Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (12)

Дванадесета глава
Господин Джордж Вавасор вкъщи

Би било несправедливо да се каже, че Джордж Вавасор бе негостоприемен мъж, при положение че имаше навика от време на време да гощава приятелите си в Гринуич, Ричмонд и други подобни места, а понякога ги канеше на вечеря в клуба си. Но никога не канеше хора на закуска, обяд или вечеря под собствения си покрив. През един кратък период, когато все още продаваше вино и живееше в красиво жилище над фирмения си офис на улица „Ню Бърлингтън“, той бе организирал пиршества за настоящи и потенциални клиенти, но тази отговорност не му се бе оказала по вкуса и скоро я бе прехвърлил на един от другите партньори. Оттогава живееше на квартира в края на улица „Сесил“, в един тих район близо до реката и далече от улица „Странд“. Там разполагаше с две най-обикновени стаи на първия етаж и рядко посрещаше гости. Той рядко посрещаше гости по принцип. От време на време някой случаен човек се отбиваше и прекарваше час или два при него, но тези посещения обикновено бяха свързани с работата му. Дори най-близките му приятели не можеха да бъдат видени да се хранят там. Тази квартира бе негово лично убежище и всъщност много малко хора знаеха за нейното съществуване.

Ако това бе възможно, той би предпочел никой да не знае адреса му. Чудя се дали е имал конкретна причина за тази странност. Може би в начина му на живот имаше нещо, което налагаше подобна потайност. Във всеки случай винаги бе живял така, сякаш в някой момент потайността може да се окаже полезна. Когато излизаше вечер, той имаше навика да се облича така, че почти никой да не може да го разпознае. Съседите му дори не знаеха, че има роднини, а повечето му роднини не знаеха, че има квартира на улица „Сесил“. Дори Кейт не бе стъпвала там и адресираше всичките си писма до офиса или клуба му. Той бе мъж, който не обичаше да отговаря на лични въпроси. Ако го бе нямало цял месец и приятелите му го попитаха къде е бил, той винаги отговаряше уклончиво или изобщо не отговаряше. Има много мъже, за които всичко се знае — какво притежават, къде живеят, къде ходят, с колко пари разполагат и как ги харчат. Но има други, за които нищо не се знае и Джордж Вавасор бе именно от тях. Лично аз предпочитам онези мъже, които говорят открито за себе си. Бърборенето може и да е слабост, но според мен потайността е порок.

Вавасор имаше и втора квартира в Оксфордшир, но двете жилища дори не знаеха едно за друго. Той имаше и трето, съвсем скрито от света, за което никога не говореше. Понякога говореше за квартирата в Оксфордшир, но само пред приятелите си и винаги съвсем уклончиво. Когато се озовеше сред ловци, той говореше за двата коня, които имаше в Робъри и казваше, че още не е смогнал да си набави достатъчно жребци, за да си направи конюшня, и най-вероятно никога няма да успее. Все пак посочваше, че в Робъри има два посредствени коня, които са за продан. И конете на Вавасор често се продаваха. Когато той ги яздеше, те винаги се представяха отлично и хората се надпреварваха да ги купуват. И въпреки че споменаваше само два и може би през лятото не държеше повече, той винаги разполагаше с коне, когато бе в провинцията. Човек дори не можеше да си представи, че Джордж Вавасор ще пропусне да отиде на лов, защото няма кон. Той разполагаше и с един верен прислужник в Робъри: възстар коняр с две малки сиви очички под рунтавите си вежди, които сякаш виждаха през вратата на конюшнята. Джордж и Бат Смидърс често водеха дълги разговори до вратата на конюшнята, която се намираше в самото дъно на двора на ловния хан в Робъри. Бат смяташе, че господарят му е изцяло посветен на конете, но често се чудеше защо той не прекарва повече време в Оксфордшир. Бат не знаеше нищо друго за живота на своя господар. Можеше да цитира адреса на неговия клуб в Лондон, но не знаеше никой друг адрес.

Въпреки че частните квартири на Вавасор се пазеха в тайна, той се бе постарал да ги обзаведе както подобава. Мебелите в дневната бяха от много високо качество, а книгите по лавиците бяха с кожени подвързии и позлатени заглавия. Мастилницата, преспапието и кутията за пликове на бюрото му бяха много красиви. На една от стените висеше един-единствен прекрасен женски портрет. Вавасор бе заделил специално място за пистолетите си, друго за рапирите си и трето за камшиците си. Това бе съвършената ергенска стая и човек веднага щеше да забележи, съдейки по местоположението на единствения фотьойл, че тя не бе предназначена за повече от един човек. Една неделя през септември Вавасор седеше на този фотьойл и се наслаждаваше на късната си закуска, когато повечето хора бяха избягали от Лондон. Четеше писмо, което току-що му бяха донесли от клуба. Подателят бе сестра му Кейт, но дори тя не се ползваше с привилегията да адресира писмата си до частното му жилище. Изчете го много набързо, след което го захвърли настрани, сякаш съдържанието бе маловажно. Но продължаваше да държи плика в ръка. Истината беше, че писмото бе много важно и го накара да се замисли дълбоко.

— Ако изобщо го направя — промърмори той, — ще бъде преди всичко с целта да го лиша от съпруга.

Читателят едва ли има нужда да бъде подсещан, че Вавасор говореше за Джон Грей. В своето писмо Кейт убеждаваше брат си да поднови връзката си с Алис. И Вавасор бе склонен да я поднови и щеше незабавно да го направи, ако все още бе сигурен в любовта на своята братовчедка. Всъщност той вече бе направил опит да поднови връзката им в Базел. Неведнъж бе казвал на Кейт, че състоянието на Алис не е голямо и че красотата й бе започнала да залязва и несъмнено щеше да повтори тези възражения пред сестра си и да се престори, че не е склонен да се вслуша в нейния съвет. Нямаше навика да показва картите си на другите играчи. Но истината е, че много искаше да спечели ръката на Алис за втори път. Колко скоро след това щеше да се ожени за нея беше друг въпрос.

Може би не копнееше за красотата на Алис. Може би не копнееше само за парите й. Все пак я намираше за изключително красива и чудесно съзнаваше, че парите й щяха да му бъдат от полза. Но ми се струва, че той бе напълно честен пред себе си и онова, което щеше да му достави най-голямо удоволствие, бе да лиши господин Грей от съпруга. Едно време Алис бе държала неговата ръка и се бе взирала влюбено в неговите очи и в сърцето му имаше достатъчно човешка слабост, за да изпитва горчивина при мисълта, че сега обичаше друг. Когато тя го бе напуснала, той бе признал, че вината е негова и след като се бе сгодила за господин Грей, той я бе поздравил и заявил, по своя искрен и непринуден начин, че тя е била права, но това не означаваше, че не чувства болка при мисълта, че именно Джон Грей бе нейният избраник. Когато се бе запознал с този мъж, той го бе похвалил на сестра си, казвайки, че е многостранно развит човек, джентълмен и учен. Но това не означаваше, че не го бе намразил от първия миг, в който го бе зърнал. Омразата бе почти простима при тези обстоятелства. Но Джордж Вавасор имаше навика да добавя злосторство към своята омраза. Не можеше да ненавижда някого, без да му се иска да му причини някаква злина. В момента, докато се излежаваше във фотьойла си, той си мислеше, че може би иска да се ожени за братовчедка си Алис, но бе напълно сигурен в това, че иска да бъде човекът, сложил край на брака между Алис и Джон Грей.

Кейт бе изневерила на своята приятелка, тъй като бе изпратила на брат си писмото, споменато в предишната глава, което Алис й бе написала след онзи разговор на улица „Кралица Ан“. Всъщност му бе изпратила половината писмо и бе задържала другата половина, с онази резервираност, типична за жените. Алис си бе казала, че може да разчита на съчувствието на братовчедка си и бе изляла цялата си душа по въпроса, както имаше навика да прави, когато пишеше на Кейт.

„Но трябва да разбереш — пишеше тя, — че нищо, което му казах, не му повлия. Бях решила да му докажа, че между нас всичко е свършено, но се провалих. Думите ми изневериха, а той започна да ми говори така, сякаш съм дете. Каза ми, че съм болна и заблудена и ми препоръча да сменя обстановката. Докато ми говореше по този начин, аз осъзнах, че напълно заслужавам да се отнася така с мен, но в същото време почувствах, че не е подходящ съпруг за мен и никога няма да бъде, защото ме превъзхожда във всичко. Въпреки че така и не успях да го накарам да разбере това, всяка секунда, която прекарахме заедно, още повече засилваше решимостта ми.“

Вавасор отново и отново четеше писмото на Алис до Кейт, въпреки че бе захвърлил настрани другото, написано от сестра му, което беше много по-дълго. Нямаше какво да научи от него. Знаеше как трябва да изиграе картите си не по-зле от Кейт, особено, при положение че бе успял да надникне в мислите на Алис. „Тя никога няма да се омъжи за него, каза си той. И е напълно права. Той ще я превърне в домакиня на имението му — порядъчна и уважавана, но просто една домакиня. А аз… ами всъщност не знам в какво бих я превърнал аз. И не мога да си представя, че някога ще се оженя.“

След това хвърли писмото й върху това на Кейт и се върна към вестника и пурата си.

Два часа по-късно той все още бе по халат и все още се излежаваше във фотьойла, когато прислужницата на квартирата му съобщи, че е пристигнал джентълмен, който иска да го види. Вавасор не разполагаше със собствени слуги, ако не броим онзи дискретен коняр в Бичестър. Той имаше правило, според което чуждите прислужници бяха по-евтини и надеждни от собствените. Дори в Бичестър съдържателят на странноприемницата трябваше да се грижи за нуждите му, като после включваше това в сметката му. И трябва да бъде посочено, че Джордж Вавасор не беше сибарит^[1]. Не смяташе, че бе невъзможно да обуваш сам панталоните си без помощта на слуга, който да държи крачолите. По правило личният прислужник научава много за навиците на господаря си и затова Джордж нямаше личен прислужник.

— Джентълмен! — рече той на момичето. — Този джентълмен прилича ли на съдържател на хан?

— Ами да, струва ми се, че прилича — отвърна момичето.

— Тогава го покани да се качи — каза Джордж.

Джентълменът наистина беше съдържател на хан. Вавасор трябваше да узнае самоличността на всеки свой посетител, преди да го приеме. Това бе господин Граймс от „Красивия мъж“ — таверна на улица „Бромптън Роуд“. Бяха се уговорили да се видят, за да обсъдят няколко политически въпроса. Господин Граймс бе от онези мъже, които знаят, че бизнесът си е бизнес, а това го правеше много влиятелен човек. За него политиката беше бизнес. Бизнес бяха и бирата, конете за омнибуси и чуждестранните вина, като имаше значителен опит именно в производството на вина. Господин Вавасор нямаше против да разкрива местоположението на тайната си квартира на хора като него, мислещи само за бизнес. И сега, когато лондонските безделници бяха или на църква, или все още в леглото, господин Граймс бе дошъл в уречения час, за да обсъди няколко политически въпроса с наскоро отхвърления кандидат за парламент от район Челси.

Както вече посочих, Вавасор беше загубил изборите и мъжът, който го бе победил, вече е изкарал първата си сесия в парламента. Щеше да има честта да изкара още една, след което този славен за него период, за който според слуховете платил почти шест хиляди лири, щеше да свърши. Но можеше да бъде избран пак, разбира се, може би за пълния период от шест сесии. И по тази причина настояваше следващите избори да бъдат по-евтини. Господин Граймс бе против тази икономичност и днес бе дошъл да говори с Джордж Вавасор на улица „Сесил“, за да изрази категоричното си несъгласие е тази идея. Несъмнено господин Граймс подкрепяше завръщането на господин Вавасор и щеше да направи всичко по силите си, за да предотврати преизбирането на младия лорд Килфенора, чийто баща, маркизът на Бунрати, бе раздал онези шест хиляди лири на гласоподавателите на Челси, но основната му цел бе да гарантира, че ще бъдат изхарчени някакви пари.

— Не мисля само за себе си — рече той на един близък приятел. — Не получавам кой знае какво в замяна. Понякога не получавам нищо. Може би сметка, която не трябва да платя веднага. Но искам да запазя играта. Ако играта изчезне, тя никога няма да се върне — никога! Тогава на кого ще му пука за изборите? Всеки би могъл да се кандидатира и да бъде избран, без да играе играта!

И така, господин Граймс бе дошъл в квартирата на Джордж Вавасор, за да запази играта.

— Как сте тази сутрин, господин Граймс? — попита Джордж. — Седнете, господин Граймс. Ако всички хора бяха точни като вас, светът щеше да се върти като часовников механизъм, не мислите ли?

— Бизнесът си е бизнес, господин Вавасор — отвърна ханджията, след като бе поздравил своя домакин и бе седнал на стола с престорена скромност. — Това е моята максима. Ако не се придържах към нея, нямаше да имам нищо. Не че сега имам кой знае какво. Времената са тежки, господин Вавасор.

— Разбира се, че са тежки. Винаги са тежки. За какво е Дяволът, ако не за да прави времената тежки? Но не съм очаквал и ханджиите да започнат да се оплакват.

— Бог да ви поживи, господин Вавасор! Струва ми се, че от всички хора, които страдат, ние страдаме най-много. Каква е ползата от това да точиш бира, при положение че колкото повече точиш, толкова по-малко пари изкарваш? Вчера беше събота и източихме 3.19 фунта. И според вас колко ще излезе това, когато пивоварят го сметне? Почти нищо. Знаете това много добре.

— Кълна се, че не го знам. Но знам, че никой не продава бира, без да изкарва пари от това.

— Бог да ви поживи, господин Вавасор! Ако продавах само бира, нямаше да имам покрив над главата си. Точно така е. Тази къща, която имам, всъщност принадлежи на хората на Мю^[2]. Те се справят много добре, нали, господин Вавасор? Изкарват много пари. Задължен съм да купувам тяхната бира. И защо не, щом и къщата е тяхна? Но ако я продавам такава, каквато я получавам, ще изкарвам по половин пени на галон. Точно така е.

— Но вие не я продавате такава, каквато я получавате. Разреждате я.

— Разбира се, че го правим. Няма да ви лъжа, господин Вавасор. Знаете, даже и по-добре от мен, как стоят нещата. Има много начини да продаваш бира. Но какъв е смисълът, когато в „Кадоган Армс“ изкарват по четири-пет лири на ден от своя противен бълвоч, а аз не мога да изкарам повече или дори толкова, продавайки хубава и силна английска бира? Разбира се, че я разреждам! Отдавна научих, че колкото по-отровен алкохол продаваш, толкова повече хората го харесват!

Господин Граймс беше набит и не особено висок мъж, с червендалесто лице и големи изпъкнали очи. Несъмнено се вместваше в популярната представа за типичен английски ханджия. Но дрехите му изобщо не подхождаха на това описание. Носеше черен фрак, който му стоеше доста свободно, черна жилетка и черни панталони. Освен това държеше черен цилиндър в ръцете си. Не само бричовете и високите ботуши бяха изчезнали от тоалета на ханджията, но и дългата, пъстра жилетка и копринената кърпичка на точки около врата. Напоследък се обличаха като министри в сянка или погребални агенти, въпреки че в зачервените им бузи все още имаше нещо, което напомняше за кранове и тирбушони.

Господин Граймс тъкмо бе престанал да се оплаква от съдбата си, когато отново чуха звънеца.

— Това трябва да е Скръби — рече Джордж Вавасор, — така че можем да минем по същество.