Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (8)

Осма глава
Господин Чийзакър

Ярмът не бе подходящо място за пикници. Пикникът трябва да се провежда сред зеленина. Растителността е абсолютно задължителна. Трябва да има дървета, пресечени местности, тесни пътеки, храсталаци и скрити поляни. Хубаво е да има и скали, стари дънери, мъх и трънаци. И със сигурност трябва да има хълмове и долини, дори в умален мащаб, както и течаща вода. Не бива да има простор. Джоунс не би трябвало да може да следи движенията на Грийн и Огуста, не би трябвало да може да държи сестра си Джейн под око. Но мястото, избрано от господин Чийзакър за неговия пикник в Ярмът, не притежаваше нито едно от гореизброените достойнства. Беше на брега на морето. Виждаха се само две неща: пясък и вода. Наоколо нямаше дървета. Всъщност нямаше никаква зеленина, нито течаща вода. Имаше една дълга, суха и плоска пясъчна ивица и една преобърната лодка, под която бе предложено да седнат да обядват. В допълнение към това господин Чийзакър щедро бе осигурил пейки, дъски и няколко квадратни метра платнище. По тази причина събитието бе наречено „Пикникът на господин Чийзакър“.

Пикникът беше морски и следователно нещата, които бяха напълно необходими при другите пикници, не бяха нужни тук. Идеята бе дошла по време на един риболовен излет, когато бяха уловени няколко скумрии и доволните рибари бяха седнали да обядват в самите лодки, но бяха установили, че това не е особено приятно. Тогава Капитан Белфийлд бе озарен от прозрението, че могат да изядат храната си на брега и неговият приятел господин Чийзакър бе обещал да помогне за осъществяването на тази мечта. Една дама бе обявила, че пясъците на Ормесби ще бъдат изключително подходящи за вечерно танцуване на хладно.

— Можем да танцуваме на пясъка — бе рекла тя, — без никой да вижда местенето на краката ни.

Така се бяха развили нещата и пикникът бе организиран.

Това несъмнено бе пикникът на господин Чийзакър. Той бе осигурил лодките, виното, пурите, музиката и дърводелците, наети да превърнат старата лодка в салон за банкети. Но госпожа Гринаул бе обещала да се погрижи за храната и се наслаждаваше на точно толкова похвали и внимание, колкото и организаторът на събитието. Тя познаваше господин Чийзакър едва от десет дни, но за това време двамата се бяха сближили. Той бе набит и червендалест ерген на около четиресет и пет, който несъмнено обичаше да бъде в компанията на дами. Само две неща издаваха възрастта му: плешивата глава и няколкото сиви косъма в бакенбардите. Бе много привързан към фермата си, но в същото време се срамуваше от нея, когато се озовеше сред хора от висшето общество. Освен това имаше склонността да търси насладата, идваща от една пълна и често развързвана кесия. Обичаше да черпи приятелите си и след това да се хвали с този факт. Ставаше много горд, когато успееше да подари ловен кон на мъж, който го превъзхождаше по обществено положение.

— Онзи ден Гримзби дойде на лов с мен. Синът на стария Гримзби от Хадъруик, нали го познавате? Осакати червеникавокафявата ми кобила. Но какво значение има? На следващия ден отново отидохме на лов и му осигурих ново животно.

Някои хора смятаха, че бе прекалено мекушав и всички в Норфък знаеха, че младият Гримзби имаше навика да проси ловни коне от всеки срещнат. Напоследък госпожа Гринаул бе опознала господин Чийзакър много добре и бе научила за акрите земя, които притежаваше.

— Не би било редно — бе му рекла тя, — да се изтъквам така, сякаш сама съм организирала събитието или нещо подобно, не мислите ли?

— Може би не. Но бихте могла да дойдете с нас.

— Ще дойда, господин Чийзакър, но само заради своята племенница. Никога не бих си простила, ако я лиша от удоволствията на младостта заради собствените си несгоди. Едва ли има нужда да посочвам, че в момента нищо не би могло да ми достави удоволствие.

— Предполагам, че не — отвърна господин Чийзакър с мрачно изражение.

— И дума да не става — рече госпожа Гринаул и избърса сълзите си. — Що се отнася до възрастта ми, уверявам ви, че мога да танцувам точно толкова леко и чевръсто, колкото останалите дами, но въпреки това…

— Сигурен съм, че можете, госпожо Гринаул.

— Как може една жена да се наслаждава на живота, когато сърцето й е заровено под земята?

— Но няма винаги да е така, нали, госпожо Гринаул?

Госпожа Гринаул поклати глава, сякаш за да покаже, че не знаеше отговора на този въпрос. Най-вероятно щеше винаги да е така, но тя не искаше да разваля момента, правейки подобно тъжно изявление.

— Както вече казах — продължи след малко тя, — ако двамата с вас организираме събитието заедно, то няма как да не бъде успешно, не мислите ли?

Господин Чийзакър се съгласи, че това бе така.

— Разбира се, аз ще осигуря месото, сладкишите и плодовете — каза госпожа Гринаул, — а вие лодките и виното.

— И музиката — добави Чийзакър. — И ще поема всички останали разходи.

Той не искаше да пропусне някой свой принос.

— Бих поела половината разходи за всичко, ако желаете — отвърна госпожа Гринаул, но господин Чийзакър отказа. Той нямаше нищо против да поеме разходите, стига този факт да бъде разгласен.

— Господин Чийзакър, аз наистина смятах да осигуря музиката — продължи госпожа Гринаул. — Повярвайте ми.

— В никакъв случай няма да допусна това, госпожо Гринаул.

— Споменавам го сега, защото смятах да поканя Блоухард. Другият мъж, Флюти, не би се справил на открито.

— Тогава ще бъде Блоухард — отсече господин Чийзакър.

И беше Блоухард. Госпожа Гринаул обичаше да си угажда по тези малки въпроси, въпреки че сърцето й бе заровено в земята.

На сутринта на пикника, господин Чийзакър се отби на улица „Монпелие Парад“, придружен от капитан Белфийлд, чиито дрехи, поне в този случай, не свидетелстваха за някаква свада между него и неговата перачка. Беше облечен прекрасно и изглеждаше готов за работата, която ги чакаше днес. Носеше мнима моряшка куртка, щедро обкичена с месингови копчета, която умело подчертаваше изкусната форма на мнимите му моряшки докови панталони. Под тях се подаваха чифт лъскави обувки от лачена кожа, подходящи за танцуване върху пясък и намекващи, че собственикът им няма търпение да направи точно това и то без да оставя следи, подобно на Венера. Жилетката му бе от фин бял плат, украсен с голям брой позлатени копчета. Имаше лъскави кабари в ризата си и жълти ръкавици от шевро на ръцете си, както и втори чифт в джоба за по-късно, когато захладнееше. Съвършеното му облекло бе предизвикало смут в сърцето на неговия приятел Чийзакър, когато двамата се бяха срещнали. Капитанът бе добре сложен мъж, висок почти два метра, с тъмна коса, тъмни бакенбарди и тъмни мустаци: почти черни, но с онзи подозрителен оттенък, който сякаш крещи „фризьорски салон“. Освен това беше красив и имаше симетрични черти, въпреки че първите симптоми на прекалено честите среднощни забавления можеха да бъдат забелязани върху носа му. Но като цяло имаше приятна външност, поне за онези, които харесват подобни мъже.

Чийзакър също се бе издокарал като моряк. Носеше малко по-груба и отпусната куртка, спускаща се доста по-ниско от тази на капитана. Изглеждаше като дреха, която един моряк наистина би облякъл. Но той се отврати от себе си в мига, в който съзря Белфийлд, защото куражът му бе изневерил и не се бе осмелил да се украси толкова смело.

— Гъс, кълна се, че изглеждаш прекрасно — възкликна той.

Трябва да бъде обяснено, че капитан Белфийлд бе кръстен Густав.

— Не знам — отвърна капитанът. — Един приятел ми изпрати тези дрехи и каза, че били подходящи. Но бих ги сменил е твоите, ако искаш.

Чийзакър знаеше, че не би могъл да се побере в неговата куртка, така че не каза нищо, но се намрази още повече.

Сигурно помните, че госпожа Гринаул бе разкритикувала жестоко претенциите на капитан Белфийлд, обсъждайки неговия характер с племенницата си, но сега го посрещна с благосклонна усмивка. Може би мнението й за характера му се бе променило или пък бе решила да жертва собствените си чувства, за да не злепостави господин Чийзакър, тъй като двамата бяха добри приятели. Във всеки случай тя прие и двамата с широка усмивка. Госпожа Гринаул имаше впечатляващ талант по отношение на усмивките и можеше да демонстрира благоразположение към половин дузина различни джентълмени за точно толкова минути. Завариха я заобиколена от отворени кошници, които все още се пълнеха, докато госпожа Джоунс, Жанет и готвачката кръжаха около нея, изпълнявайки заръките й. Вдовицата държеше разгъната салфетка в едната си ръка и бе завързала голяма груба престилка около роклята си, за да се предпази от евентуално разливане на сос, оцет или сметана, но иначе демонстрираше траурните си одежди в техния пълен блясък. Не бе смекчила тържественото им великолепие дори малко. Не искаше да прави никакви компромиси между света на удоволствието и света на скръбта. В момента вдовицата, четири месеца след кончината на своя съпруг и с все още погребано сърце, подготвяше един изтънчен банкет с размах и вещина. Беше готова веднага да седне сред кошниците, в една, от които току-що внимателно бе сложен пай с месо от яребица, и да говори през сълзи за прескъпия си съпруг, без да се интересува от това дали хората ще одобрят поведението й. Господин Чийзакър и капитан Белфийлд решиха, че го одобряват.

— О, господин Чийзакър, вие вече сте тук, а аз още не съм и наполовина готова! Капитан Белфийлд, надявам се, че харесвате престилката ми.

— Харесвам всичко, което носите, госпожо Гринаул.

— Не говорете така, когато знаете, че… но няма значение. Днес няма да мислим за тъжни неща или поне ще се опитаме. Нали така, господин Чийзакър?

— О, несъмнено, несъмнено… освен ако не завали.

— Няма да завали. Дори няма да мислим за тази възможност! Между другото, капитан Белфийлд, двете с племенницата ми смятаме да изпратим няколко неща в една чанта, за да можем да се приведем в приличен вид след края на пикника. Не искаме това да се разгласява, защото, ако останалите дами разберат, ще решат, че сме решили да се контим… а не би имало място за всички, нали?

— Не, не би имало — отвърна господин Чийзакър, който предишната вечер бе отишъл да провери и може би да ограничи работата на дърводелците.

— Точно така — каза госпожа Гринаул. — Но нали няма да е проблем, господин Чийзакър, ако Жанет дойде с чантата? Ще се вози в каруцата с храната. Знам, че тя е ваша приятелка.

— Разбира се, че нямам нищо против — отвърна господин Чийзакър.

— Благодаря ви, сър — рече Жанет и направи реверанс.

— Жанет, не позволявай на господин Чийзакър да завърти главата ти. Дръж се прилично и бъди полезна. Добре, да помислим. Какво остана? Госпожо Джоунс, вече можете да ми дадете тази шунка. Капитан Белфийлд, подайте я насам. Не я слагайте в онази кошница, защото ще я сложите на обратно. Ето, едва не ме принудихте да изпусна кайсиевия пай.

Докато капитанът и вдовицата си подаваха ястия, те си размениха и няколко невинни закачки, които сякаш обидиха господин Чийзакър, защото той обърна гръб на кошниците и пристъпи към вратата.

Госпожа Гринаул забеляза това и незабавно се постара да излекува горчивината.

— Знаете ли какво, господин Чийзакър? — рече тя. — Кейт още не е слязла, защото не искаше да я видите с престилка, облечена върху роклята!

— Кълна се, че не знам защо госпожица Вавасор се притеснява от това как ще я видя.

— Нито пък аз. Точно това й казах. Заповядайте във всекидневната.

Ще я откриете там и можете да я накарате сама да ви обясни поведението си.

— Не би слязла за мен — отвърна господин Чийзакър, но не помръдна от мястото си. Може би не искаше да оставя приятеля си насаме е вдовицата.

Накрая и последното ястие бе прибрано и госпожа Гринаул се качи горе с двамата джентълмени. Там завариха Кейт в компанията на три други дами, които бяха обещали да дойдат под закрилата на госпожа Гринаул. Две от дамите бяха госпожиците Феърстерс, които вдовицата бе решила да покровителства и които й се отблагодаряваха за добротата с откровени хвалебствия, стреснали Кейт със своята дързост.

— Скъпата ти леля! — бе рекла Фани Феърстерс, влизайки в стаята. — Не мисля, че някога съм срещала по-мила и добронамерена жена!

— Нито пък толкова духовита! — бе допълнила сестра й Шарлът, която всички в Ярмът наричаха Чарли.

Когато вдовицата влезе в стаята, те се втурнаха към нея и я обсипаха с целувки, кълнейки се, че никога преди не са я виждали толкова прелестна. Но тъй като скъпите нови ръкавици, които момичетата носеха на ръцете си, бяха подарък от госпожа Гринаул, те със сигурност й дължаха малко обич. Истината е, че малко дами биха направили такъв подарък на приятелки, които познават от толкова скоро, но по тези въпроси госпожа Гринаул нямаше равна. Тя вече бе опознала сестрите Феърстерс много добре и често си позволяваше да ги съветва относно плановете им за бъдещето.

Третата дама беше тихата и дребничка госпожа Грийн, чийто съпруг бе първи лейтенант на боен кораб на западноиндийския пост. Госпожа Грийн бе хубава и благовъзпитана жена, но бе много мълчалива и това, като че ли, я правеше неподходяща за приятелството на госпожа Гринаул. Но вдовицата бе открила, че госпожа Грийн е самотна и не много богата и следователно има нужда от високопоставени приятели. По тази причина, от чисто доброжелателство, вдовицата се бе натрапила в живота й и госпожа Грийн, с огромна неохота, бе приела да дойде на пикника.

— Сигурна съм, че съпругът ви би одобрил — бе казала госпожа Гринаул, — и се надявам, че ще доживея да му кажа, че съм ви накарала да дойдете.

Появи се и по-малкият брат на момичетата, Джо Феърстерс, който бе дългурест, безполезен и мързелив младеж. Джо се подготвяше за бъдеща кариера в една адвокатска кантора в Норич, но в момента бе в тежест на всичките си приятели.

— Предложихме му да дойде — рече Фани на вдовицата с извинителен тон, — защото решихме, че може да е полезен в носенето на пелерините.

Госпожа Гринаул се усмихна благосклонно на Джо и го увери, че е очарована да се запознае с него, но без да спомене работата, която му бе отредена.

И след това тръгнаха. Когато стигнаха вратата, както Чийзакър, така и капитанът направиха опит да хванат ръката на вдовицата. Но тя бе уредила всичко. Капитан Белфийлд се озова до госпожа Грийн, докато господин Чийзакър се видя принуден да върви до Кейт Вавасор.

— Ще взема вашата ръка, господин Джо — каза вдовицата, — а сестрите ви могат да дойдат с нас.

Но когато стигнаха до лодките, около които вече се бяха събрали останалите хора, поканени на пикника, господин Чийзакър се озова разделен от вдовицата, въпреки че самият той бе платил за тях. Качи се в лодката, съдържаща Кейт Вавасор, и бе избутан в морето, гледайки как капитан Белфийлд помага на госпожа Гринаул да опази роклята си от водата. Предварително бе решил да плава в компанията на вдовицата и смяташе, че има това право, при положение че той бе платил за всичко. Но госпожа Гринаул ги бе разпределила с няколко добре подбрани думи и господин Чийзакър се бе почувствал напълно безпомощен да направи каквото и да било.

— Не мислите ли, че Белфийлд изглежда абсурдно в тази куртка? — рече той на Кейт, сядайки в лодката.

— Така ли смятате? Аз пък мисля, че е много красива и напълно подходяща за случая.

Господин Чийзакър намрази капитан Белфийлд и отново съжали за това, че не се бе издокарал като него. Не можеше да понесе мисълта, че неговият приятел, който не бе платил за нищо, ще обере всичката слава и ще го лиши от удоволствията, които по право му се полагаха.

— Може да му отива — рече Чийзакър, — но не мислите ли, че е прекалено разточителна?

— Не мога да кажа. Нямам представа колко струва една куртка, цялата покрита с малки месингови копчета.

— А жилетката, госпожице Вавасор! — рече Чийзакър с мрачен тон.

— Предполагам, че жилетката е била скъпа.

— О, ужасно скъпа! А не притежава нищо, госпожице Вавасор. Абсолютно нищо. Знаете ли какво? — попита той и снижи гласа си до шепот. — Завчера му дадох двайсет лири назаем. О, да. Не казвайте на никого, разбира се. Доверявам ви това, защото напоследък прекарвате много време заедно и е редно да бъдете запозната с неговото материално положение.

Казват, че в любовта и войната всичко е позволено и трябва да предположим, че тази малка недискретност е била стратегически ход от страна на господин Чийзакър. По това време той бе очарован както от вдовицата, така и от нейната племенница, но към която и от двете да се насочеше, капитан Белфийлд все съумяваше да развали плановете му. В настоящия случай бе възнамерявал да ухажва вдовицата и като цяло смяташе, че тя повече заслужава вниманието му. През последните дни бе направил няколко проучвания и онова, което бе открил, го бе задоволило. Разбира се, не бе споделил наученото със своя приятел и дори му бе казал, че според него успехът на госпожа Гринаул е „чудо за три дни“.

— Подходяща е за убиване на времето — бе отвърнал капитанът.

Господин Чийзакър не беше разбрал какво точно бе имал предвид неговият приятел, но бе заключил, че той несъмнено се опитваше да го измами.

— Не искам да споменавате този факт отново, госпожице Вавасор — продължи той.

— Подобни неща изобщо не бива да бъдат споменавани — отговори Кейт, разгневена от намека, че материалното положение на капитан Белфийлд имаше някакво отношение към нея.

— Не бива и затова знам, че мога да разчитам на вас, госпожице Вавасор. Той е приятен човек. Много приятен. И е обиколил света, което малко хора могат да кажат. Но е по-скоро мъж за трапеза, отколкото за работа, както казваме в Норфък. Харесвате ли Норфък, госпожице Вавасор?

— Идвам за пръв път, а досега съм видяла само Ярмът.

— Ярмът е приятно място. Много приятно. Но трябва да видите земите ни. Сигурно не знаете, че храним една трета от Англия през зимните месеци?

— Мили Боже!

— О, да. И никой не осъзнава какво прекрасно графство е Норфък. Не говоря само за земята. Говоря за дивеча, за лорд Нелсън^[1], за морските курорти и всичко останало. Съмнявам се, че друго графство може да съперничи на нашето. Представете си — изхранваме една трета от Англия и Уелс!

— Имате предвид с хляб, сирене и други подобни?

— Телешко! — отвърна господин Чийзакър и след това повтори думата, обзет от патриотичен плам. — Телешко! О, да. Но ако кажете това на един лондончанин, няма да ви повярва. Ах! Със сигурност трябва да дойдете да разгледате земите ни. Влакът от 7:45 за Норич ще ви закара до прага ми, така да се каже, и можете да се приберете с този от 18:22.

По този начин доброто настроение на господин Чийзакър се върна и той реши, че в отсъствието на вдовицата можеше да се опита да отбележи напредък с нейната племенница.

Междувременно госпожа Гринаул и капитанът се чувстваха много удобно в другата лодка.

— Хванете едното гребло, капитане — рече му един от мъжете веднага след като Белфийлд настани дамите.

— Не и днес, Джак — отвърна той. — Тази сутрин ще се задоволя с това да бъда боцман.

— Единственото, което боцманът прави, е да се налива с грог — рече мъжът.

— Ще се постарая — отвърна капитанът и всичко тръгна по вода.

— Вашият приятел господин Чийзакър е много щедър човек! — каза вдовицата.

— Така е. Много добър човек, по свой собствен начин. Повечето местни фермери са добри хора.

— И предполагам, че е нещо повече от най-обикновен фермер. Съседите му често го посещават, нали?

— О, да, може да се каже. Но както знаете, хората от провинцията не са особено общителни.

— Разбира се. Но къщата му… има хубав дом, нали?

— Да, да, много хубав дом. Доста близо до езерцето за поене на конете, поне за моя вкус, но когато човек вади парите си от касата, не бива да се срамува от тезгяха, нали така, госпожо Гринаул?

— Но би могъл да живее като джентълмен, ако дава земята си под наем, нали?

— Зависи от това как иска да живее като джентълмен.

Тук интимният им разговор бе прекъснат от възклицание, дошло от една млада дама и породено от факта, че на Чарли Феърстерс му бе станало лошо. Самият Чарли категорично отрече, но веднага след това доказа истинността на нейното твърдение. Това бе краят на морските им приключения и те се приготвиха да акостират близо до мястото, където ги чакаше банкетът.