Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (14)

Четиринадесета глава
Алис Вавасор изпада в затруднение

Кейт Вавасор бе споделила е брат си само първата половина от писмото на своята братовчедка — половината, в която Алис се бе опитала да опише случилото се между нея и господин Грей. Правейки това, Кейт бе извършила ужасно предателство, което бе непростимо, защото предаваше доверието, съществуващо между две жени. Но предателството й щеше да бъде още по-голямо, ако бе изпратила и втората половина на писмото, в която Алис говореше за самия Джордж Вавасор. Струва ми се, че Кейт нямаше да се поколебае да извърши и това предателство, ако написаните от Алис думи можеха да помогнат на каузата й. Но те не можеха. В тези редове Алис бе описала братовчед си като мъж, с когото просто не можеше да има по-близки отношения от тези, които съществуваха в момента и бе помолила Кейт да престане с опитите си да ги събере.

„Чувствам се принудена да пиша това, казваше Алис в писмото си, защото, ако просто ти бяха съобщила, че съм решила да прекратя годежа си с господин Грей, ти щеше да си помислиш, че другото нещо може да се случи. Но другото нещо не може да се случи. Щях да изневеря на нашето приятелство, ако не ти бях казала за господин Грей, а ти ще му изневериш, ако се възползваш от този факт и започнеш да ме убеждаваш да се събера с брат ти.“

Кейт не бе изпратила тази половина от писмото на Джордж Вавасор.

— Но другото нещо ще се случи — беше казала тя, след като бе изчела написаното от Алис за втори път. — Ще се случи.

Трябва да отдадем заслуженото на Кейт Вавасор и да кажем, че тя не бе себична в интригите си. Беше упорита, настойчива и най-вече безскрупулна, но не беше себична. Преди много години бе решила, че Джордж и Алис трябва да се оженят, чувствайки, че този брак ще се отрази добре на брат й. Мечтата й почти се бе сбъднала, но после брат й бе развалил всичко. Все пак тя му бе простила този грях, както му бе прощавала много други, и сега отново работеше за него, решена на всичко да го ожени за Алис, въпреки че нито един от двамата не желаеше този брак. Самата интрига също бе важна за нея и успешният й завършек щеше се отрази добре на самочувствието й.

Тя отговори на писмото на Алис с едно шеговито и доста клюкарско послание, което ще включа тук, защото от него ще научим още малко за престоя на госпожа Гринаул в Ярмът. Кейт бе обещала да остане в Ярмът един месец, но вече бе прекарала шест седмици там и все още се намираше под опекунството на своята леля.

„Ярмът, октомври 186- г.

Скъпа Алис,

Разбира се, че съм във възторг. Няма смисъл да те лъжа, че не съм. Знам колко си чувствителна и седнах да пиша това писмо скована от страх и нерешителност. Опасявам се, че мога да кажа нещо, което ще те тласне обратно в обятията му, или пък да премълча нещо, което би ти вдъхнало кураж да продължиш. Разбира се, че се радвам. Отдавна смятам, че господин Грей не би могъл да те направи щастлива, така че как да не се радвам? Няма смисъл да казваш, че той е добър и благороден мъж. Никога не съм отричала това. Но не беше подходящ за теб и щеше да превърне живота ти в истински ад. По тази причина се радвам. И тъй като ти си най-добрата ми приятелка, радостта ми е огромна.

Много добре мога да си представя как е протекъл разговорът ви. Разбира се, че не ти е позволил да се изкажеш. Съвсем ясно го виждам, изпъчен, невъзмутим и хладнокръвен. Виждам го как пренебрегва всичко казано от теб и после се опитва да те убеди, че си заблудена, разстроена или импулсивна. Виждам го как махва с ръка, сякаш това би могло да ти помогне, и после си тръгва с увереността, че съвсем скоро всичко ще се оправи. Предполагам, че това е благородна постъпка от негова страна: да не приема думите ти на сериозно, давайки ти още един шанс. Но има благородство, което е твърде възвишено за този свят. Ти си прекрасен човек, скъпа моя, но не си толкова съвършена, че да ставаш за съпруга на Джон Грей.

Разбира се, че много се радвам. Винаги си знаела какво мисля по този въпрос, така че не виждам смисъл да говоря със заобикалки. Никоя жена не би искала най-добрата й приятелка да се омъжи за човек, когото не харесва. Ако бе станала госпожа Грей от Недъркоутс, Кеймбриджшир, ти щеше да бъдеш толкова загубена за мен, колкото ако се бе възнесла в рая. Не казвам, че Недъркоутс не е райско място, но никой не би пожелал такова далечно и безлично щастие за най-близкия си човек. Представям си мястото като плосък рай, заобиколен от високи диги, където яйцата и сметаната са в изобилие и където Адам и Ева по цял ден сърбат скъп чай от фини порцеланови чаши и ядат препечени филийки, намазани с най-вкусното масло. Място, където никой няма финансови проблеми и скандалните романи не съществуват. Но един такъв рай никога не би ме изкушил и ми се струва, че не би изкушил и теб. Щеше да се опитваш да надникнеш над дигите, копнеейки да отлетиш надалече. Но нямаше да можеш, защото брачните задължения щяха да бъдат непосилно бреме за подобен полет. Щеше да бъдеш като птичка, хваната в клетка, която отново и отново се блъска в златните решетки, изпочупвайки крилете си.

Казваш, че не си успяла да го накараш да разбере, че въпросът е решен. Едва ли има нужда да посочвам, че въпросът несъмнено е решен и той трябва да бъде принуден да осъзнае това. Трябва да разсееш всичките му съмнения. Дължиш му го. Предполагам, че думите на един смъртен все пак биха могли да достигнат до ушите му, въпреки че е полубог. Но аз не се тревожа за това, защото ти си достатъчно решителен човек, може би не по-малко решителен от него, въпреки че нямаш много поводи да го показваш.

Що се отнася до другия въпрос, мога само да кажа, че желанието ти ще бъде спазено, поне доколкото това зависи от мен. Не гарантирам, че няма да спомена въпроса в разговор на четири очи с теб. Но упражнявам по-голям контрол върху перото си и ти обещавам, че то никога повече няма да изпише това обидно за теб име.

А сега трябва да ти разкажа малко за себе си… всъщност бих искала да ти разкажа много. Имам такъв прекрасен ухажор! Но вече ти го описах. Става дума за господин Чийзакър, разбира се. Ако ти призная, че той още не е обявил намеренията си, едва ли ще получиш правилна представа за моя успех. Но истината е, че той още не е обявил намеренията си и дори по-лошо: няма търпение да се ожени за друга. За сметка на това този съперник за сърцето му се опитва да го убеди, че трябва да ухажва мен и рано или късно ще го принуди да ми направи предложение. Става дума за леля ми, разбира се, и съм сигурна, че й е предлагал брак поне една дузина пъти. Но леля ми има друг ухажор, капитан Белфийлд, и за мен е съвсем очевидно, че го предпочита. Той е беден безделник, който освен това си пада по чашката. И боядисва мустаците си, което не ми харесва, защото е на четиресет, а се прави на двайсет и пет годишен. Иначе е приятен човек и трябва да кажа, че разбирам защо леля ми го предпочита и одобрявам вкуса й.

Но моят ухажор също има своите достойнства и постоянно се опитва да ме впечатли с описания на тлъстите говеда, които изпраща в кланицата. Той е заможен мъж и ако някога стана госпожа Чийзакър, аз съм сигурна, че нищо няма да ми липсва. Онзи ден посетихме имението му. Бъдещият ми дом се казва Ойлимид. Не звучи така красиво като Недъркоутс, нали? Истината е, че си изкарахме много приятно там! Пристигнахме в десет и си тръгнахме в четири, като за това време ядохме три пъти. Сигурна съм, че видяхме всяка чиния, делва, чаша и прибор в къщата. После ни накара да слезем в избата и ни показа всичките си бутилки с вино и бира. «За всичко това е платено, госпожо Гринаул» — рече ни той, обръщайки се към леля ми с патетична настойчивост, на която не знаех, че е способен. «Всичко в тази къща е мое. За всичко е платено. Аз вярвам, че нищо не е твое, докато не го платиш. Например онази моряшка куртка, с която Белфийлд се бе издокарал на плажа в Ярмът — тя не е негова и никога няма да бъде.» И той намигна на леля ми, сякаш я съветваше да помисли над това, преди да склони да бъде ухажвана от мъж като Белфийлд. После ни заведе във всяка спалня и ни демонстрира всички удобства на дома си. Сигурна съм, че щеше да се насладиш на гледката как вдига покривката на леглото и моли леля ми да опита мекотата на завивките! Тя се обърна към мен и рече: «Кейт, това е най-добре обзаведената къща, в която съм била през живота си!» Аз отвърнах: «Наистина изглежда много уютна», а той възкликна: «Уютна! Да, едва ли има човек, който може да твърди, че в Ойлимид не е уютно.» Веднага се сетих за теб и за Недъркоутс. Двете имения много си приличат, като единствената разлика е, че на едното място тъмничарят е полубог, а на другото грубиян. Що се отнася до мен, ако изобщо някога се сдобия с тъмничар, бих предпочела да е обикновен мъж. Красноречието на господин Чийзакър достигна своя апогей, докато ни развеждаше из фермата. «Госпожо Гринаул, погледнете това» — рече той и посочи към няколко купчини тор, високи колкото сградите в центъра на малък град. «Я виж ти! Наистина впечатляващо!» — отвърна леля ми. Той кимна. «Така е. Имам повече оборски тор от всеки друг фермер в Норфък, благороден или обикновен.» Представи си само, Алис! Всичко това може да бъде мое: одеялата, виното, оборският тор и всичко останало. В това ме увери леля, когато се прибрахме вечерта. Аз отбелязах, че тези неща са били демонстрирани за нея, а не за мен, а тя дори не се опита да го отрече. За нея това нямаше значение. «Той иска съпруга, мила моя, и можеш още утре да го спечелиш, като просто му подадеш ръка». Когато посочих, че той мисли само за едно нещо и направих сравнение с оборския тор, тя просто се изсмя и отвърна: «Парите никога не са мръсни. Нито онези, които ги изкарват.» После заяви, че би искала да прекара зимата в Норич, защото една вдовица би се чувствала прекрасно там, след което ме покани да остана с нея до Коледа. Всъщност тя първо ми предложи този план с идеята, че преживяването ще ми бъде от полза, несъмнено имайки предвид господин Чийзакър, но сега ми се струва, че просто не иска да се отдели от капитан Белфийлд. Във всеки случай вече е решила да замине за Норич и аз й обещах да бъда с нея поне до втората седмица на ноември. Въпреки всички тези нелепости, аз я харесвам. Недостатъците й са ужасни, но поне не се опитва да ги прикрива с неискреност. Никога не се държи глупаво и винаги е добронамерена. Би ми позволила да се пременя от главата до петите за нейна сметка (не че някога бих приела такова разточителство) и вече ми предложи щедър чеиз, ако склоня да се омъжа за господин Чийзакър.

Живея с надеждата, че ще прекараш Коледа у дома. Обещавам, че ще направя всичко по силите си да не те обиждам. Във всеки случай той няма да бъде там. И ако не те видя тогава, кога ще те видя? Ако бях на твое място, не бих отишла в Челтнъм. Там никога не си щастлива.

Сънуваш ли реката в Базел? Аз я сънувам. Често.

С обич,

Кейт Вавасор“

Алис почти бе забравила неприятното чувство от първата половина на писмото на Кейт, наслаждавайки се на втората, преди чувството да се върне за постоянно. Щеше да се натъжи още повече, ако не бе прогонила от мислите си картината на провинциалния рай, обрисувана от братовчедка й, а намекът за сметаната и маслото бе предизвикал обратния ефект на този, който Кейт бе целяла. Може би братовчедка й бе осъзнала това и бе включила историите за господин Чийзакър именно по тази причина.

„Ще замина за Челтнъм, каза си Алис. Той ми го препоръча. Никога няма да стана негова жена, но докато сме заедно, ще му показвам, че ценя съветите му.“ Същия следобед тя каза на баща си, че в края на месеца ще посети лейди Маклауд в Челтнъм. Това нейно действие бе продиктувано от решението, което бе взела донякъде несъзнателно, повече да не се ръководи от съветите на Кейт в този етап от живота си. Тя бе твърдо решена да развали годежа си с господин Грей и братовчедка й трябваше да научи за това нейно намерение, но Алис никога не би признала пред нея, че й е повлияла по някакъв начин. Щеше да отиде в Челтнъм. Лейди Маклауд несъмнено щеше да я измъчва с чести намеци, че връзката им трябва да бъде подновена, но тя се познаваше достатъчно добре и знаеше, че можеше да й устои.

Получи само едно писмо от господин Грей преди заминаването си и веднага му отговори, като му разкри намеренията си и му заяви, че се чувства длъжна да обясни сегашната ситуация на баща си. „Казвам ти това заради съвета, който ми даде по този въпрос. Баща ми ще научи още утре, а на следващата сутрин заминавам за Челтнъм. Получих писмо от лейди Маклауд и знам, че тя ме очаква.“

На следващата сутрин Алис наистина каза на баща си. Направи го, докато закусваха.

— Чакай малко! — рече той, остави чашата си на масата и се вгледа в лицето й. — Какво говориш? Наистина ли няма да се омъжиш за Джон Грей?

— Наистина, татко. Знам, че сигурно ти се струва странно.

— И казваш, че не сте се скарали.

— Не, не сме се скарали. Постепенно осъзнах, че не бих могла да го направя щастлив като негова съпруга.

— Но това са… това са пълни глупости! — възкликна господин Вавасор. Подобни думи от него, отправени към дъщеря му, свидетелстваха за дълбокото му смущение.

— О, татко! Не ми говори по този начин.

— Но е така. Никога преди не съм чувал подобни брътвежи. Ако ме попита какво мисля по въпроса, ще му кажа точно това. Не можеш да го направиш щастлив! Защо не можеш да го направиш щастлив?

— Не сме подходящи един за друг.

— Но какво му е? Той е съвършен джентълмен.

— Да, такъв е.

— Освен това е почтен мъж и разполага със средства, знания и образование — все неща, които претендираш, че цениш. Виж какво, Алис. Не смятам да ти се меся. Няма да се опитвам да те омъжвам насила за когото и да било. Що се отнася до мен, ти определяш собствената си съдба. Но се надявам, както за твое, така и за мое добро, че между теб и твоя братовчед няма нищо.

— Между нас няма нищо, татко.

— Това, че отиде в чужбина с него, изобщо не ми се понрави, въпреки че не споделих това с теб и не се опитах да осуетя плановете ти. Но ако между вас има нещо, аз се чувствам длъжен да ти кажа, че в момента положението му изобщо не е добро. Хората не говорят хубави неща за него.

— Няма нищо между нас, татко. Но дори да имаше, това, че хората говорят лоши неща за него, нямаше да ме впечатли.

— Не те впечатляват и хубавите неща, които хората говорят за господин Грей. Много добре знам колко твърдоглави могат да бъдат жените.

— Разсъждавах много, преди да взема това решение, татко.

— Сигурен съм, че това е така. Не знам какво друго да ти кажа. Ти си господарка на собствената си съдба и всичко е в твоите ръце. Не мога да те принудя да се омъжиш за Джон Грей. Струва ми се, че постъпваш много глупаво и ако ме попита какво мисля по въпроса, ще му кажа точно това. Ще заминеш за Челтнъм, нали?

— Да, татко. Вече обещах на лейди Маклауд.

— Радвам се. По-добре ти, отколкото аз — само това ще кажа.

И той грабна вестника от масата, сякаш за да покаже, че за него темата бе изчерпана и Алис го остави на мира.

Цялата ситуация бе толкова неприятна, че дори господин Вавасор се измъчваше. Тъй като следващата сесия още не бе започнала, той нямаше какво да прави на Чансъри Лейн и не можеше да удави притесненията си в ежедневна работа или поне в работа, която в никакъв случай не беше ежедневна. Така че седя вкъщи до четири часа, изразявайки по различни начини изумлението си, че „някой би искал да отглежда дъщери“. И когато се появи в клуба си, сервитьорите едва смогнаха да задоволят капризите му по отношение на вечерята, която изяде сам, отхвърляйки всички предложения за компания. Но по-късно същата вечер Вавасор възвърна самообладанието си, подпомогнат от чаша пунш с уиски и една хубава пура. „Тя има собствени пари, каза си той. Какво значение има? Едва ли ще се омъжи за братовчед си. Не мисля, че е чак толкова глупава. И нищо чудно в крайна сметка да се сдобри с Джон Грей.“ По този начин успя да прогони неприятните мисли от главата си, решавайки, че няма нужда да се меси в делата на дъщеря си.

Докато той бе в клуба, на улица „Кралица Ан“, дойде посетител и това бе не друг, а именно братовчеда, за когото, поне според думите на чичо му, хората не говореха хубави неща. Алис не го бе виждала, откакто се бяха върнали в Лондон и дори не знаеше какво бе правил оттогава. Тя бе дълбоко смутена от стъпката, която бе предприела (стъпка, която преди беше смятала за свой дълг, но напоследък бе започнала да възприема като долно предателство) и постепенно бе осъзнала, че е направила грешка, предприемайки това пътуване с братовчед си. Подозираше, че това бе повлияло на взаимоотношенията й с Джон Грей. Беше напълно сигурна, или поне си мислеше, че е напълно сигурна, че щеше да сложи край на тяхната афера, дори и да не бе ходила в Швейцария. Но всички останали щяха да кажат, че решението й бе резултат от пътуването до Швейцария.

Това бе несправедливо и Алис съжаляваше, че нещата се бяха развили по този начин. Разбира се, тя искаше да избегне всякакви контакти с братовчед си преди въпросът да е окончателно решен. И определено не искаше да се вижда с него. Но не бе сметнала за нужно да дава специални инструкции относно приемането му в къщата и сега, без да е имала време да помисли и в навечерието на заминаването й за Челтнъм, той бе дошъл с октомврийския здрач. Алис седеше далече от огъня, почти зад завесите, потънала в нещастни мисли за Джон Грей, когато бе обявено пристигането на Джордж Вавасор. Трябва да е ясно, разбира се, че Вавасор вече бе получил писмото от сестра си. Не само го бе получил, но и бе имал време да го осмисли от онази неделна сутрин, когато го бяхме видели в квартирата му на улица „Сесил“. „Може още утре да го обърне в капитал, си бе казал той, мислейки за годишния й доход.“ Освен това си бе припомнил, че дядо й най-вероятно щеше да му даде право да получава доход от имота, ако се ожени за Алис. И накрая бе решил, че едва ли можеше да има по-голям триумф за него от това да „вземе надмощие над Джон Грей“, както се бе изразил в мислите си. Тогава завръщането му в Челси щеше да бъде още по-сладко.

— Сигурно си помислила, че съм изчезнал вдън земя — рече Джордж, когато се приближи с протегната към нея ръка.

Алис бе объркана и не знаеше как да се обърне към него.

— Някой ми каза, че си отишъл на лов — отвърна тя след кратка пауза.

— Така е, но не си представяй Нимрод^[1]. Не си представяй мъже, излезли на лов за диви зверове. Два дни сред гъските и още два сред яребиците — това бе всичко. Обикновено ходя в резервата Капел Корт.

Алис не знаеше нищо за Капел Корт, така че отвърна: — Така ли?

— Получавала ли си писмо от Кейт? — попита Джордж.

— Да, няколко. Все още е в Ярмът с леля Гринаул.

— Писа ми, че смята да замине за Норич. Изглежда двете с леля Гринаул са се съюзили. Не претендирам, че съм от хората, които не се интересуват от пари, но трябва да кажа, че одобрявам. Несъмнено леля Гринаул ще се омъжи повторно, но всеки приятел с четиресет хиляди лири е добре дошъл.

— Не вярвам, че Кейт е разсъждавала много по този въпрос — каза Алис.

— Със сигурност не толкова, колкото е трябвало. Горката Кейт не е богата жена. И се опасявам, че най-вероятно никога няма да бъде. Не бърза да се омъжва, а собственото й богатство възлиза на по-малко от сто лири на година.

— Момичетата, които не бързат да се омъжват, накрая сключват най-добрите бракове — заяви Алис.

— Може би, но ми се иска животът й да бе по-лесен. Тя е най-добрата сестра, която един мъж може да има.

— Определено е така.

— А аз още не съм направил нищо за нея. За известно време, докато бях във винарския бизнес, аз си мислех, че мога да направя всичко, което поискам за нея. Но инатът на дядо ми ме лиши от тази възможност и сега съм принуден да започна отначало. Почти отначало. Чудя се дали одобряваш намерението ми да се кандидатирам отново за парламента?

— Напълно. Дори бих казала, че ти се възхищавам за това решение. Ако бях на твое място, щях да постъпя по същия начин. Не си женен и имаш правото да поемаш рискове.

— Толкова се радвам да чуя тези думи от теб — отвърна той.

Бе успял да напипа онзи приятелски, интимен и почти нежен начин на говорене, който толкова често бе използвал в Швейцария и който отначало му бе убягнал.

— Винаги съм смятала така.

— Но никога не си го казвала.

— Не съм ли? Мислех, че съм.

— Не и с такъв ентусиазъм. Знам, че хората ми се подиграват. Хора като дядо ми и може би като баща ти. Знам какво говорят за мен — че съм безразсъден и всичко останало. Наистина рискувам всичко, за да постигна целите си, но не смятам, че някой има право да ме обвинява за това, освен ако този някой не е Кейт. На никой друг не дължа нищо.

— Кейт не те обвинява.

— Не, съчувства ми. И тя е единствената, може би, с изключение на теб.

Той направи пауза, очаквайки нейната реакция, но такава не последва.

— Тя е достатъчно смела, за да ми съчувства от сърце — продължи той. — Но може би именно по тази причина трябва да бъда по-предпазлив, за да не застраша единственото нещо, на което разчита и на което някога ще разчита. Все пак какво са деветдесет лири на година за една неомъжена дама?

— Надявам се, че Кейт ще дойде да живее с мен — отвърна Алис. — Имам предвид, след като загуби дома си във Вавасор Хол.

Тя бе попаднала в хитрия капан, който той бе заложил за нея. Бе решила да не му позволява да я накара да говори за себе си, но той бе направлявал разговора толкова умело, че думите бяха излезли от устата й, преди да осъзнае докъде можеха да я доведат. Спомни си решението, което бе взела, докато ги изричаше, но вече бе твърде късно.

— Имаш предвид… в Недъркоутс? — попита той. — Нито тя, нито аз се съмняваме в любовта ти, но малцина са мъжете, които биха приели такъв натрапник в дома си, особено господин Грей, който има доста затворен характер.

— Не говорех за Недъркоутс — отвърна Алис.

— А, така ли? Но не виждаш ли, че точно в това е проблемът? Кейт често ми се оплаква, че когато се омъжиш, тя ще остане сама на този свят.

— Не мисля, че някога бих я изоставила.

— Не и нарочно, разбира се. Горката Кейт! Едва ли си изненадана от това, че мисли със страх за предстоящия ти брак. Каква голяма част от нейния живот е посветена на вашето приятелство! И според мен най-добрата част! Не бива да я виниш за това, че очаква предстоящото ти оттегляне в Кеймбриджшир със свито сърце.

Алис не можеше повече да се преструва. За да продължи да го прави, трябваше да лъже. Не можеше да го остави да говори за Недъркоутс така, сякаш някога щеше да заживее там. Опита се да продължи, но просто не успя да открие начин да го заблуди, без да го излъже.

— Кейт би могла да заживее с мен, ако иска — каза бавно тя. — Всичко между мен и господин Грей приключи.

— Алис! Нима това е вярно?

— Да, Джордж, вярно е. И ако ми позволиш, бих предпочела да не говорим повече за това. Не и днес.

— А Кейт знае ли?

— Да, Кейт знае.

— А чичо ми?

— Да, татко също знае.

— Алис, как мога да не говоря за това? Как мога да не изразя радостта си от факта, че си успяла да се спасиш от робството, което те чакаше в Кеймбриджшир и което щеше да разбие сърцето ти?

— Моля те, не говори повече за това.

— Добре, щом ми забраняваш, ще се подчиня. Но признавам, че ми е трудно. Как мога да не те поздравя?

Тя не отговори, но започна нервно да потропва с крак, сякаш бе загубила търпение.

— Да, Алис, разбирам те напълно — продължи той. — Ядосана си ми. Но нямаш причина да бъдеш изненадана от реакцията ми, след всичко, което се случи между нас в Швейцария. Несъмнено братовчедът, който беше с теб тогава, има право да изкаже мнението си за тази промяна в живота ти и дори е длъжен да го направи, ако напълно одобрява твоето решение.

— Радвам се, че одобряваш, Джордж, но нека не говорим повече за това.

Известно време двамата стояха в мълчание. Алис го чакаше да си тръгне, но не можеше да го помоли да напусне къщата. Беше ядосана както на себе си за това, че му бе разкрила тази промяна в плановете си, така и на него за това, че не бе уважил желанието й да не обсъждат темата. Тя гледаше през прозореца към редицата газени лампи, които в момента палеха, а той продължаваше да седи с лакът на масата, подпрял главата си с ръка.

— Помниш ли как ме попита дали някога си мисля за неща, които ме карат да потръпвам? — обади се Джордж най-накрая. — Помниш, нали? Бяхме на онзи мост в Базел.

— Да, помня.

— Е, Алис, едно от нещата, които ме караха да потръпвам, приключи. Само това ще кажа по въпроса. Дълго ли ще останеш в Челтнъм?

— Само месец.

— И след това ще се върнеш тук?

— Предполагам. Двамата с татко най-вероятно ще посетим Вавасор Хол преди Коледа. Но не знам точно кога.

— Във всеки случай ще се видим, когато се върнеш от Челтнъм, нали? Разбира се, Кейт ще знае плановете ти и ще ми каже.

— Да, Кейт ще знае. Предполагам, че тя ще дойде тук, след като се върне от Норфък. Довиждане.

— Довиждане, Алис. Вече няма да потръпвам толкова често, колкото преди, заради онова, което ми каза. Бог да те благослови, Алис. Довиждане.

— Довиждане, Джордж.

На излизане той взе ръката й и я притисна между своите. В дните, когато бяха заедно, когато бяха сгодени, той бе изразявал любовта си към нея именно по този елегантен начин. Не я бе целувал често и още по-рядко бе обличал чувствата си в думи. Но бе взимал ръката й и я бе държал в своята, стискайки я нежно и гледайки настрани. Тя много добре помнеше допира до неговата длан, която винаги бе хладна. Освен това бе малка и гладка като женска длан, но стискаше здраво. Тогава тя бе обожавала усещането на ръката си, притисната между неговите. Бе вярвала в това докосване и бе възнамерявала да го усеща до сетния си час. Сега му нямаше доверие и когато спомените за отминалите дни нахлуха в главата й, Алис бързо дръпна ръката си. Не бе отритнала най-почтения мъж, живял някога, за това. Джордж Вавасор не бе държал ръката й така, откакто се бяха разделили и сега бе изпитала това чувство отново, няколко часа след като бе възвърнала свободата си. Какво си въобразяваше той за нея? Нима смяташе, че би могла да прехвърли любовта си по този начин, като цвете, извадено от един плик и пъхнато в друг? Той прочете всичко това в очите й и осъзна, че бе избързал.

— Разбирам много добре какво чувстваш в момента — прошепна Джордж Вавасор. — Но не мисля, че е редно да ми се ядосваш за това, че съм неспособен да потисна радостта си от факта, че си успяла да се избавиш от едно голямо нещастие.

И след тези думи той си тръгна.

— Да се избавя! — рече тя и седна на стола, който той бе освободил. — Да се избавя от едно голямо нещастие! Не, това е истинско падение! Ох, какъв мъж загубих само! Мъж, който ме обича истински, но когото смятам да отблъсна!

Мислите й се насочиха към прекрасния дом в Недъркоутс и към стопанина на този дом, който можеше да бъде и неин стопанин. В агонията и отчаянието си, тя си каза, че е направила огромна глупост. Какво я бе накарало да обърне гръб на такава щастлива съдба? Съдба, която всяка друга жена би приела на драго сърце? Нима не бе проявила лудост, отритвайки единствения мъж, когото обичаше и единствения мъж, когото някога бе уважавала?

В продължение на няколко часа Алис седя на този стол, сама и на тъмно, тъй като бе загасила свещите, запалени от прислужницата. Дори не опита чая, който момичето й бе донесло.

Горката Алис! Надявам се, че можете да й простите. Този недостатък беше типичен за нея: когато беше в Рим, тя копнееше за Тибур^[2], а когато беше в Тибур, жалееше по Рим. Това не означава, че братовчед й Джордж бе олицетворение на великата столица, но може да бъде прието, че господин Грей символизираше немалка част от привлекателността на провинцията. Сега, след като се бе отрекла от своя Тибур, решавайки, че слънчевите му поляни не са достатъчно вълнуващи, за да я направят щастлива, тя отново бе готова да намрази безсърдечността на Рим, въздишайки по тихия чар на провинцията.

Докато седеше и се разкайваше, тя взе решение. Щеше да изчака баща й да се върне, след което, разчитайки на неговата любов и милосърдие, щеше да го помоли да говори с господин Грей и да му се извини от нейно име.

— Ще се разкая пред него — рече тя. — Той е състрадателен човек, така че мога да се осмеля да го направя.

Така зачака баща си. Стана дванайсет часа, после един и накрая два, но той все не се прибираше. Алис не посмя да го чака повече. Беше я страх да му повери такава важна задача, когато се е прибрал толкова късно, след безчет пури и може би няколко чаши ликьор. Настроението му нямаше да е подходящо за работата, която искаше да му възложи. Но защо бе решил да се прибере толкова късно? Кой го бе прогонил тъжен от вкъщи? Тя си легна в два и половина и на следващата сутрин се отправи към гарата преди баща й да е станал.