Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (70)

Седемдесета глава
В Люцерн

Склонен съм да мисля, че господин Палисър не се наслади много на тази част от пътуването. Когато пристигнаха в Люцерн, там нямаше човек, с когото той би могъл да си говори. Нямаше и какво да прави с времето си. Не се интересуваше от красиви гледки. Пред него се бе разкрила една от най-приказните гледки в Европа, но това не означаваше нищо за него. Ако бе дошъл в Люцерн в правилното време на годината за такова пътуване, след края на парламентарната сесия, когато всички членове се нуждаят от смяна на обстановката, може би щеше да се наслади на гледките, да разгледа града и да отмине, знаейки, че за него е добре да бъде там в този момент. Но той не бе почитател на планините и езерата и не бе влюбен в пирена — неща, които може би щяха да компенсират някой друг мъж, загубил онова, което бе загубил господин Палисър. Той можеше да мисли единствено за Камарата на общините, както и за онова величествено събрание на достойни мъже, наречено кабинет, за чиито срещи четеше всяка седмица във вестниците. Там споменаваха имената на герои, към които Съдбата се бе отнесла много по-благосклонно, отколкото към него. И той им завиждаше.

Господин Палисър започна да си прави самотни разходки из града, минавайки по мостове и вървейки покрай реката, като през цялото време репетираше онези речи, които в този момент щеше да произнася пред членовете на препълнената Камара, ако жена му не бе съсипала всичките му надежди. Приписваше си бляскави успехи, които едва ли щеше да завоюва, ако бе останал в Лондон, като в същото време предсказваше пълен и необратим крах на политическата си кариера в резултат на отсъствието си. Истината бе, че нямаше причина да се отчайва. Съвсем наскоро бе навършил трийсет години и ако можеше да прецени собствения си случай със същата безпристрастност, с която би преценил нечий друг, той щеше да заключи, че това кратко отсъствие най-вероятно щеше да увеличи стойността му в очите на хората, а не да я намали. Но личното му негодувание бе твърде голямо, за да му позволи подобни рационални разсъждения. Затова стана мрачен и раздразнителен и въпреки че не изричаше нищо, което би могло да бъде възприето като упрек срещу жена му и никога не намекваше, че тя го бе лишила от славното му бъдеще, държанието му бе такова, че лейди Гленкора не можеше да не заключи, че тя бе причината за нещастието му.

Самата лейди Гленкора обичаше планините и езерата, но нейната любов се нуждаеше от компания и най-вече от присъствието на студено пилешко, пайове за пикник и летящи тапи от шампанско. Когато минаха швейцарската граница, тя много се въодушеви и веднага обяви намерението си да покори всички върхове и да мине през всички проходи. Дори се помъчи да накара съпруга си да й обещае, че ще изкачат Монблан заедно. Струва ми се, че щеше да продължи в същия дух и щеше да постигне своето, ако интересите на господин Палисър съвпадаха с нейните. Но те не съвпадаха и лейди Гленкора бързо загуби своя ентусиазъм. Когато пристигнаха в Люцерн, тя вече бе обявила, че планините я отегчават и почти е намразила езерото, защото винаги се измокряла до кости, когато плавала в малка лодка, и й ставало лошо, когато плавала в голяма. В Люцерн не се запознаха с никого, тъй като господин Палисър не се сприятеляваше лесно. Дори не вечеряха в ресторанти, въпреки желанието на лейди Гленкора да го правят. Но господин Палисър не обичаше да се храни в ресторанти и жена му, разбира се, трябваше да отстъпи.

Имаше и брачни епизоди, които не бяха особено приятни за трети човек. Не се караха, но лейди Гленкора имаше навика да произнася малки речи, които нейният съпруг не одобряваше. Тя сякаш нарочно го дразнеше, продължавайки с малките си закачки, докато накрая господин Палисър съвсем се ядосаше, придобивайки изражението на човек, който е в пълна безизходица. Така че не бих могъл да кажа, че този първи период, прекаран в красивия швейцарски град, бе особено приятен за Алис.

Две седмици след тяхното пристигане, в града се появи човек, който направи живота им малко по-вълнуващ. Тримата имаха навика да вечерят в девет (ако лейди Гленкора успееше да се приготви дотогава), след което господин Палисър се отдаваше на четене до три часа. Тогава той излизаше на самотната си разходка, като преди това помагаше на двете дами да се качат в каретата, с която те обикаляха града в продължение на два часа.

— Как ненавиждам тази карета! — възкликна един ден лейди Гленкора. — Как ми се иска да катастрофира и да се разпадне на парчета. Сигурно швейцарците си мислят, че вечно ще бъдем разкарвани напред-назад с нея.

Имаше мигове, когато лейди Гленкора намекваше, че има да казва нещо на своята братовчедка, което щеше да наруши еднообразието на живота им. Алис обаче не искаше да я притиска да разкрие тази тайна.

— Ако имаш нещо за казване, защо просто не ми го кажеш? — попита тя веднъж.

— Много си сурова — отвърна лейди Гленкора.

— Често ми казваш това — отвърна Алис, — и не е комплимент. Но няма значение дали съм сурова или не. От теб зависи дали ще ми кажеш. Не възнамерявам да те моля.

Лейди Гленкора отвърна нещо хапливо и повече не говориха по този въпрос.

Но да се върнем на неочаквания посетител. Един ден господин Палисър бе качил дамите в каретата и стоеше между входната врата на хотела и езерото, чудейки се дали да поеме наляво и да изкачи хълма, или да поеме надясно и да влезе в града, когато до него се приближи английски джентълмен, който вдигна шапка за поздрав и го попита дали има удоволствието да разговаря с господин Палисър.

— Аз съм господин Палисър — заяви нашият приятел и отвърна на поздрава с учтива усмивка.

Но въпреки че се усмихваше и въпреки че бе проявил учтивост и бе вдигнал шапката си, в гласа и изражението му имаше нещо, което щеше да обезкуражи, дори отблъсне повечето мъже. Господин Палисър не бе от хората, които лесно завързват приятелства.

— Казвам се Джон Грей — отвърна непознатият.

Учтивата усмивка веднага изчезна. Тонът на господин Палисър коренно се промени и той подаде ръка на господин Грей. Знаеше достатъчно за него, за да прецени, че бе от онези мъже, с които би искал да се познава. Те размениха няколко думи, след което тръгнаха да се разхождат.

— Може би не искате да срещнете каретата? — предположи господин Палисър. — В такъв случай ще бъде по-добре да минем през града и да продължим нагоре покрай реката.

Така и направиха. Когато на връщане господин Палисър бе пресрещнат от Алис и лейди Гленкора, той беше сам. Вечеряха сами и не бе казано нищо по този въпрос. Излязоха заедно след вечеря. Прибраха се също заедно и заедно седнаха да пият чай. Не бе казано нищо за неочаквания посетител. Накрая Алис и нейната братовчедка взеха свещите от господин Палисър и се отправиха към спалните си.

— Алис — рече лейди Гленкора, веднага щом двете се озоваха сами в коридора, — нямах търпение този миг да дойде. Не можех да ти кажа преди, защото се страхувах, че ще се изложа и ще изложа теб. Нека веднага се качим в стаята ти. Според теб кой в момента е в Люцерн, отседнал в този хотел?

Алис веднага се досети кой. Незабавно осъзна, че господин Грей я бе последвал в Швейцария, въпреки че нито й бе писал, нито й бе казал нещо по този въпрос от деня, в който й бе намекнал, че е възможно да се видят в чужбина. Но въпреки че бе напълно сигурна, тя не спомена името му.

— Кой, Гленкора? — попита спокойно тя.

— Кой е човекът, който искаш да видиш най-много на този свят? — отвърна Гленкора.

— Братовчедка си Кейт, разбира се — каза Алис.

— Не е братовчедка ти Кейт. И не ти вярвам… иначе си пълна глупачка.

Алис бе свикнала с начина на изразяване на лейди Гленкора и не се обиди.

— Може би съм — отвърна тя.

— Знам, че не си. Но не съм толкова сигурна, че не си лицемер. Човекът, за когото говоря, е джентълмен, разбира се. Защо не покажеш поне малко вълнение? Когато Плантагенет ми каза, точно преди да седнем да вечеряме, едва не припаднах. Смяташе да ти съобщи след вечеря, по най-тактичния възможен начин, разбира се, докато келнерите разчистваха масата. Но реших да те спася от това. Сега ми се струва, че може би не е трябвало. Едва ли щеше да ти направи впечатление. Според теб кой е дошъл?

— Вече знам, разбира се — отвърна спокойно Алис. — Господин Грей е дошъл.

— Да, господин Грей е дошъл. В момента се намира в този хотел… или най-вероятно чака на езерото отвън, надявайки се да зърне светлина в прозореца на спалнята ти.

Лейди Гленкора направи кратка пауза, очаквайки Алис да каже нещо. Но тя мълчеше.

— Е? — попита лейди Гленкора, надигайки се от стола си. — Е?

— Е? — рече Алис.

— Нищо ли няма да кажеш? Нима за теб няма значение дали е дошъл господин Грей или господин Смит?

— Има значение. Наясно съм с важността на пристигането на господин Грей и най-вероятно ще лежа будна цяла нощ, мислейки за него… Надявам се, че това те прави доволна. Иначе не знам какво друго искаш да ти кажа.

— Трябваше да оставя господин Палисър да ти съобщи пред прислугата. Наистина трябваше.

— Нямаше да има значение.

— Наистина ми се струва, че нямаше да има. Чудя се дали някога си изпитвала чувства към някого… към него, към онзи другия или към когото и да било. Може би единствено към братовчедка си Кейт. Казват, че тихите води са най-дълбоки, но понякога ми се струва, че твоите са прекалено дълбоки за мен. Предполагам, че вече мога да се качвам, след като нямаш какво да ми кажеш?

— Какво искаш да ти кажа? Разбира се, че знам защо е дошъл тук. Самият той ми каза, че ще дойде.

— И защо не сподели поне това с мен?

— Каза ми, че може да дойде, но реших да не споделям това с никого. Можеше да промени намерението си или да се случи нещо друго. Казах му да не идва и щеше да бъде много по-добре, ако не бе дошъл.

— Защо… защо би било по-добре?

— Защото идването му тук няма да помогне на никого.

— Няма да помогне на никого! Струва ми се невъзможно да не помогне на всички! Виж какво, Алис. Ако не се сдобриш с него до утре вечерта, ще те сметна за напълно безсърдечна. Ако бях на твое място, отдавна щях да съм се хвърлила в обятията му. Но сега ще те оставя да лежиш будна цяла нощ, както се изрази.

Тя излезе от стаята, но почти веднага се върна, за да й зададе още един въпрос.

— Какво да му каже Плантагенет утре? Поискал е разрешение да дойде да те види, разбира се.

— Може да дойде, ако иска. Не сме се карали и не бих отказала да се видя с него!

— Може ли да го покани да вечеря с нас?

— О, да.

— Значи можем да отидем на пикник с него и всичко останало, сякаш е най-обикновен човек. Ами… лека нощ. Просто не те разбирам, Алис, това е.

Съмнително е дали Алис разбираше самата себе си. Веднага след като нейната приятелка си тръгна, тя духна свещта и седна пред отворения прозорец, за да съзерцава отблясъците на луната във водата.

Дали в момента той бе там й мислеше за нея? Може би, както Гленкора се бе изразила, гледаше нагоре към прозорците на хотела и се опитваше да познае коя от стотиците трепкащи светлинки бе нейната. Ако това бе така, той не трябваше да я вижда, така че Алис дръпна завесите, но продължи да гледа към езерото. Жалко, че бе дошъл, въпреки че това я бе накарало да го обикне още повече. Жалко, че бе дошъл, защото идването му нямаше да доведе до нищо. Тя отново и отново се уверяваше в това, въпреки че нямаше представа защо бе толкова сигурна. Гленкора я бе нарекла сурова, но убеждението й по този въпрос не се дължеше на нейната суровост. Сега, след като бе останала сама, сърцето й преливаше от любов. Изпитваше чувства към господин Грей, но в същото време смяташе, че не бива да се омъжва за него. Въпреки че той все още я искаше за жена. Нямаше съмнение, че все още я искаше за жена, въпреки срамния начин, по който се бе отнесла с него. Защо иначе би я последвал в Швейцария? В този миг тя си спомни онова, което й бе казал в Челтнъм — че няма да приеме, че е загубена за него, докато не се омъжи за друг. Тогава защо да не се случи онова, което той искаше?

Тя си зададе този въпрос и не откри отговор. Въпреки това чувстваше, че не може да се омъжи за него. Нямаше право на подобно щастие след злините, които бе извършила. Бе постъпила по начин, който бе напълно безумен и който не можеше да извини. Сега нямаше право да приеме това щастие, сякаш бе награда за добро поведение. Истината бе, че Алис не разбираше причините, довели до това чувство: увереността, че не може да приеме любовта, която господин Грей й предлагаше. Тя не можеше да разчете собствените си мисли по този въпрос, но причините бяха изложени в горните редове и това бе правилният анализ на нейните чувства. Ако просто бе отказала да се омъжи за него, след като вече бе обещала… ако просто бе променила решението си… тя може би щеше да събере достатъчно смелост, за да го помоли за прошка. Но бе направила нещо много по-чудовищно! Бе се сгодила за друг мъж. Бе разтрогнала годежа си с господин Грей и се бе сгодила за друг! Какво ли си мислеше той за нея? Какво ли подозираше?

Алис си спомни разговорите, които бе провела с братовчед си, след като му бе писала, че приема предложението му. Когато той бе дошъл да я види на улица „Кралица Ан“, тя не бе показала по никакъв начин, че го обича. Двамата не се бяха прегърнали. Не му бе позволила да я целуне. Въпреки това господин Грей никога не биваше да научава за характера на безумния й годеж с братовчед й Джордж.

Тя седеше до прозореца и бършеше сълзи от очите си, опитвайки се да познае коя от фигурите на брега на езерото беше фигурата на господин Грей. Но в същото време си казваше, че няма право да се надява на щастие, дошло от него. О, скъпи читателю! Би ли могъл да й простиш за този грях срещу женската й природа? Мисля, че заслужава прошка, имайки предвид, че нито веднъж не се опита да омаловажи вината си.

Ако господин Грей наистина бе на брега на езерото, Алис не го видя. Трябва да бъде посочено, че той не бе от мъжете, които биха се взирали във фасадата на хотел с надеждата да зърнат светлината от свещта на своята възлюбена. Като повечето мъже, той бе способен на велики дела в преследване на любовта (както вече бе доказал, първо в Челтнъм, после в Лондон и сега в Люцерн), но се съмнявам, че светлината на свещта й, дори ако това наистина бе нейната свещ, а не свещта на някоя грозна французойка, спяща в съседната стая, щеше да го впечатли. Той бе дошъл в Люцерн с цел и смяташе да я изпълни, ако това бе възможно, но ми се струва, че вече бе в леглото, изморен от дългото си пътуване, още преди лейди Гленкора да излезе от спалнята на Алис.

На закуска на следващата сутрин дълго време никой не споменаваше неочаквания посетител, докато накрая господин Палисър не издържа и попита:

— Струва ми се, че Гленкора ви е казала за пристигането на господин Грей, нали, госпожице Вавасор? Разбрах, че двамата сте стари приятели.

Алис, мъчейки се да запази самообладание, отвърна, че господин Грей наистина е един от най-скъпите й приятели. Господин Палисър знаеше цялата история, разбира се, и какъв беше смисълът да се преструва?

— С удоволствие ще го видя… ако ми позволите, разбира се.

— Гленкора предлага да го поканим на вечеря — отвърна господин Палисър.

Така въпросът бе решен.

Но господин Грей не изчака вечерята, за да се види с Алис. Малко след закуска донесоха визитката му и веднага щом видя името му, лейди Гленкора стана и избяга.

— Наистина ще бъде най-добре, ако си тръгнеш — рече Алис.

— Тръгвам си — отвърна Гленкора. — Знам как трябва да се постъпва в подобни ситуации, дори ти да не знаеш.

Тя излезе от стаята, като почти подтичваше. Когато господин Грей бе въведен в дневната, той зърна полите й, изчезващи надолу по коридора към спалнята на съпруга й.

— Казах ти, че ще дойда — рече господин Грей с обичайната си мила усмивка. — Казах ти, че ще те последвам, и ето ме тук.

Той взе ръката й в своята и я стисна нежно. Алис не знаеше нито как да се обърне към него, нито как да издърпа ръката си.

— Радвам се да те видя… като стар приятел — отвърна тя. — Но се надявам…

— Какво се надяваш?

— Надявам се, че си имал по-добра причина за това пътуване от желанието да ме видиш?

— Не, скъпа моя, не. Нямам по-добра причина. Всъщност нямам друга. Дошъл съм, за да те видя. Дори и ако господин Палисър те бе отвел в Азия или Африка, пак щях да те последвам. Знаеш защо съм дошъл, нали?

— Не бих казала — отвърна тя, защото в момента просто не знаеше какво друго да каже.

— Защото те обичам. Виждаш, че съм от мъжете, които говорят направо и по същество. Искам да ми станеш жена и хората казват, че упорството е най-добрият начин мъж като мен да постигне мечтата си.

— Не бива да мечтаеш за това — отвърна Алис, като прошепна думите, сякаш не можеше да ги изрече на глас.

— Но това е единственото нещо, за което мечтая, Алис. Защо не?

— Не съм достойна да бъда твоя жена.

— Остави ме аз да преценя това. Въпросът е дали според теб аз съм достоен да бъда твой съпруг.

— Ще бъдеш опозорен, ако ме вземеш за жена, след всичко, което се случи… след всичко, което сторих. Какво ще кажат другите мъже за теб, когато научат цялата история?

— Надявам се, че другите мъже ще кажат, че съм бил упорит и непреклонен в преследването на целите си. Едва ли биха могли да кажат нещо по-лошо от това.

— Ще кажат, че си бил зарязан и си простил на жената, която те е зарязала.

— Що се отнася до това, че съм й простил, ще бъдат прави. Но, Алис, истината е, че не се интересувам от онова, което другите мъже казват за мен.

— Но аз се интересувам… Ти си ми простил, но аз не мога да простя на себе си. Вече съм сигурна в онова, което доскоро подозирах — че не съм достойна да ти бъда жена. Не съм достатъчно добър човек. И онова, което сторих, ме кара да мисля, че не съм достойна да се омъжа за когото и да било.

Тя изрече тези думи бавно и мъчително, като всяко изречение бе като конвулсия, разтърсваща тялото й. Накрая по бузите й се стичаха сълзи.

— Мислих много по този въпрос и реших, че няма да го направя. След всичко, което се случи, според мен ще бъде по-добре… по-благоприлично, да остана сама.

Скоро след това тя си тръгна, но не преди да му обещае, че ще се видят отново на вечеря и да го помоли да се отнася с нея така, сякаш са стари приятели.

— Въпреки всичко, аз се надявам, че ще останем приятели. Добри приятели — рече тя.

— И аз се надявам — отвърна той. — Най-добрите.

След тези думи той си тръгна.

Този следобед господин Грей отново се видя с господин Палисър. Бе мислил много за разговора си с Алис и бе решил да сподели всичко с новия си приятел, но не за да го моли за съвет (нямаше нужда от съвети по този въпрос), а за да му поиска помощ. Двамата мъже се разхождаха по брега на бистрата и лъчиста Реус^[1] и господин Палисър се наслаждаваше на факта, че си бе намерил компания.

— Винаги съм я харесвал — обяви той. — Но трябва да призная, че два пъти й бях много ядосан.

— Никога не съм й бил ядосан — отвърна нейният любим.

— И в двата случая гневът ми бе несправедлив. Можете да си представите колко много й вярвам, имайки предвид, че нарочно помолих жена си да я покани на това пътуване, предприето при обстоятелства, които бяха… които бяха… но не виждам причина да ви досаждам с проблемите си.

Господин Палисър се чувстваше толкова нещастен след заточението си от Лондон, че почти се бе изкушил да разкаже неволите си на този напълно непознат мъж. Все пак във вените му течеше кръвта на рода Палисър и той се въздържа. Има удобства, които дори царски особи не могат да изпитат, и неща, които дори мъже като Плантагенет Палисър не могат да си позволят.

— Не изпитвам съмнения относно нея или нейния характер — заяви Грей. — Мисля, че разбирам причините за постъпките й и въпреки че не ги одобрявам, знам, че са били напълно невинни и неегоистични. Простих й всичко и го направих без всякакви колебания. Дори ако се бе омъжила за братовчед си, пак щях да й простя, въпреки че това щеше да унищожи както нейния живот, така и моя. Мисля, че бих могъл да я направя щастлива, ако се омъжи за мен, но първо трябва да я накарам да прости на самата себе си. В момента тя живее с вас и вашата съпруга и може би вашето влияние върху нея е по-голямо от моето.

Като чу това, господин Палисър веднага обеща, че ще направи всичко по силите си.

— Мисля, че ме обича — заяви господин Грей.

Господин Палисър отвърна, че е сигурен в това, въпреки че не бих могъл да кажа, откъде идваше тази сигурност. Може би просто бе решил да прояви учтивост.

Скромното вечерно парти мина без инциденти и никой не повдигна въпроса за истинската причина за посещението на господин Грей. Лейди Гленкора говореше безсмислици, а господин Палисър я опровергаваше. Но това бе направено по начин, който бе много приятен. Тримата, изглежда, бяха сключили безгласно споразумение да приемат господин Грей в групата и лейди Гленкора дори успя да размени няколко думи с него насаме, обещавайки му своята най-сърдечна подкрепа.