позволите… — започна Бурго.

— Аз ще го направя — прекъсна го господин Палисър и веднага тръгна обратно през тълпата. По пътя нареди да приготвят каретата му и остави господин Бот да наблюдава вратата.

Лейди Гленкора реши да не казва нищо на Бурго, докато съпругът й отсъстваше. В решението му да ги остави сами имаше нотка на галантност, която я бе успокоила. Той можеше да я накара да остави шала и веднага да тръгне с него, но не го направи. Освен това не бе казал нищо на господин Бот и тя му бе благодарна и за това. Бурго също беше осъзнал, че е изпуснал своя шанс, поне засега.

— Ще ти пожелая лека нощ — рече той.

— Лека нощ, господин Фицджералд — отвърна тя и му подаде ръка.

Той я стисна за миг, след което се обърна и си тръгна. Когато господин Палисър се върна, Бурго бе изчезнал.

Лейди Гленкора чакаше пред вратата на трапезарията, когато съпругът й влезе. Стоеше съвсем близо до господин Бот, който я бе заговорил, но тя не му бе отвърнала нищо. Той отново проговори, но лицето на лейди Гленкора остана безизразно, сякаш бе глуха.

— А какво ще правим с госпожа Маршъм? — попита тя силно и ясно, когато съпругът й я взе под ръка. — Напълно забравих за нея.

— Госпожа Маршъм си тръгна — отвърна той.

— Видял си я?

— Да.

— Кога си я видял?

— Дойде на „Парк Лейн“.

— Защо е направила това?

Тези въпроси бяха зададени, докато господин Палисър настаняваше жена си в каретата. Тя влезе точно след като зададе последния, така че господин Палисър не намери за нужно да й отговаря, докато заемаше мястото си. Но тя настояваше да получи отговор.

— Какво е накарало госпожа Маршъм да дойде при теб на улица „Парк Лейн“? — попита отново.

Господин Палисър мълчеше, тъй като още не бе решил какво да каже по този въпрос.

— Предполагам, че е отишла, за да ти каже, че танцувам с господин Фицджералд? Така ли е?

— Гленкора, предпочитам да не обсъждаме това сега.

— Не смятам да го обсъждам нито сега, нито когато и да било. Щом не искаш да си общувам с господин Фицджералд, не трябваше да ме караш да идвам в дома на лейди Монк. Освен това, Плантагенет, ще ме прощаваш, но нищо не би могло да ме накара отново да приема госпожа Маршъм или господин Бот като гости в дома си.

Господин Палисър категорично отказа да обсъжда този въпрос и така приключи вечерта на партито на лейди Монк.