Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (21)

Двадесет и първа глава
Алис се научава да расте нагоре, към светлината

В дните преди заминаването й за Мачинг Праяри, Алис често съжаляваше за това, че я бяха принудили да даде това обещание, но също толкова често си казваше, че нямаше уважителна причина да не отиде. Истината бе, че се страхуваше от възобновяването на близките си отношения със знатните си роднини. Често си бе повтаряла, че няма нищо общо с тях и че кръвната им връзка по никакъв начин не ги сближава. Именно необмислените опити на лейди Маклауд да я убеди в противното, я бяха научили на този урок — урок, който сега трябваше да пренебрегне. Освен това може би се страхуваше от високопоставените хора, които най-вероятно щеше да срещне в дома на братовчедка си. Харесваше самата лейди Гленкора и дори я бе обикнала с онази мимолетна привързаност, която често възниква при подобни обстоятелства. Тази привързаност е силна, докато трае, но може бързо да бъде забравена, когато нуждата от нея отмине. Беше харесала и се бе привързала към лейди Гленкора и странните й посещения на улица „Кралица Ан“ не я бяха смутили, но не бе сигурна, че щеше да я хареса сред разкоша и великолепието на общественото й положение. Нямаше да има друг познат човек в онази къща и беше сигурна, че ще се чувства самотна, изолирана и уязвима. Бяха я принудили да приеме поканата или по-скоро самата тя се бе принудила да я приеме. Беше решила, че братовчедка й и лейди Мидлотиан са се наговорили срещу нея и не бе успяла да устои на изкушението да спомене това в писмото си. Но не бе имало подобно съзаклятничество и несправедливото й обвинение бе засегнало братовчедка й. Ето защо се бе видяла принудена да приеме предложението й и сега се измъчваше. Беше сигурна, че ще се чувства като риба на сухо в Мачинг Праяри и се изкушаваше да измисли някакво извинение, за да не отиде.

Още от самото начало леля й бе изразила одобрението си, тъй като вярваше, че това бе отлична възможност за Алис да се сдобри с господин Грей. Във всеки случай бе крачка в правилната посока. Лейди Гленкора някой ден щеше да стане херцогиня и разбира се, Алис бе длъжна да приеме поканата й. Трябва да бъде признато, че лейди Маклауд не бе себична в преклонението си към висшето общество. Тя беше към края на живота си и знаеше, че вероятността някой ден да бъде наречена братовчедка от херцогинята на Омниум бе много малка. Помоли Алис да посети Мачинг Праяри, просто защото обичаше племенницата си и искаше тя да живее по възможно най-добрия и приемлив начин.

— Мисля, че имаш дълг към семейството си да отидеш — каза лейди Маклауд.

Алис не знаеше какво друго си бяха говорили за нея лейди Мидлотиан и леля й. Тя упорито отказваше да отговори на писмото на графинята и накрая заплаши лейди Маклауд, че ако продължава с опитите си да я накара да го направи, наистина ще напише отговор, в който ще нарече графинята нахална.

— Все повече остарявам, Алис — оплака й се старицата и въздъхна. — Предполагам, че не бива повече да се меся. Всичко, което правя, е за твое добро.

Алис стана и целуна леля си, а после се опита да й обясни, че няма нищо против нейното вмешателство и че е благодарна за всичко, което тя казва и прави за нея, но не може да допусне в живота й да се бъркат хора, които не познава и които смятат, че имат това право само заради общественото си положение.

— И защото са твои братовчеди — добави лейди Маклауд с тъжен, извинителен тон.

Алис напусна Челтнъм в средата на ноември. Щеше да прекара една нощ в Лондон, а на сутринта да се отправи към Йоркшър с прислужницата си. Баща й се бе съгласил да я посрещне на гара „Грейт Уестърн“ и на следващата сутрин да я изпрати до гара „Грейт Нортърн“. В писмото си не бе казал, че ще вечерят заедно и когато я видя, той промърмори нещо за предишен ангажимент. Но по пътя за вкъщи й обеща, че ще закуси с нея на следващата сутрин.

— Много се радвам, че ще отидеш, Алис — рече той, докато бяха във файтона.

— Защо, татко?

— Защо? Защото мисля, че е правилното решение. Признавам, че не съм ти говорил много за тези хора. Не поддържам връзка с тях и знам, че мразят името Вавасор, въпреки че то е много по-старо от техните, както и самия род, разбира се.

— Точно затова не разбирам защо мислиш, че постъпвам правилно. Нямаше да се изненадам, ако ми бе казал, че правя грешка. Нямаше да се изненадам и нямаше да отида, разбира се.

— Обезателно трябва да отидеш. Богатството и общественото положение са големи предимства, каквото и да говорят хората. Защо иначе всеки иска да ги има?

— Но няма да ги получа, ако посетя Мачинг Праяри.

— Ще получиш част от тяхната стойност. Взети заедно, английските благородници могат да бъдат приятна компания. Самият аз никога не съм се опитвал да вляза в тези среди, въпреки че може да се каже, че се ожених за такъв човек. Истината е, че това по-скоро ми попречи, отколкото ми помогна. Но знай, че мъжете и жените трябва да растат нагоре, като растения. Всеки се стреми да си намери най-слънчевото място, където да пусне корени и ако имам избор между това да се запозная с пекар или с пер, ще избера пера, освен ако пекарят не ми предложи нещо допълнително. И не смятам, че това ме прави подлизурко, защото никога не се подмазвам. Просто се опитвам да израсна нагоре към светлината, точно като дърветата.

Алис изслуша мъдрите съвети на баща си с усмивка, но не направи опит да му отговори. Той рядко си правеше труда да й чете лекции и да я съветва.

— Е, татко, надявам се, че ще израсна към светлината — каза тя и слезе от файтона.

Той не влезе с нея в къщата, а нареди на кочияша да кара към клуба му.

Алис намери бележка от братовчед си Джордж на масата:

„Разбрах, че утре ще ходиш на гости на семейство Палисър в Мачинг Праяри. Искам да говоря с теб, преди да заминеш. Ще ми позволиш ли да го направя тази вечер, да кажем в девет часа?

Джордж Вавасор“

Алис веднага реши, че не може да му откаже, въпреки че не желаеше да го вижда. Искаше й се да не бе минавала през Лондон на път за Йоркшър, въпреки необходимостта да замени част от дрехите си. Тя се замисли. Откъде Джордж бе разбрал за планираното й посещение и как бе научил, че ще прекара тази вечер в Лондон? И защо я следеше толкова внимателно и винаги знаеше къде може да я намери? Тя нямаше избор и трябваше да се съгласи да говори с него, така че уреди всички подробности около заминаването си преди девет часа, след което седна да го чака в дневната.

— Толкова се радвам, че ще ходиш в Мачинг Праяри — бяха първите му думи към нея. Може би ако Алис го бе попитала защо се радва, и той щеше да я посъветва да израсне към светлината. Но тя не го направи.

— Откъде разбра, че ще ходя?

— Един приятел ми каза. Всъщност беше Бурго Фицджералд.

— Господин Фицджералд? — възкликна изумено Алис. — Той откъде е разбрал?

— Нямам представа, Алис. Но едва ли от лейди Гленкора.

— Това би било невъзможно.

— Напълно съм съгласен. Струва ми се, че тя поддържа близки отношения със сестрата на Бурго и може би е научил от нея.

— И той ти е казал, че заминавам утре? Откъде има толкова точна информация?

— Попитах Кейт и тя ми каза кога ще пътуваш. Да, знам. Кейт не е трябвало да ми казва. Сигурно си я предупредила да не разкрива плановете ти на нищожества като мен. Но не бива да се сърдиш на Кейт. Нямаше да ми каже, ако с въпросите си не й бях показал, че вече знам за пътуването ти до Йоркшър. Признавам, че не разбирам защо е нужно да ме държиш в пълно неведение.

Алис почувства, че се изчервява. Бе предупредила Кейт, защото тя продължаваше да нарушава обещанието си, говорейки за Джордж в писмата си. Алис дори сега не повярва, че Кейт я бе предала. Вместо това си помисли, че самата тя бе постъпила неразумно.

— Наистина не разбирам — продължи Джордж, говорейки, без да гледа към нея. — Доскоро бяхме толкова добри приятели! Помниш ли терасата в Базел? А сега ми се струва, че сме се отчуждили. Дори по-лошо. Струва ми се, че съм под някаква възбрана. Нима съм сторил нещо, което те е обидило, Алис? Ако е така, просто ми кажи. Не си от хората, които крият чувствата си.

— Не си направил нищо — отвърна тя.

— Тогава защо ми е забранено да знам какви са плановете ти? И защо онзи ден ми бе казано, че нямам право да те поздравя за това, че вече си свободна жена? Смея да твърдя, че ако бе взела това решение в Швейцария, щеше да ми позволиш да го обсъдя с теб, като твой приятел и почти брат.

— Не мисля така, Джордж.

— Сигурен съм, че щеше да ми позволиш. И защо Кейт е била предупредена да не ми казва за това пътуване до Мачинг Праяри? Знам, че е била предупредена, въпреки че отрича.

Алис мълчеше, тъй като не знаеше как да отговори на обвиненията, отправени срещу нея. Може би се надяваше, че нейният обвинител ще й позволи да остави въпроса без отговор. Но Вавасор не бе толкова милостив.

— Ако имаш някаква причина, Алис, струва ми се, че имам право да я науча.

В продължение на няколко секунди тя обмисляше отговора си. Той също мълчеше, взирайки се в лицето й. Тя го погледна и не видя нищо друго, освен белега му. Очите му блестяха ярко, почти свирепо. Знаеше, че бе напълно сериозен и реши да бъде също толкова сериозна.

— Мисля, че имаш това право — каза Алис най-накрая.

— Тогава ми позволи да го упражня.

— Мисля, че имаш това право, но също така смятам, че би било недостойно, ако го упражниш.

— Не те разбирам. За Бога, Алис, не ме дръж в неведение! Ако съм те обидил по някакъв начин, позволи ми да премахна обидата с извинение.

— Не си ме обидил.

— Ако има нещо, което пречи на нашето приятелство и те кара да се държиш по един начин с мен в Швейцария и по друг в Лондон, просто ми кажи какво е това нещо и може би ще те разбера. Но не мога да понеса съмненията, особено след признанието ти, че имам право да науча причината за проблема.

— Тогава ще бъда откровена с теб, Джордж, колкото и болезнено да е това за мен.

Тя отново млъкна и го погледна, надявайки се в последния момент да я избави от това задължение, но лицето му продължаваше да бъде само белег и очи, а в изражението му нямаше и капка милост.

— Твоята сестра, Джордж, е решила, че раздялата ми с господин Грей може да доведе до подновяване на нашата връзка. Знаеш колко много иска да се оженим и разбираш защо сметнах за необходимо да я помоля да мълчи по този въпрос. Това е всичко.

— Значи ме наказваш за нейните грехове — отвърна той, но белегът на лицето му се бе затворил и изражението му отново бе станало дружелюбно.

— Не съм казвала нищо за грехове, Джордж, но реших, че трябва да бъда внимателна.

— Ти си откровена жена, Алис — рече той след кратко мълчание. — Може би най-откровената, която някога съм познавал. Ще накарам Кейт да уважи молбата ти. Сега вече можем да бъдем приятели, нали?

И той протегна ръка през масата.

— Да — отвърна Алис, — щом го искаш.

Гласът й беше несигурен и колеблив, сякаш току-що е осъзнала, че той не й бе обещал нищо.

— Разбира се, че го искам — заяви Джордж и тя му подаде ръката си. — Сега мога ли да говоря за новопридобитата ти свобода?

— Не — отвърна Алис. — Една жена не може да постъпи така, както постъпих аз, без да изстрада своето решение. Всеки ден мисля за него, но не ме карай да го обсъждам.

— Но мога да говоря за пътуването ти до Мачинг, нали?

В гласа му се бе появила ведрост, която накара Алис да му отговори с усмивка:

— Не виждам какво можеш да ми кажеш по този въпрос.

— Имам много за казване. Толкова се радвам, че си решила да отидеш. Опитай се да се сприятелиш с господин Палисър.

— С господин Палисър?

— Да, с господин Палисър. Трябва да прочетеш няколко алманаха по финанси. Ще ти ги изпратя, ако искаш.

— О, Джордж!

— Говоря напълно сериозно. Не за алманасите, тъй като най-вероятно няма да имаш време, а за господин Палисър. Почти е сигурно, че той ще бъде новият канцлер на хазната^[1].

— Нима? Но защо ми е да се сприятелявам с новия канцлер на хазната? Не се нуждая от държавни пари.

— Но аз се нуждая, мила моя. Не разбираш ли?

— Не, не разбирам.

— Мисля, че ще спечеля следващите избори.

— Надявам се, че ще ги спечелиш.

— И ако ме изберат, моята работа ще бъде да подкрепям кабинета… или по-скоро новия кабинет, защото несъмнено ще има промени.

— Надявам се, че промените ще бъдат за добро.

— Това е сигурно, Алис.

— Иска ми се всички министри да бъдат сменени.

— А, това няма как да стане. Знам за какво си мечтаеш, но мъжете, които наистина защитават интересите на своите избиратели, не са в достатъчно силна позиция, за да бъдат извикани в кабинета. Човек не може да язди четири коня едновременно, защото е филантроп и не иска никой от тях да се измори. Човек не може да управлява добре, само защото наистина иска хората да бъдат управлявани добре.

— И никога ли няма да се появят подобни мъже?

— Не е невъзможно. Признавам, че имам амбицията някой ден самият аз да стана такъв мъж. Но детето трябва да пълзи, преди да се научи да ходи. Човек като мен, който се надява да постигне нещо в политиката, не може да поема рискове. Ще ми бъде от огромна полза, ако мой близък приятел се сприятели с господин Палисър — особено ако този близък приятел носи същото име.

— Джордж, опасявам се, че не съм добра в завързването на подобни приятелства.

— Казват, че Палисър се ръководи от жена си във всичко и тя е много умна. Това, на което най-много разчитам, Алис, е, че ще ме подкрепяш в политическата ми кариера и ще ми помагаш.

— Мога веднага да ти обещая, че ще те подкрепям. Но се опасявам, че помощта ми ще бъде безполезна.

— Няма да бъде безполезна, Алис, не и ако заемеш онази позиция в обществото, която се надявам, че някой ден ще заемеш. Нима мислиш, че в днешно време жените нямат влияние върху политическия живот? Оказват почти такова голямо влияние, каквото оказват и мъжете.

В отговор на това Алис поклати глава, но въпреки това се почувства доволна и поласкана.

Джордж си тръгна, без да казва нищо повече за брачните й планове, както минали, така и бъдещи, и Алис си легна щастлива от това, че му бе обяснила съображенията си.