Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (27)

Двадесет и седма глава
Развалините на Приората

Лейди Мидлотиан замина за Лондон в сряда сутринта и Алис щеше да я последва в четвъртък. Вече бе декември и времето бе ясно и мразовито, но нощем изгряваше ярка луна. Тази нощ щеше да има пълнолуние и лейди Гленкора обяви, че двете с Алис задължително трябва да се разходят из руините на манастира. Това не беше тайна среща, тъй като я бяха обсъдили на всеослушание и неколцина от гостите се бяха опитали да ги разубедят. Господин Палисър бе отбелязал, че нощният въздух ще бъде много студен, а господин Бот бе откроил редица вредни последствия за здравето им. Ако само съпругът й бе изразил своето неодобрение, лейди Гленкора може би щеше да се предаде, но думите на господин Бот още повече засилиха решимостта й.

— Няма да се уплашим — рече тя.

— Хората обикновено не излизат на нощни разходки през декември — отбеляза господин Палисър.

— Точно затова искаме да го направим — отвърна неговата съпруга. — Но ще се облечем топло, така че не се притеснявайте за нас. Джефри, от теб очаквам да стоиш на стража пред старата порта, за да ни закриляш от зли духове.

Джефри Палисър се съгласи с мисълта, че може да му позволят да изпуши една пура.

Не бяха останали много гости в Мачинг Праяри. Всъщност, без да броим представителите на рода Палисър, гостите в къщата бяха всичко на всичко трима: госпожица Вавасор, господин Бот и една старица, която бе познавала майката на господин Палисър. Минаваше десет вечерта, когато лейди Гленкора обяви, че е дошло време за тяхната разходка. Покани двете госпожици Палисър да се присъединят към тях, но те отказаха, позовавайки се на страха си от нощния въздух и демонстрирайки, че смятат идеята за изключително неразумна. Господин Бот изрази желание да ги придружи, но лейди Гленкора безцеремонно отклони това предложение.

— Не, благодаря, господин Бот. Вие бяхте един от онези, които тази сутрин ми изнесоха цяла лекция за вредните последици от тази разходка, така че няма да ви позволя да се присъедините към нея и да й се насладите.

— Скъпа моя лейди Гленкора, ако бях на ваше място, не бих излязла навън — рече старицата, оглеждайки се за господин Палисър.

— Скъпа моя госпожо Маршъм, ако бяхте на мое място, несъмнено щяхте да го направите — отвърна лейди Гленкора и също погледна към съпруга си.

— Мисля, че идеята е глупава — каза строго той.

— Ако ни забраниш, разбира се, че няма да излезем — каза лейди Гленкора.

— Да ви забраня? Не, няма да ви забранявам.

— Хайде тогава! — възкликна лейди Гленкора.

Двете с Алис вече се бяха обвили в дълги пелерини и дебели шалове и сега Алис я последва навън. В билярдната зала имаше врата, която извеждаше на голямата тераса, минаваща пред къщата. Именно там завариха Джефри Палисър, въоръжен със своята пура. Истината бе, че на Алис не й се излизаше, но в същото време тя чувстваше, че не може да предаде лейди Гленкора по този начин. Двамата с господин Палисър не бяха станали близки приятели, но той й имаше доверие и сякаш я насърчаваше да прекарва повече време с жена му. Алис искаше да оправдае това предполагаемо доверие и бе почти сигурна, че господин Палисър очакваше от нея да го направи точно сега. Тя бе разменила няколко думи с братовчедка си горе, посочвайки, че съпругът й е против тази идея.

— Тогава да се обяви против нея — отвърна лейди Гленкора — и веднага ще се откажа. Но няма да позволя нито на господин Бот, нито на старата госпожа Маршъм да ме разубеждават чрез четене на лекции втора ръка. Разбирам тези хора, скъпа моя. И ако ме предадеш, Алис, никога няма да ти простя — добави тя.

Този разговор убеди Алис, че не можеше да се откаже от разходката, без да застраши тяхното приятелство. Боеше се да го направи. Но в същото време започваше да се страхува от своята братовчедка — страхуваше се, че някой ден ще бъде принудена да я предаде или да й каже нещо, което тя ще намери за неприемливо.

— Когато минем през старата порта, Джефри — говореше лейди Гленкора, докато вървяха един до друг по широката тераса към развалините, — трябва да ни оставиш сами. Ще заобиколим общата спалня и параклиса и ще се върнем през галерията със сводовете. След това ще направим още една обиколка с теб. Отвън е най-красиво на лунна светлина, но преди това искам да покажа нещо на Алис насаме.

— Сигурен съм, че ти не се страхуваш и ако госпожица Вавасор също не се страхува…

— Госпожица Вавасор, която, струва ми се, би ти позволила, в момент като този, да се обърнеш към нея с първото й име, никога не се страхува.

— Гленкора, как посмя да кажеш това? — възропта Алис. — Мисля, че е време да се връщаме.

Тя се бе ядосала на братовчедка си и дори бе започнала да подозира, че имаше по-високо мнение за нея, отколкото заслужаваше. Казаното от лейди Гленкора й се бе сторило вулгарно. Всъщност вулгарността бе предумишлена и това още повече я подразни. И господин Палисър несъмнено щеше да си помисли, че бе дала съгласието си за предложението, отправено към него.

— Да се върнем! — възкликна Гленкора. — В никакъв случай. Продължаваме, като ще го оставим да ни чака тук. Така няма да се обръща към никого с първото му име. Моля те, не ми се сърди — прошепна Гленкора веднага, след като се отдалечиха достатъчно. — Истината е, че ако решиш да го вземеш за съпруг, можеш да го направиш.

— Ами ако не реша?

— Тогава няма да е станало нищо лошо. Просто ще му кажа. Но, Алис, замисли се. Едва ли някога ще срещнеш мъж, който е по-подходящ за теб. И не си длъжна да решаваш веднага. Не е нужно да казваш нищо. Остави ме аз да му кажа, че ако изобщо си склонна да обмислиш това предложение, би го направила, само след като се срещнете отново в Лондон. Можеш да ми имаш доверие.

— Няма да му казваш нищо подобно — отвърна Алис. — Струва ми се, че се шегуваш и ако е така, трябва да знаеш, че това е една много лоша шега.

— Не си справедлива към мен. Не се шегувам. Това, което ти казвам, е самата истина. Самият той ми е казал достатъчно, за да имам оправдание за действията си. Алис, замисли се. Това ще означава толкова много за мен, а няма ли да е прекрасно да бъдеш бъдещата майка на херцога на Омниум?

— За мен това не би означавало нищо — отговори Алис. — По-малко от нищо. Толкова ми е лесно да устоя на това изкушение, че дори не бих го нарекла изкушение. Моля те, не казвай нищо повече по тази тема, Гленкора.

— Щом не искаш, няма.

— Не искам. Съмнявам се, че някога съм виждала по-ярка лунна светлина. Погледни очертанията на онзи прозорец на фона на луната. Виждат се по-ясно, отколкото през деня.

Стояха съвсем близо до вратата на стария кръстовиден параклис, след като бяха влезли в трансепта^[1] през порутен коридор, който едно време бе свързвал църквата с общата спалня. Покривът на църквата липсваше, но стените все още стояха. Малките прозорчета на централния кораб бяха съвършени, а големите прозорци на двата трансепта бяха почти толкова добре запазени. Но от прозореца зад хора не бе останало почти нищо. Горната му част напълно липсваше и се виждаха единствено три вертикални пръчки с различна височина, които преди бяха разделяли крилата. Само това бе останало от стария прозорец, но някой бе добавил каменен трегер или напречна греда, за да предпази резбования камък от двете страни и да спаси рамката от още по-голяма разруха. Трегерът бе скорошна добавка и това бе очевидно, имайки предвид изкусната и елегантна изработка на останалите прозорци, при които дългите и тънки пръчки се издигаха от основата до ажурната украса по средата без подпори и предпазни греди и постепенно се губеха сред извивките, вместо да продължават нагоре до покрива или софита^[2], сякаш иначе не биха могли да останат цели. Изглежда по времето, когато бяха строили приората в Мачинг, още не бе имало подобни слабости в английската църковна архитектура.

— Не е ли красиво! — възкликна Гленкора. — Обичам това място! И лунната светлина е студена по един особен начин, който не може да бъде сравнен с никой друг. Този студ те кара да се загръщаш, но без да трепериш. Сякаш смразява сетивата, а не кокалите ти. Но предполагам, че това са глупости — добави тя след кратка пауза.

— Не е по-глупаво от идеята, че трябва да разговаряме на лунна светлина.

— Не си справедлива. Искам нещата, които казвам на лунна светлина, да бъдат по-поетични и нелепи, отколкото нещата, които други хора казват при същите обстоятелства. И сега ще ти кажа защо винаги се сещам за теб, когато идвам тук нощем.

— Но предполагам, че не го правиш често.

— Правя го. Или поне го правех през август, когато имаше пълнолуние. Тогава не беше толкова студено и излизах през отворените прозорци. Никой не знаеше къде отивам. Веднъж го накарах да дойде, но не му хареса. Казах му, че част от стената на трапезарията се е срутила и той отиде да я види. Още на следващия ден изпрати зидар. Ако нещо не е както трябва, той незабавно го оправя. Изобщо нямаше да има развалини, ако всички от рода Палисър бяха като него.

— За целия свят щеше да е по-добре.

— Не, не съм съгласна. Някои неща живеят прекалено дълго. Но сега ще ти кажа. Помниш ли вечерта, когато те изпратих до вкъщи след онази пиеса?

— Помня я много добре.

Алис имаше причина да я помни, защото, именно в каретата на път за улица „Кралица Ан“, тя бе отказала да помогне на братовчедка си по отношение на Бурго Фицджералд.

— И помниш ли как блестеше луната тогава?

— Струва ми се, че да.

— Аз помня. Когато завихме на ъгъла на площад „Кавендиш“, той стоеше там, заедно с един твой приятел.

— Какъв мой приятел?

— Вече няма значение.

— Имаш предвид братовчед ми Джордж?

— Да, него имам предвид и о, Алис! Мила моя Алис! Не знам защо те обичам толкова, при положение че ако бе проявила поне малко милост онази вечер, ако бе изневерила на коравосърдечните си принципи за благоприличие, щях да отида при него и това ледено безразличие щеше да бъде избегнато.

Тя стоеше съвсем близо до Алис и се разтрепери, докато говореше, така че се загърна още по-плътно с кожената си пелерина.

— Студено ти е — рече Алис. — Хайде да се прибираме.

— Не, не ми е студено… поне не по този начин. Още е рано да се прибираме. Джефри всеки момент ще дойде. Да, трябваше да избягаме онази вечер. Трябваше да го поканиш вкъщи. Е, нищо! Не го направихме и това е.

— Но Гленкора… не можеш да съжаляваш, че не сме го направили?

— Да не съжалявам? Алис, къде е сърцето ти? Нима нямаш такова? Да не съжалявам? Бих дала всичко, което имам на този свят, за да върна времето назад и да му остана вярна. Казаха ми, че ще изхарчи парите ми. Дори да бе изхарчил всичко до последното пени, пак съжалявам. Дори да ме бе обрекъл на бедност, пак съжалявам. Казаха ми, че ще ме използва, ще ми изневерява и дори ще ме бие. Не вярвам, но дори да се бе оказало истина, пак съжалявам. По-добре е да имаш неверен съпруг, отколкото да бъдеш невярна съпруга.

— Гленкора, не говори така. Не ме карай да мисля, че нещо би могло да те изкуши да изневериш на брачните си клетви.

— Да ме изкуши да изневеря на брачните си клетви? Но, мила моя, аз никога не съм му била вярна. Никога не съм го обичала. Как можеш да говориш така, когато знаеш, че никога не съм го обичала? Те ме наплашиха и ме принудиха да се подчиня, но сега… какво съм сега?

— Ти си неговата почтена съпруга. Гленкора, изслушай ме.

Алис взе ръката й.

— Не! — отвърна братовчедка й. — Не. Не съм почтена. Аз съм негова законна съпруга, но законите лъжат! Не съм негова жена. Няма да кажа какво съм. Когато минах под венчилото, аз знаех, че не обичам човека, за когото се омъжвам. Но обичам него. Обичам Бурго с цялото си сърце и с цялата си душа. Бих могла да се хвърля в краката му и да излъскам обувките му, без да се почувствам унизена!

— О, Кора, не говори такива неща, моля те! Не забравяй какво дължиш на съпруга си и какво дължиш на себе си. Хайде да се прибираме.

— Знам, че съм му задължена и ще му се отплатя. Може би, ако му бях родила дете, щях да му бъда вярна. Всъщност съм напълно убедена, дори и животът ми да се превърнеше в мъчение. Но има само едно почтено нещо, което бих могла да направя сега. Да го напусна. Ако го напусна, той ще може да се ожени пак и да стане баща. Нима ще го нараня толкова дълбоко, ако го напусна? Той не ме обича. Самата ти знаеш, че не ме обича.

— Сигурна съм, че те обича.

— Не е вярно. Не ме обича и ти много добре знаеш това, Алис. Възможно е изобщо да не умее да обича. Може би няма да обикне и втората си съпруга. Но тя ще го дари със син и ще го направи щастлив. Казвам ти, че всеки ден и всяка нощ мисля за мъжа, когото обичам. Нямам за какво друго да мисля. Нямам работа, нямам приятели, нямам човек, с когото да си говоря. Но постоянно разговарям с Бурго в мислите си и той ме слуша. Сънувам, че ме прегръща…

— О, Гленкора!

— Какво? Нима ми завиждаш за това, че ти казвам истината? Прояви желание да станеш моя приятелка. Сега трябва да носиш бремето на това приятелство. Веднага след Коледа заминаваме за Монкшейд и той ще бъде там. Лейди Монк му е леля.

— Не трябва да ходиш. За нищо на света.

— Лесно е да го кажеш, мила моя, но въпреки това трябва да отида. Казах на господин Палисър, че ще бъде там и той отвърна, че това не е важно. Това бяха точните му думи: „не е важно“. Чудя се дали разбира какво е да обичаш някого. Чудя се дали някога се е замислял по този въпрос.

— Трябва категорично да му заявиш, че няма да ходиш.

— Направих го. Бях напълно категорична. Той ми отговори, с онзи господарски тон, който използва, когато реши да се прави на строг съпруг: „Гленкора, това е неприятност, която трябва да изтърпиш и превъзмогнеш. Искам да отидем в Монкшейд, защото това ще бъде благоприятно за кариерата ми, но не искам там да има човек, от когото се страхуваш.“ Можех ли да му кажа, че ще загуби жена си, ако ме накара да отида? Можех ли да го заплаша, че ще се хвърля в обятията на Бурго, ако ми се отвори такава възможност? Ти си мъдра и практична. Какво трябваше да му кажа според теб?

— Според мен трябва да му кажеш всичко, вместо да ходиш в онази къща.

— Алис, чуй ме. Знам какво съм и в какво най-вероятно ще се превърна. Мразя себе си и мразя нещото, за което постоянно мисля. Ако ми бяха позволили да избера съпруга си, щях да го обичам десет пъти повече, отколкото себе си, дори и да се отнасяше ужасно с мен. Дори ако единственото хубаво нещо в него беше външността му. Бурго щеше да профука парите ми. Щеше да изхарчи всичко, което бих могла да му дам. Но щеше да остане нещо и постепенно щях да го накарам да ме обикне. Но не и господин Палисър! Алис, ти си много умна. Какво да направя?

Алис нямаше колебания относно онова, което трябваше да направи братовчедка й — да спазва брачните си клетви, независимо дали вярва в тях или не. Трябваше да ги спазва, доколкото можеше. И трябваше да бъде искрена със съпруга си и да му признае всичко, или поне достатъчно, за да го принуди да й спести пътуването до Монкшейд. Тя обясни всичко това на лейди Гленкора, докато прекосяваха параклиса. Но братовчедка й бе по-заета със собствените си мисли, отколкото със съветите на своята приятелка.

— Ето го и Джефри! — възкликна след малко тя. — Колко дълго го накарахме да ни чака!

— Няма нищо — отвърна Джефри. — Не трябваше да ви пресрещам, но се притесних, че сте станали на камък от студ.

— Не сме толкова студенокръвни, нали, Алис? — пошегува се лейди Гленкора. — Сега ще обиколим развалините. Но не бива да се бавим, защото ще изплашим двете стари гувернантки — имам предвид госпожа Маршъм и господин Бот, разбира се.

Тя прошепна последните няколко думи на Алис, но го направи толкова високо, че Джефри Палисър нямаше как да не я чуе. Алис си помисли, че Гленкора не биваше да използва думата „гувернантка“, говорейки за когото и да било, и още повече в присъствието на братовчеда на господин Палисър.

Направиха пълна обиколка на руините, вървейки по издигнатата чакълена пътека, която ги опасваше. Алис не продума през целия път, защото казаното от Гленкора все още отекваше в мислите й. За нейна изненада, братовчедка й продължаваше да бъбри непринудено, сякаш нищо не гнетеше духа й.