Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (45)

Четиридесет и пета глава
Джордж Вавасор заема своето място

Ликуването на Джордж Вавасор не бе неоправдано. Не е малко да бъдеш избран в Камарата на общините, дори да е само за една сесия! Когато влезете в тази велика национална сграда, ще видите две позлатени лампи от лявата страна, точно срещу вратите, водещи до сградата на Апелативния съд. Между лампите има врата, до която една привилегирована стара дама продава ябълки и портокали, предполагам за удобство на членовете на Камарата, и едър полицай, който охранява прохода. Входът на Камарата се намира между тези лампи и единствено нейни членове могат да минат оттам! Това е единствената порта, пред която съм стоял изпълнен със завист и натъжен от мисълта, че може би никога няма да премина през нея. Има много врати, които са забранени за мен, както има много врати, които са забранени за всички хора. Казват, че забраненият плод е най-сладък, и трябва да призная, че нищо не кара устата ми да се пълни със слюнка така, както онзи плод, който расте най-високо.

Ах, скъпи приятелю! Ах, уважаеми читателю! Може би изкарваш хляба си като провинциален пастор, седиш зад отрупано с книжа бюро в Съмърсет Хаус^[1] или работиш зад тезгях в Чийпсайд. Но никога ли не си копнял за нещо непостижимо? Никога ли не ти се е случвало да си кажеш, че съдбата е била несправедлива към теб, защото ти е отнела единственото нещо, което някога си искал? На мен ми се е случвало. Изкачвал съм тези свещени стъпала и съм вървял по тези коридори, които някой ден, след много векове, ще придобият славата, която несъмнено заслужават, и съм си казвал, гневно и покрусено, че да умреш, без да си си спечелил правото да минеш между тези две лампи, дори само за една сесия, би било като да умреш, без да си постигнал онова, към което всеки истински англичанин би трябвало да се стреми.

Несъмнено има такива, които влизат през тази врата, без да са го заслужили. Англия не избира шестстотин петдесет и четиримата си най-добри мъже. Понякога си спомням това и мисълта ми носи утеха. В тази свещена сграда влизат хора като Джордж Вавасор, Калдър Джоунс и господин Бот. Тази райска порта не се затваря пред непочтеност, невежество и простащина. Бедните се утешават с факта, че богатите могат да си платят, за да придобият тази слава, без да им се налага да правят нещо друго, за да я заслужат. Но въпреки че Англия не изпраща своите най-добри мъже в Камарата, най-добрите обикновени граждани успяват да се озоват там. Най-голямата и заслужена гордост за един англичанин е да има буквите М. Р.^[2] след името си. Никое друго съкращение, независимо дали става дума за докторантура, аспирантура, членство в кралско научно дружество, или дори рицарство, не носи такава чест. Господин Бот беше прав, когато заяви, че Англия се управлява от Камарата на общините, въпреки че тази истина бе покварена от устните, които я бяха изрекли. Можеше да добави, че между тези четири стени извират водите на световния прогрес: най-пълноводната река на напредналата цивилизация.

Джордж Вавасор, когато мина покрай лампите и сергията с ябълки, изпита онази гордост, която споменах. Той бе от хората, които могат да чувстват подобна гордост и са способни в определени моменти на замечтаност да погледнат на всичко това с невинни и почти благородни очи и да разберат нуждата да служат доблестно и почтено на великата страна, в която са имали късмета да се родят. Характерът на Джордж Вавасор бе такъв, че той имаше потенциала да стане добър и може би дори велик човек. Господин Бот, от друга страна, се бе родил невзрачен. Вавасор се бе покварил с широко отворени очи. Бе го направил с ясното съзнание, че върши нещо нередно, но се бе научил да вярва, че нередните неща са за предпочитане. Клетият господин Бот се опитваше да върши само добро и бе убедил самия себе си, че прави точно това. Той бе сноб и подлизурко, но не виждаше нищо лошо в това да се присламчва към богатите и известните и да им се подмазва. Беше както жесток, така и суетен, както груб, така и страхлив и напълно безскрупулен, поне що се отнасяше до политическите въпроси, въпреки възвишените си принципи. Той вярваше, че се издига по правилния начин, и не го измъчваха угризения, че върши нещо нередно.

В онези мигове на замечтаност, за които стана дума, Вавасор понякога се чувстваше изкушен да пререже гърлото си и да сложи край на живота си, знаейки, че го бе пропилял. Отново и отново се питаше дали бе твърде късно и всеки път си отговаряше, че беше. Дори сега, в този момент, когато мина между лампите и почувства онази почтена гордост, за която стана дума, той си каза, че бе твърде късно. Какво би могъл да направи сега, възпрепятстван от огромния дълг, който имаше към братовчедка си и обременен от знанието, че той трябва да бъде увеличен многократно, освен ако не смяташе да се откаже от членството си в парламента, което му бе струвало толкова скъпо, още преди да започне да му се наслаждава? Но не му липсваше кураж и все пак реши, че ще продължи борбата и ще се бори докрай. Беше спечели своето място в Камарата на общините и това бе голям успех. Мъже, които винаги се бяха отнасяли учтиво с него, сега се държаха още по-учтиво, а онези, които досега го бяха пренебрегвали, започнаха да му кимат и да му се усмихват. Правото да ползваш вратата между тези две лампи несъмнено бе голяма привилегия.

В момента господин Бот държеше новия член на парламента за ръка, но не защото двамата бяха стари приятели. Господин Бот се оглеждаше за нови последователи, а Вавасор си търсеше партия. Човек не получава благодарности за това, че е подкрепил онези, които вече са се издигнали. Нашият приятел лесно можеше да се присъедини към поддръжниците на правителството, но това нямаше да привлече ничие внимание и щеше да се озове в дъното на един много дълъг списък. Господин Палисър, от друга страна, беше изгряваща звезда, около която, почти без негово желание, се оформяше нова партия. Ако влезеше в кабинета, а според господин Бот и много други това бе неминуемо, онези, които бяха забелязали тази нова светлина, преди тя да стане ослепително ярка, щяха да бъдат възнаградени.

Докато прекосяваше фоайето на Камарата, облегнат на ръката на господин Бот, Вавасор мълчеше. Не бе казал почти нищо, откакто двамата бяха слезли от каретата, и не бе особено очарован от бъбривостта на своя спътник. Съвсем скоро щеше да заеме своето място сред най-уважаваните мъже в страната и щеше да се опита да стане един от тях. Вярваше в способностите си, както и в мъжеството си. Но не вярваше в поведението си. Страхуваше се, че бе сторил нещо (или ще бъде принуден да стори нещо), което щеше да направи повечето членове глухи за думите му и да затвори най-важните врати за него. Човек, който смята, че е негодник, не вярва в себе си, независимо от това колко е смел и талантлив.

— Несъмнено сте слушали дебати преди? — попита господин Бот.

— Да — отвърна Вавасор с неохота.

— Много, предполагам?

— Не.

— Но сте слушали дебати от балкона. Сега ще ги чуете от пейките и ще откриете колко е различно. Човек, който никога не е бил член на парламента, няма как да знае какво е. Всъщност такъв човек не би могъл да вникне в същността на политическото устройство на страната. Още като съвсем млад реших, че това е моето призвание, и въпреки че работата е трудна, а заплащането нищожно, смятам да се занимавам с това до сетния си час. Как сте, Томпсън? Познавате ли Вавасор? Току-що се върна от район Челси. Тази вечер няма да пристъпваме към гласуване, нали? Вижте! Фарингкорт излиза. Едва ли в Камарата има мъж, в чието мнение да се вслушват повече хора, но ще ви поиска половин крона назаем. Как сте, милорд? Надявам се, че имам удоволствието да ви заваря в добро здраве?

Бот се поклони ниско на един лорд, който бързаше да прекоси фоайето, въпреки че влачеше краката си.

— Познавате го, разбира се.

Но Вавасор не познаваше въпросния лорд и се видя принуден да го признае.

— Мислех, че сте запознат с тези неща — отбеляза сухо Бот.

— Ако имате предвид дали знам наизуст книгата с имената и родословието на перовете, не, не съм запознат — отвърна Вавасор с кисела гримаса.

— Но трябваше да познавате него. Това бе виконт Мидълсекс. Тази вечер има нещо за ирландската църква. Баща му минава деветдесетте, а той шейсетте. Сега ще влезем, но преди това ще ви дам един съвет, приятелю. Тази сесия не взимайте думата. Още ви е рано и няма да се справите, защото не сте запознат с формалностите в Камарата. А формалностите са всичко. Кълна се, че е така. Това е господин Вавасор, новият представител на район Челси.

По този начин представиха нашия приятел на портиера, който се усмихна топло и сякаш му намигна. После Джордж Вавасор влезе в самата Камара, под крилото на господин Бот.

Когато пристъпи към бюрото на главния секретар, за да положи клетвата си, Вавасор почти се смути от пълната липса на внимание. Не че бе очаквал да предизвика сензация (всъщност изобщо не бе мислил по този въпрос), но нещото, което правеше, означаваше толкова много за него, че пълното безразличие на останалите членове го изненада. След като се върна на мястото си, неколцина мъже се приближиха, за да стиснат ръката му, но му се стори, че го направиха само защото минаваха наблизо. Не искаше да сяда до господин Бот, но се оказа неспособен да предотврати това стечение на обстоятелствата. Мъжът се бе залепил за него и му даваше инструкции, които Вавасор спазваше, тъй като не знаеше какво друго да направи. Озова се непосредствено зад господин Палисър, като господин Бот седна от лявата му страна и веднага започна да шепне в ухото на изгряващата звезда.

В момента течеше дебат, но веднага след като започна да му обръща внимание, Вавасор реши, че бе прекалено скучен. Все пак канцлерът на хазната бе на крака и господин Палисър го гледаше така, както гладна котка гледа мишка. Финансистът бълваше числа, както подобава на един истински канцлер на хазната, а през това време господин Бот шепнеше алтернативни изчисления в ухото на своя шеф, повечето от които недвусмислено показваха, че министърът греши. На Вавасор му се стори, съдейки по изражението на господин Палисър, че последният получаваше повече помощ, отколкото можеше да понесе. Той слушаше, без да дава знак, че е чул, и от време на време поклащаше нетърпеливо глава. Но господин Бот не можеше да бъде разколебан от подобни дреболии. Колкото по-нетърпелив ставаше неговият слушател, толкова по-усърден ставаше той и когато след малко Палисър се измести малко вляво, господин Бот смело го последва.

Нямаше общи дебати по темата, която министърът бе засегнал, и след като той седна, господин Палисър не се изправи, въпреки че господин Бот го посъветва да го направи. Изглежда, въпросът бе изчерпан за тази вечер и бе дошъл моментът лорд Мидълсекс да вземе думата. Благородникът се изправи, държейки купчина книжа, и започна да говори за църковната реформа с неочакван плам, но за съжаление, още преди да бе набрал инерция, членовете на Камарата се бяха насочили към изхода като стадо овце. Господин Палисър стана и тръгна, незабавно последван от господин Бот, който успя да го улови за ръката във фоайето. Ако господин Палисър не беше такъв спокоен и пресметлив мъж, който напълно контролира мислите и чувствата си, той вече щеше да е намразил господин Бот.

Членовете се разотиваха, но лордът продължаваше да говори, като се стараеше да поддържа страстта в думите си, сякаш масовото преселение не се случваше пред очите му. Той нямаше откъде да почерпи утеха. Бе наясно, че вестниците щяха да споменат не повече от едно на всеки двайсет изречения, които изричаше. Знаеше, че никой не би го изслушал доброволно. Бе се трудил неуморно в продължение на месеци, за да проучи фактите, и започваше да осъзнава, че всичко е било напразно.

Той събра смелостта да се огледа и се уплаши, че някой враг ще преброи присъстващите и всичко ще свърши. Беше вложил душата и сърцето си в тази реч. Лозунгът му не беше лишен от смисъл, подобно на лозунга на Вавасор за речния бряг. Той вярваше в думите си и смяташе, че може да направи живота на хората по-добър и по-щастлив, като ги приближи до Бог. Казах, че се бе трудил в продължение на месеци. А можех да кажа, че се бе трудил целия си живот. Въпреки че тътреше краката си, когато ходеше, и сливаше думите си, когато говореше, лорд Мидълсекс бе добросъвестен мъж и се опитваше да върши добро, като не очакваше никаква награда за действията си, освен удовлетворението на хората, на които се опитваше да помогне. Но планът му бе обречен. Очакваха го само разочарования. Въпреки това щеше да се труди докрай в тази Камара или в другата, упорито и усърдно, без да получава нищо в замяна и е натежало от мъка сърце. Но когато най-накрая се оттеглеше, хората щяха да си кажат, че все пак бе постигнал нещо, и онези, които още го помнеха, щяха да бъдат убедени, че бе служил съвестно и донякъде ефективно на една добра кауза. Надницата му е невидима, но все пак получава някакво възнаграждение. Делото, с което се занимава, също е невидимо, но все пак го прави. Да се надяваме, че това чувство на закъсняло удовлетворение ще му донесе утеха в гроба. В момента нищо не можеше да му донесе утеха. Председателят седеше, учтив и любезен, вперил поглед в злощастния оратор, но никой друг в залата не го слушаше. Групата репортери бе оредяла значително и бяха останали само двама, които използваха писалките си с неохота, записвайки дума тук и изречение там, напълно наясно, че хабят усилия на вятъра. Вавасор остана до края, тъй като това бе отлична възможност да се запознае с формалностите на Камарата (господин Бот не бе излъгал, когато му бе казал, че трябва задължително да направи това). Най-малкото научи правилото на кворума. Някой отзад промърмори нещо, което председателят разбра, и след като вниманието му бе привлечено от факт, който иначе не би взел предвид, той преброи присъстващите в Камарата, установи, че бяха двайсет и трима, и сложи точка както на своите усилия, така и на усилията на клетия лорд Мидълсекс. Можем да си представим с какво чувство този благороден джентълмен се е отправил към вкъщи и какво си е мислил по пътя. Той бе заможен мъж, децата му щяха да прославят неговото име. Жена му го уважаваше и му вярваше, въпреки че никой друг не го правеше. Съвестта му беше чиста и не можеше да се оплаче от нищо. Но на кого завиждаше той в момента? По-рано през този ден Фарингкорт бе изнесъл реч в Камарата — мъж, комуто никой не би заел и шилинг, който бе избегнал тъмницата само защото бе член на парламента, комуто никой не вярваше и който нямаше нито съпруга, нито деца. Но триста мъже бяха слушали речта му. Бяха се смели, когато той се бе смял, бяха затаили дъх, когато бе нападнал министъра, така както испанският бикоборец затаява дъх, преди да убие бика. Накъдето и да бе поемал в речта си, те го бяха следвали. Всеки път, когато този нехранимайко се изправеше да говори, в Камарата се стичаха тълпи от близките библиотеки и пушилни, а балконът се пълнеше с любопитни зрители. Репортерите бързо обръщаха страниците и пръстите им работеха толкова усърдно, че по челата им избиваше пот. Тази вечер, докато министър-председателят бе атакуван отново и отново с благочестива ярост и унищожителна ирония, някои от присъстващите бяха обявили, че той ще бъде принуден да привлече говорещия в своя отбор, въпреки неизплатените дългове и лошата репутация. Мъж, който умее да изпраща такива гръмотевици, трябва да бъде подкупен да ги изпраща към опонентите. Именно на този мъж завиждаше лорд Мидълсекс, докато седеше, почтен и нещастен, в самотния си кабинет!

Господин Бот бе напуснал Камарата заедно с господин Палисър. След преброяването Вавасор се отправи сам към квартирата си, като по пътя се замисли над позицията, която бе успял да си извоюва. Отново и отново си казваше, че бе постигнал нещо значимо, придобивайки това членство, и опитваше да се убеди, че цената, която бе платил за него, не бе прекалено висока. Въпреки това вече го бе обзело онова чувство, онова ужасяващо човешко чувство, което лишава всяко постижение от неговата стойност. Това чувство оставя диаманта без блясък и златото без чистота.

Не изпитваше никаква завист към злочестия лорд Мидълсекс, който се бе провалил напълно. Дебатът, на който бе станал свидетел, не го бе впечатлил с нищо, а членовете се бяха държали като обикновени мъже, членуващи в обикновен клуб. Дори портиерите не се бяха отнасяли към тях с някакво особено уважение. Великите мъже, за които толкова често пишеха по вестниците, бяха седели мрачни, мълчаливи и мързеливи по своите места. И веднага щом им се бе отворила тази възможност, те бяха избягали от Камарата като момчета, бягащи от училище. Единственият човек, който бе съжалил за начина, по който вечерната сесия бе приключила, бе клетият лорд Мидълсекс, положил такива старания. Вавасор бе изхарчил всичко, което притежаваше, за да стане член на Камарата, и сега, докато вървеше към квартирата си, не можеше да не се запита дали нещото, което бе купил, си струваше цената.

Но куражът му все още не го бе напуснал. Въпреки всички съмнения и съжаления, той знаеше, че ще се бори докрай, каквото и да се случеше. На сутринта щеше да отиде на улица „Кралица Ан“, тъй като смяташе, че бе заслужил съчувствието на жената, претендираща, че живо се интересува от политическите му амбиции. Поне за нея славата на членството му нямаше да бъде опетнена от горчивата реалност. Тя бе гледала тази пиеса само от ложите и за нея роклите все още бяха от коприна, а мечовете от стомана.