Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (23)

Двадесет и трета глава
Вечеря в Мачинг Праяри

Алис се озова в онази част на масата, където седеше лейди Гленкора, и въпреки решението си да хареса господин Палисър, тази подредба изобщо не я разочарова. Господин Палисър кавалерстваше на херцогинята и Алис искаше да бъде възможно най-далече от Нейна Светлост. Настаниха я между нейния кавалер Джефри Палисър и херцога на Св. Банги и веднага след като седна, лейди Гленкора му я представи.

— Ваша Светлост, това е братовчедка ми Алис Вавасор — каза лейди Гленкора. — Тя е ужасен радикал.

— О, нима? Много се радвам. Имаме нужда от радикали с лидерски качества и може би тази вечер ще се запозная с такъв.

Алис се сети за братовчед си Джордж и й се прииска той да бе тук на нейно място, седнал до херцога на Св. Банги.

— Опасявам се, че не притежавам лидерски качества — каза тя.

— Бих ви следвал навсякъде — отвърна той.

— Като слепец, който следва малко кученце — обади се лейди Гленкора.

— Не сте права, лейди Гленкора. Като мъж с очи, който следва красива жена. Не искам нищо друго на този свят, освен да стана радикал. Само да знаех как.

— Мисля, че е много лесно — рече Алис.

— Така ли? Не съм съгласен. Гласувал съм за всеки либерален законопроект, внесен в парламента, откакто съм член и досега не съм успял да надвия вигите.

— Одобрихте ли тайното гласуване? — попита Алис, разтреперана от собствената си дързост.

— Ами не, не съм. И предполагам, че това е разковничето. Но законопроектът за тайното гласуване още не е бил внасян пред някоя от камарите, на които съм бил член. Лично аз мразя идеята за тайното гласуване и се съмнявам, че някога бих одобрил такъв законопроект.

— Но радикалите го обожават — каза Алис.

— Палисър — провикна се херцогът към другия край на масата, — казват ми, че човек няма право да нарича себе си радикал, освен ако не е привърженик на тайното гласуване.

— Не искам да ме наричат радикал — отвърна господин Палисър. — Не искам да ме наричат каквото и да било.

— Освен канцлер на хазната — каза тихо лейди Гленкора.

— А това е най-благородната цел, която един мъж може да преследва отвърна херцогът. — Човек, който може да държи под контрол кесията на тази страна, може да направи всичко.

Това бе краят на разговора и херцогът се съсредоточи върху вечерята си.

— Бях специално упълномощен да ви забавлявам — обърна се господин Джефри Палисър към Алис, — но когато приех задачата, нямах представа, че ще държите сметка на кабинетен министър за неговите възгледи.

— Не съм направила такова нещо, господин Палисър. Просто мислех, че всички радикали са привърженици на тайното гласуване. Затова го казах.

— Смея да твърдя, че сте права, но…

— Но какво?

— Лейди Гленкора не е трябвало да се тревожи, че ще скучаете. Не че не съм й задължен, разбира се. Но госпожице Вавасор, за съжаление, аз не съм политик. Нямам шансове да получа място в Камарата на общините и затова ненавиждам политиката.

— В тази страна на жените не им е позволено да бъдат политици.

— Слава Богу, че не могат да направят нищо по този въпрос, поне не директно. Само си помислете къде щяхме да бъдем, ако имахме женска Камара на общините, с женски дебати, провеждани с женска учтивост. Братовчедките ми Ифи и Феми несъмнено щяха да бъдат членове. Предполагам, че още не сте се запознали с тях?

— Не, още не съм. Те политици ли са?

— Не бих казал. Имат своите наклонности, които са подчертано либерални, разбира се. Досега не е имало, Палисър, от партията на торите, нали знаете? Но са твърде умни, за да се посветят на занимание, което не изисква никаква активност. Те са жени и следователно водят угнетен живот, посветен на литературата, изящните изкуства, социалната икономика и абстрактните науки. Пишат чудесни писма, но съм убеден, че списъкът им с кореспонденти е много дълъг и едва ли в него ще се намери място за вас.

— Дори не бих посмяла да помоля за такава чест.

— О, ако се притеснявате, че не ги познавате, това няма нищо общо.

— Но и те не познават мен.

— Това също няма нищо общо. Не си мислете, че търсят видни хора, с които да си пишат. Тяхното мото е свободно общуване с целия свят и Роланд Хил^[1] е богът, на когото се кланят. Но са принудени да се ограничават, тъй като разходите им за хартия и мастило стават все по-големи. Обичате ли да пишете писма, госпожице Вавасор?

— Да, на приятелите си, но предпочитам да ги получавам.

— Подозирам, че Ифи и Феми не четат и половината от онова, което получават. А и кой би могъл да изчете две страници, изпълнени е писанията на нашата приятелка херцогинята? Не, те предпочитат да пишат. Сядат след закуска и пишат до обяд. Между тях съществува нещо като съперничество. Те не осъзнават този факт, но той е напълно очевиден за всичките им приятели. Ифи несъмнено изпраща и получава по-голям брой писма, но има преимуществото на по-силна и голяма ръка.

— Пишат ли на вас?

— Бога ми, не. Не мисля, че в списъка им с кореспонденти има роднини. Не обсъждат семейни въпроси и други подобни теми. Обожават да пишат за архитектура и да разсъждават относно това дали е редно жени да стават чиновници в публични учреждения. Ифи има кореспонденти от Америка, на които посвещава голяма част от времето си, но признава, че не чете писмата им.

— Тогава със сигурност няма да й пиша.

— Но вие не сте американка, надявам се. Мразя американците. Това е единственото силно политическо чувство, което имам. Веднъж отидох там и открих, че не мога да живея с тях.

— Но те живеят така, както искат. Не смятам, че трябва да бъдат мразени, само защото не живеят така, както живеем ние.

— О, разбира се, че им завиждам. Дори кочияшите им бяха по-образовани от мен. А що се отнася до жените им, те знаят всичко. Но ги намразих и смятам да продължа да ги мразя. Не сте била там, надявам се?

— О, не.

— Тогава ще се осмеля да заявя, че всяка английска дама, която прекара един месец там и не ги намрази, има много странни вкусове. Започвам да вярвам, че ще се изядат взаимно и ще се появи една напълно нова група от хора. Винаги съм възприемал щатите като Содом и Гомор: процъфтяват в порочност, но рано или късно ще бъдат погребани под огън и жупел.

— Мисля, че това е ужасно.

— Топси казва, че аз съм ужасен. Ходите ли на лов?

— Не.

— Стреляте ли?

— Да стрелям? С пушка?

— Да. Миналата седмица бях отседнал в дома на една дама, която обичаше да стреля.

— Не, не стрелям.

— Яздите ли?

— Не, но много ми се иска. Никога не съм го правила, защото нямам с кого.

— Карате ли?

— Не, не правя и това.

— Тогава какво правите?

— Седя си вкъщи и…

— Кърпите чорапите си?

— Не, не правя това, защото е неприятно. Но работя много. И понякога се развличам с четене.

— А, тук никога не четат. Чувал съм, че има библиотека, но никой не знае как да стигне до нея. Не вярвам в библиотеките. Никой не влиза там, за да чете, така както никой не влиза в килер, за да яде. Но има една разлика: храната, която ядем, идва от килери, докато книгите, които четем, не излизат от библиотеките.

— С изключение на книгите на Мъди^[2].

— А, да, Мъди е велик библиотекар. Нима възнамерявате да четете през цялото време, докато сте тук, госпожице Вавасор?

— И да се разхождам сред руините на манастира.

— Трябва да правите това нощем, на лунна светлина. Ще дойда с вас. Но не е ли малко студено за разходки?

— Бих казала, че е, господин Палисър, особено за вас.

След това херцогът отново се обърна към нея и Алис осъзна, че се справяше много добре. Въпреки това се ядоса на самата себе си, защото вечерята все още я плашеше и просто не можеше да се отърве от този страх. Истината бе, че се чувстваше малоценна в сравнение с лейди Гленкора и господин Джефри Палисър и това почти я натъжи. Що се отнасяше до херцога, седящ от другата й страна, тя не изпитваше подобно чувство към него. Беше достатъчно възрастен, за да й бъде баща и освен това бе кабинетен министър, следователно бе заслужил уважението й. Но защо не можеше да приеме, че останалите хора около масата я превъзхождат? Нима наистина бе започнала да вярва, че може да израсне нагоре, огряна от тяхната светлина?

— Джефри е забавен събеседник, нали? — попита лейди Гленкора, докато минаваха през билярдната зала на път за салона.

— Много забавен… и може би малко саркастичен.

— Сигурна съм, че скоро ще се научиш да не му обръщаш внимание, когато използва този сарказъм срещу теб — отвърна лейди Гленкора, след което дамите влязоха заедно в салона.

— Колко приятно топло е да влизаш от едно помещение в друго — отбеляза херцогинята, подчертавайки думите „едно“ и „друго“.

— Значи трябва да бъдем в постоянно движение — каза госпожа Конуей Спаркс, която бе красива, високо образована и остроумна, но не особено добронамерена. Може би затова херцогинята на Св. Банги се страхуваше от нея.

— Надявам се, че и тук ще ни бъде топло — обади се лейди Гленкора.

— Но не приятно топло — отвърна госпожа Конуей Спаркс.

— Цялата се разтрепервам, когато госпожа Спаркс я напада — каза лейди Гленкора на Алис по-късно тази вечер, когато двете се бяха усамотили в спалнята й. — Знам, че ще се оплаче на херцога, който ще сподели с онзи висок мъж с червената коса, а той ще ме издаде на господин Палисър и тогава лошо ми се пише.

— И кой е мъжът с червената коса?

— Той е политическата връзка между херцога и господин Палисър. Името му е Бот и е член на парламента.

— Но защо би се намесил?

— Предполагам, че това му е работата. Не съм напълно сигурна, че разбирам всичко. Струва ми се, че ако направят господин Палисър канцлер на хазната, той ще бъде един от личните му секретари. Може би няма да му каже, но по-скоро ще го направи. Винаги ме нарича лейди Гленкоурър. От Ланкашър е. Произвеждал е хасе, докато е имал откъде да си набавя памук.

Но това се случи в спалнята на Алис и ние трябва да се върнем за малко в салона.

Херцогинята не отговори на госпожа Спаркс, така че разговорът за топлината бе изоставен. Всъщност нямаше никакви общи разговори. В салона имаше прекалено много дами, а дамите не се разделят на малки групи като мъжете и жените, когато компанията е смесена. Лейди Гленкора развличаше херцогинята с описание на домашните си фазани. Госпожа Конуей Спаркс разказваше хапливи истории за някого на госпожица Юфемия Палисър. Една от дъщерите на херцогинята се приближи до пианото в ъгъла с един обожател и докосна няколко клавиша, докато Ифигения Палисър смело отвори книга и седна на масата. Алис, която седеше срещу лейди Гленкора, започна да се колебае дали да не последва примера й, но не успя да събере смелост, така че остана на мястото си, чувствайки се не на място.

— Алис Вавасор — провикна се внезапно лейди Гленкора, — можете ли да играете билярд?

— Не — отвърна стреснато Алис.

— Тогава тази вечер ще се научите! Ако никой друг не иска да ви научи, аз ще бъда ваш учител.

След тези думи лейди Гленкора дръпна звънеца и нареди масата за билярд да бъде приготвена.

— Ще играете с нас, нали, херцогиньо? — попита тя.

— Толкова е топло и приятно, че не мога да откажа — отвърна херцогинята, но докато говореше, погледна с подозрение към онази част от салона, където седеше госпожа Конуей Спаркс.

— Всички ще играем — каза госпожа Спаркс. — Така ще бъде още по-приятно. И може би още по-топло.

Джентълмените се присъединиха към тях, докато се подреждаха около масата и тъй като повечето останаха, билярдната зала се напълни с хора. Първо някой тикна щека в ръката на Алис, но тя не знаеше какво да прави с нея, така че й позволиха да играе с боздуган^[3]. Задачата да я научи да си служи с него бе прехвърлена на Джефри Палисър и следващият час бе сравнително приятен — но не толкова приятен, колкото някои от часовете, които бе прекарала с братовчедите си в Швейцария. Алис знаеше, че може да извлече повече от живота с хора като тях, отколкото в компанията на тези знатни гости. Бе напълно сигурна в това, въпреки усърдието, с което Джефри Палисър я учеше и няколкото пъти, когато успя да я разсмее, анализирайки Стойката на херцогинята, канеща се да направи своя удар.

— Иска ми се да можех да играя билярд — заяви госпожа Спаркс при един от тези случаи. — Наистина ми се иска.

— Мислех, че дойдохте да играете — отвърна херцогинята, почти величествено и с ликуващ тон, очевидно доволна от успеха си.

— Дойдох, за да видя как играете вие. Ваша Светлост — каза госпожа Спаркс.

— Не мисля, че моята игра ме отличава по някакъв начин от останалите — рече херцогинята. Господин Палисър, това бе карамбол. Ще отбележите ли точките за нашия отбор?

— О, не, херцогиньо, ударихте една и съща топка два пъти.

— Много добре. Предполагам, че е ред на госпожица Вавасор. Пропуснахте. Бихте ли отбелязали това, ако обичате?

Тази молба бе отправена с нетърпящ възражения тон, сякаш херцогинята се чувстваше измамена заради карамбола, и господин Палисър се подчини. Не след дълго херцогинята и нейната партньорка лейди Гленкора спечелиха партията, но ми се струва, че това се дължеше повече на невежеството на Алис, отколкото на уменията на Нейна Светлост. Въпреки това херцогинята се усмихна победоносно и се отправи към салона с походка, която сякаш казваше, че най-накрая бе успяла да натрие носа на госпожа Спаркс.

Скоро след това дамите се качиха горе, но предполагам, че повечето не са си легнали веднага, тъй като още нямаше единайсет часа, а минаваше десет, когато слязоха за закуска на следващия ден. Във всеки случай Алис, която бе станала в седем, не си легна веднага. Всъщност легна си цели два часа по-късно.

— Ще дойда в спалнята ти за съвсем малко — каза лейди Гленкора и се насочи с бърза крачка към своята стая. Върна се при братовчедка си пет минути по-късно и се обърна към прислужницата на Алис:

— Нали нямаш нищо против да отидеш в моята спалня и да поседиш малко с Елън?

Когато останаха сами, лейди Гленкора седна до огъня и се приготви за разговора.

— Ще те задържа четвърт час, защото трябва да ти кажа нещо. Но първо искам да знам какво мислиш за хората. Ще ти бъде ли приятно с тях?

Алис разбира се отговори, че ще й бъде, след което двете проведоха онази дискусия за господин Бот, мъжа с червената коса, която вече бе описана.

— Но имам да ти казвам нещо — рече лейди Гленкора двайсет минути след началото на техния разговор. — Седни срещу мен и съзерцавай огъня, докато те разглеждам.

— Нещо ужасно ли е?

— Не е нещо нередно.

— О, лейди Гленкора, ако става дума за…

— Няма да ти позволя да ме наричаш лейди Гленкора. Аз не те ли наричам Алис? Защо си толкова жестока с мен? Не съм дошла да те моля да правиш нещо нередно.

— Но искаш да ми кажеш нещо.

Алис беше сигурна, че това нещо щеше да бъде свързано по някакъв начин с господин Фицджералд и не искаше да чува това име от устните на братовчедка си.

— Разбира се, че искам да ти кажа нещо. Искам да знаеш, че в последното си писмо аз… те подведох. Не че съм искала да те мамя, но просто… не можех да ти кажа всичко в едно писмо.

— Какво да ми кажеш?

— Сигурно помниш признанието ми, че се чувствам ужасно поради факта, че не съм могла да дойда да те видя в Лондон миналата година.

— Дори за миг не съм се замисляла за това.

— Било ти е безразлично дали ще дойда или не — така ли? Но няма значение. Защо да те е грижа? Но това признание беше важно за мен. В писмото си ти казах, че не съм дошла, защото съм била прекалено заета. Но това бе лъжа, разбира се.

— Всеки прави подобни извинения — отвърна Алис.

— Но не ги прави на човека, когото иска да опознае и обикне повече от всеки друг! Копнеех да дойда при теб. Но се страхувах, че не мога да дойда, без да говоря за него, а бях решила никога повече да не споменавам името му.

Изрече това с онзи особен тих тон, който използваше понякога.

— Тогава защо смяташ да говориш за него сега, лейди Гленкора?

— Не ме наричай лейди Гленкора. Наричай ме Кора. Едно време имах по-голяма сестра и тя ме наричаше Кора. Ако все още бе жива… но това няма значение. Не е жива. Ще ти кажа защо ще говоря за него сега. Защото не мога да не говоря. Освен това се срещнахме. Бяхме в една и съща стая и разговаряхме. Какъв е смисълът от това решение сега?

— Разговаряли сте?

— Да. Той господин Палисър… знаеше всичко. Когато спомена, че иска да ме заведе в къщата, аз му прошепнах, че Бурго може да е там.

— Не използвай собственото му име! — възкликна Алис и потрепери.

— Защо не? Защо да не го използвам? Направих го, когато разговарях със съпруга си. Или може би казах Бурго Фицджералд.

— И?

— И той ме помоли да отида. Каза, че това няма значение и че трябва да го преодолея. Да го преодолея! Щом мога да се срещна с него, да говоря с него и да го гледам в очите, несъмнено мога да споменавам името му.

Тя направи пауза, очаквайки отговор от Алис.

— Нали?

— Какво мога да ти кажа? — възкликна братовчедка й. Каквото искаш, стига да е вярно. Тук си, защото знам, че никога не би ме излъгала. О, Алис, искам да постъпвам правилно, но е толкова трудно!

И как няма да е трудно за създание като нея, натоварено с всички тези очаквания и изпратено в света без никакъв минал опит и сегашно приятелство! Алис започна да подозира, че я бяха примамили в Мачинг Праяри, защото братовчедка й се нуждаеше от приятел. И разбира се, че не можеше да откаже тази покана за приятелство. Стана от стола, коленичи в краката й, повдигна лицето й и го целуна.

— Знаех си, че ще бъдеш добра с мен — каза лейди Гленкора. — Знаех си. И можеш да казваш каквото си искаш. Но не мога да понеса да не знаеш истинската причина да не дойда при теб в Лондон. Сега ти ще дойдеш при мен, нали, мила моя?

— Да, и ти ще дойдеш при мен — отвърна Алис, взимайки решение да не бъде приета в къщата на господин Палисър по начина, по който лейди Мидлотиан бе предложила да я приеме в своята. Но тя бързо осъзна, че това бе несправедливо и невеликодушно от нейна страна. — Но аз ще дойда при теб, независимо от това дали ти ще дойдеш при мен — добави Алис.

— Ще дойда при теб, разбира се — отвърна лейди Гленкора. — Защо не? Но знаеш какво имам предвид. Ще имаме банкети, вечерни партита и много гости.

— И няма да имаме — каза Алис с усмивка.

— Следователно имаш много по-добро извинение да дойдеш при мен, или по-скоро причина, защото не искам извинения. Е, скъпа, много се радвам, че ти се изповядах. Боях се да ти дойда на гости в Лондон. Нямаше да мога да те погледна в очите. Но вече преодолях това.

Тя се усмихна и върна целувката, която Алис й бе дала. Представляваше удивителна гледка: коленичила на килима в спалнята с тази великолепна рокля, но с коса, събрана зад ушите и очи, червени от плач. Сякаш тежестта на това великолепие бе останала на раменете й, въпреки че вече бе непотребно.

— Опасявам се, че минава дванайсет. Лека нощ, мила моя. Чудя се дали вече се е качил. Но щях да чуя стъпките му, ако се бе качил. Не стъпва леко. Рядко приключва работа преди един, а понякога работи до три. Вярвам, че това е единственото нещо, което му доставя удоволствие. Бог да те благослови и лека нощ! Имам да ти казвам още толкова много неща, Алис! И ти трябва да ми разкажеш нещо за себе си, нали, скъпа?

И после, без да чака отговор, лейди Гленкора си тръгна, оставяйки Алис дълбоко смутена и объркана. Тя не можеше да повярва, че бе видяла и чула толкова много неща, откакто бе напуснала къщата на улица „Кралица Ан“ тази сутрин.